Датата е 17 ноември 1993 година. Българският национален отбор по футбол побеждава насред Париж французите с 2:1. И двата гола във френската врата вкарва „близнатият от Бога“ Емил Костадинов. Тази победа ни класира на Световното първенство по футбол в САЩ на следващата 1994-а. Там ние станахме 4-ти в света, обаче на Малкия финал паднахме с 4:0 от третите – шведите. С шест вкарани гола голмайстор на това световно стана Христо Стоичков, заедно с един руснак – Саленко. На вратата на този звезден български отбор стоеше вратарят Борислав Михайлов. Последният победен мач на българите на това първенство беше срещу Бундестима на четвъртфинала и на този мач победният гол за 2:1 заби с глава Йордан Лечков. На полуфинала паднахме от Италия също с 2:1, но това класиране на българите дотук беше немислимо, феноменално и затова с право всичките играчи народът нарече „лъвове“.

Точно след 30 години – на 17 ноември 2023 година  българският национален отбор изигра своя предпоследен мач от квалификациите за предстоящото Европейско догодина срещу отбора на Унгария. До този момент имахме 2 точки от 6 мача и съвсем заслужено бяхме на последно място в групата. Мачът с унгарците се състоя пред празни трибуни по препоръка на УЕФА. И докато нашите млади момчета се бореха поне достойно – до предпоследната минута резултатът беше 2:1 за нас - призваните да ги подкрепят футболни фенове бяха допуснати само до празния площад пред стадиона. Случи се нормалното. 1600 униформени не можаха да удържат 5000 ядосани запалянковци срещу Борислав Михайлов, който в момента е шеф на комисията в УЕФА, която определя къде да бъдат те – пред или вътре на стадиона. И резултата е запалени кофи за боклук, паркирани покрай тях коли изгоряха в подножието на сградата на спортното министерство, стотина ранени от двете страни от изтръгнати и хвърлени тротоарни плочи, още толкова арестувани и бити с палки. А вътре в националния стадион „Васил Левски“ бяха само 30-тина души – 15 в официалната ложа и още толкова по пейките пред тях. Сред официалните лица в ложата бяха двамата заместник-председатели на Българския Футболен Съюз Йордан Лечков и Емил Костадинов  Самият Председател Борислав Михайлов (17 години, и все още, председател на БФС) го нямаше – незнайно къде и незнайно защо. Баш лъвът Христо Стоичков също го нямаше в ложата. Той подготвяше за откриване „Алея на Славата“ на българския футбол, която щеше да се открие тази вечер след мача.
„Лъвовете“ от 1994-а бяха се покрили като „пучи въшки“ – лъвови пучи въшки. (извинявайте за грубия изказ, ама народът като е ядосан, говори така.)

И е прав народът да иска от лъвовете това. Има само един недостатък – много бързо този народ забравя, втренчен в максимата „И да паднем и да бием, все ще се напием“. Е, в този смисъл хак ни е пробуждането на следващата сутрин сред пучи въшки! И повторението на ситуацията в следващите 30 години (30, защото днес сме на футболна вълна.)

Тук свършва статистиката. Започвам с документирани факти през годините и някоите размисли, които тези факти предизвикват у мен.

Две години след 1994-а четвъртите в света не можаха да станат дори осми в Европа. Българинът юнак Христо Стоичков се ядоса на България, тегли една майна на страната и отиде да се пробва на три континента – Азия, Америка и Европа, „ташаците му още ли са златни“. (Цитирам го този български лъв, думите на хвалбата му можете да намерите в Интернет. Той поне не забравя – ако не го изтрият едни други зооиндивиди.) Никъде не го харесаха. И от трите континента го изгониха, припомняйки му собствените думи „Аин, цу цвай, цу дрън“.
Нататък ли? Нататък Стоичков каза „Не живея в България за да се съобразявам с нечие мнение. Не ме интересува отзвука от моите думи. Хората не са ми купили кола, не са ми купили и жилище. БЪЛГАРИЯ НИЩО НЕ МИ Е ДАЛА. Народът също нищо не ми е дал.” (интервю пред bTV на 21 октомври 2007-а) Тарикатът си остава тарикат до живот, особено ако е простак.
Преди изборите за 42 НС след като Бойко Борисов подаде оставка през февруари 2013-а, и преди да дойде на власт кабинета „Орешарски“, Движението на протестиращите „Орлов мост“ обяви за свое Лице Христо Стоичков. Пред Николай Бареков от ТВ 7  ТОЙ каза: „Заставам с цялата си отговорност и личност в подкрепа на тези млади хора, за да могат това, което искат - да бъдат чути. Категоричен съм, че няма да ставам политик, но подкрепям студентите. Моето е най-лесно, взимам си нещата, взимам си багажа и отивам в Испания или Щатите и въобще не ме интересува, но когато съм поел ангажимент към тези млади хора, когато погледнах в очите им дали искат да правят нещо задкулисно, или искат да вървят по правия път, аз съм тръгнал по един прав път и съм го извървял сам, имал съм добри съотборници, президенти, които са подкрепяли моето бъдеще, затова дадох моето съгласие.”

На излизане от стадиона след завършване на мача с Унгария телевизионните камери уловиха в гръб отиващия към колата си Емил Костадинов, който показва среден пръст на журналистите. Те се възмутиха умерено. Може би защото не са забравили футболната среща България – Албания (3:0) в София  през 1994-а. Тогава Емил Костадинов “поздрави” публиката не с един, а с два средни пръста, Българският футболен съюз запази пълно мълчание по този скандален случай!.
Знаете ли защо германците имат световен футбол за разлика от нашия футбол, който дори не е и европейски? И ЗАТОВА, защото когато на мача Германия – Южна Корея (3:2) от Световното “САЩ’94” Щефан Ефенберг показа среден пръст на немските фенове, само няколко часа по-късно  Германският футболен съюз отстрани играча от отбора за обида на запалянковците. И това беше края на неговата национална футболна кариера.

