Общественият трамвай все още стоеше на спирка „Преходна”, чакайки светофара на кръстовището да светне зелено. Ватманът беше затворил вратите и съобщил с монотонен глас „Следваща спирка „площад Демокрация”, когато една дама на възраст се появи от задния край на спирката, като размахваше огромна пазарска чанта. Явно празна, защото иначе нямаше да може да тича така бодро. Определено искаше да се качи след последния момент, защото докато думкаше по най-задната врата на трамвая, колелата му вече се бяха задвижили. Тъй като трамваят не е болид от Формула 1, а и този специално, макар демократичен, беше стар, „още от Балканската война”, старата дама имаше време да се прехвърли до предпоследната врата. Която беше развалена и не можеше да се затвори. Както казахме – трамваят беше от Балканската война. С последни усилия тя успя да се хване за перилото, разделящо пътниците на слизащи и качващи се. За повече нямаше сили. Трамваят я влечеше, набирайки скорост. Тя изпусна празната пазарска чанта, която потъна някъде под тежките железни колела. Долната част от тялото на жената вече се тътрузеше по чакъла, насипан отстрани на трасето. Въпрос на секунди беше ръцете й да изпуснат спасителното перило и тогава... Пътниците около злополучната развалена врата се развикаха панически – „спрете трамвая!”, „викнете на ватмана”, „този простак не вижда ли?!” и други подобни.

Е, докато трамваят от зората на демокрацията успее да спре, той измина почти 23 метра без десетина сантиметра. През това време няколко здрави мъже бяха издърпали вече старата дама горе на спасителния под на превозното средство. Тези от тях, които я държаха за краката, имаха кръв по ръцете си, защото обувките й ги нямаше и краката й бяха целите изранени от влаченето по чакъла. После няколко жени се надвесиха над нея и й помагаха, доколкото можеха, тя да се освести. Задружните им усилия дадоха резултат. Столетницата отвори едното си око, цялото кръвясало вероятно от прекомерните усилия, обърна се сама настрани, повдигна главата си, огледа близкостоящите си помагачи и злобно изсъска:

- Не се правете на милосърдни. Това няма да ви помогне. БКП! Билети и Карти за Проверка!

Предложих ви тази измислена история, защото разговорът ни все отнякъде трябва да започне. Приемете я „за отскок” или просто „за блясък в очите”, като „дънна захранка”, предизборно обещание, като предварителната обиколка за полпозишън, за „майтап бе, Уили” или „имала глава да пати”, примерно.

И добре дошли втори път „на гости в моя дом”. Отново ще се виждаме поне година, докато ви разправям случките от времената, когато Съюзът на Демократичните Сили стана ПАРТИЯ. Кому хрумна идеята, че ще спечели повече привърженици като предложи на хората, които са били достатъчно (не)далновидни да отказват  цял живот да стават „червени” партийци, днес да станат „сини” партийци? А като добавим и кой им „носи” тази идея...