А за Лечков – какво? Помните ли ДРУГО негово положително футболно постижение освен гола с глава срещу германците?. Защото с отрицателните му футболни изяви „ала Стоичков“ по европейските терени след 1994-а, Интернет е залят. Айн цу цвай цу дрън.
Народ, който е толкова безкритичен към своите мърди, пренебрегвайки тотално своите апостоли, във всяка една област, „не е брашно за европейска баница“.

И да завърша размислите за футбола български, ще започна с един сравнително дълъг цитат от книгата „Срещу врага с футбол“ на известния, не и на младите българи, англичанин Самюел Купър. Годината е въпросната 1994-а.
„Колкото по-бедна е една държава, толкова повече футболът оказва въздействие върху вътрешната й политика. Тазгодишното световно първенство едва ли с нещо ще промени Швеция, Норвегия или Швейцария. Но през 1978 г., когато то се провеждаше в Аржентина, местните генерали не успяха да изразходват пари за скучни неща като болници, пътища или образование и вляха всички средства във футбола. След финала с Холандия популярността им моментално се повиши и те решиха да предприемат друг ход. Аржентина обяви една почти безсмислена война на Чили. Всеки обича футбола, отбелязва президентът на „Динамо" Киев. Благодарение на познанства и приятелства украинският отбор има разрешително да търгува с части за балистични ракети и със злато. Колумбия е също достойна за съжаление. Нейните политици се надяваха чрез футбола светът да разбере, че страната им не е известна само с кокаина си. Вместо това стана ясно, че дори играта е подчинена на кокаиновите барони. Медийният магнат Силвио Берлускони стана министър-председател на Италия именно защото се идентифицира с националния отбор по футбол. Името на неговата партия „Форца Италия" е припевът на агитката на италианските футболни запалянковци.".
И нашите „местни генерали" се надяваха футболните успехи на България да им помогнат да не „изразходват пари за скучни неща като болници, пътища или образование", а да увеличат шансовете си за спечелване на бъдещите избори през 1995-та, които доведоха Жан Виденов на власт. Което означава власт за още няколко години напред – до следващото световно – и пари, пари, пари. Е, всеки от „генералите" (на политическото и на футболното поле) – имаше своите надежди и планове за осъществяването им.
Какво искам да кажа ли? – Прост народ, бедна държава. Не Комунизмът избра нас, а ние – него. Ставам по-конкретен.
Помните ли срещата ни с Аржентина от групите на Световното в САЩ?. Ние победихме световните шампиони от 1978 година с 2:0. Само че само за тази среща най-известният аржентинец Диего Марадона, притежателят на „Божията ръка“, се беше разболял. Ако той беше на терена, вероятността да прескочим групите щеше да бъде толкова голяма, колкото да изпратим космонавт на Луната. Какви четвърти в света, какви 5 лева?! Да, да! Точно това искам да кажа – мачът ни с Аржентина беше купен. Аз повече не знам. Но може би един страничен български съдия на световно - мисля, че първото му име беше Богдан - може да ви каже повече.

И точно същите мисли ме налягат за Борислав Михайлов. Той е наследникът на Иван Славков на трона на БФС. И резонно е като него да може „да купи игрите“. Ясно е, че българският национален отбор няма силите да спечели едно от първите три места в квалификациите за Евро’24. Какво значение има тогава дали ще е четвърти или пети?! Защо да не спечели завалията 1-2 милиона чисти пари? Освен „черното тото“! Как да бъде продаден мача ли? Ами най-лесно като се изгони публиката, която е 12-я играч на терена? Ама феновете, ама футболистите – кучета ги яли. Голяма работа, че били подпалени няколко коли и поударени няколко десетки хора.
Мога да продължа да се правя на Дан Браун. Погледнете на кои две страни в последния момент УЕФА, в лицето на комисията за препоръки с шеф Борислав Михайлов и на най-големия шеф, един с типично руско име, помогна да играят срещите си при „облекчени“ условия – Унгария и Сърбия!  Имате ли карта на Европа пред себе си. Като тръгнеш от „руския“ Крим, стовариш десант на пристанище Врана, и продължиш пътя си по трасето на неосъществения „Южен поток“ през България, Сърбия и Унгария, стигаш директно до място, откъдето можеш да „масажираш“ направо сърцето на Европа.
Футболът като средство за въздействие върху глобалната политика!

Ще завърша този далеко непълен портрет на футболната вечер на 17.11.2023 с откриване на „Алеята на славата на българския футбол“. Която се оказа сбирка само от трофеите на САМИЯ ВЕЛИК Христо Стоичков и снимки от неговите подвизи. Не съм ходил да я гледам, няма и да отида, защото аз скъпя времето си. Не съм като президентите Стоянов, Първанов, Плевнелиев и Радев, бившата кметица Фандъкова и новия кмет на София Терзиев, които почели с присъствието си „Алеята“.
Но ще направя два коментара. Все пак се намирам в собствения си блог. Първият коментар: Кметското присъствие е обяснимо  - Бойко Борисов нали даде едно рамо на ПП – ДС, а Йорданка Фандъкова още е зам.-председател на ГЕРБ. Вторият ми коментар е далеко по-гневен:  Питам, без да искам отговор. Как се е чувствал президентът Росен Плевнелиев до „популиста- президентът Румен Радев“. Следващият път, когато Плевнелиев нарече Радев популист, изобщо няма да му повярвам.
Дори кварталният бакалин следва да е по-честен, ако иска да му върви търговията.