Знаете ли, имам един устойчив детски спомен. Трябва да съм бил 5 или 6 клас. Живеехме в Търново на улицата, която и днес обрамчва двора на старата болница. Заради терасовидния строеж на града, на тази улица има къщи само от едната страна – нашата, долната тераса. Сградите на болницата са на горната тераса надвиснали над нас на десетина метра. От прозорците на дневната стая на къщата виждах пряко болничния корпус на хирургията и на вътрешното отделение. Лятно време, когато те бяха отворени, чувах и гласа на баща ми, който се караше за нещо си на сестрите в операционната. Баща ми беше хирург в старата болница. Тогава светът беше малък и повечето хора живееха и работеха в радиус от половин-един километър. Аз и брат ми бяхме още по-щастливи („в известен смисъл“ казват нашите деца днес) – и майка ми беше лекар и работеше още по-близо до нашата къща – в Тубдиспансера, на когото аз виждах вътрешния двор отгоре и покрива му. Щото той беше под нас, ние за него бяхме на горната тераса. Така че в обедната почивка се събирахме всички около масата да обядваме заедно, пък после всеки тръгваше отново да бие по следобедните си работни задачи.

Един такъв топъл слънчев обед аз и майка ми вече седяхме на масата и чакахме татко да си дойде всеки момент. Той влетя в стаята и подире му се влачеше като шлейф остра нетърпима миризма на човешки екстременти. Ще ми разрешите нататък да използвам не толкова захаросани думи за силно миришещи неща. Все пак съм двойно докторско чедо, а всички доктори, знае се, са цапнати в устата.
Татко само махна бързо с ръка и влезе направо в банята. След 10-15 минути излезе от там и вече миришеше човешки, както и трябваше да бъде. Седна на масата, придърпа чинията с яденето към себе си и докато ядеше лакомо, като гладен, заразказва на майка лайняната история, която следва. Аз междувременно бях привършил с обяда и не ми оставаше нищо друго, освен да слушам разговора им. Рядко съм виждал баща си толкова радостно горд от факта, че е свършил работата си – да помогне на болния пациент да се почувства по-добре.
Сутринта в хирургията приели мъж, който имал много остър проблем. Неясно при какво обстоятелства преди два дни и три нощи, занимавайки се, успял да си вкара едно бирено шише в ануса. Ни напред, ни назад, както се казва. И срам, не срам, къде, къде – в хирургията за оперативно отстраняване на предмета. Изключено било да се опитва да се чупи бутилката на място, съществувала огромна опасност парчетата стъкла да причинят много по-голяма беля. Оставали две възможности – на хирургическата маса и скалпела или мануална терапия. Решението било естествено в полза на ръчния опит. Поне, докато станело ясно, че по този начин няма да се получи. Иначе изпълнителят бил ясен и в двата случая – дежурният хирург в момента, т.е. баща ми.
Половин час поне той прилагал директен ректален масаж – нали получих вашето разрешение да говоря естествено, по мъжки, а не префърцунено  като госпожица, която чака да бъде ощипана. Накрая с помощта на Бога и целия наличен операционен състав, дъното на бутилката преодоляло халката на сфинктера и се показало навън. Нататък било лесно. Трябвало само много внимателно, с въртеливи движения, да се издърпа цялото шише.
Улисан в големите и важни оставащи подробности, баща ми изобщо не се сетил за Физиката. Че когато се отпуши правата отходна магистрала изведнъж, под влияние на вътрешното налягане в целия корем, съдържанието събрано зад гърлото на бутилката ще изскочи като гей-зер и тогава операторът ще бъде залят отгоре до долу с лайна, събирани два дни.
Само че какво от това?! Човекът бил спасен по най-добрия и безопасен начин. Оставил на сестрите да измият и подсушат мъжа и той на собствен ход да се прибере у дома си. Какво може да бъде по-важно от тази щастлива развръзка.

 

А аз разказвам днес тази лайняна история, провокиран от коментара на блогъра gardener към предходния ми постинг за „негодните сперматозоиди“ в БЛОГ.БГ. Ако правилно съм го разбрал, Gardener ми пише, че той на мое място не би се занимавал изобщо с такива… екземпляри. Защото така ги популяризирам, те щели да се почувстват горди от факта, че някой обръща внимание на лайняните глупости, които сътворяват, и така се съхраняват за бъдещето. Това нямало да ги спре, напротив.
Имам две възражения.
Едното е, че за лошите неща, които ние определяме като такива, не бива да се пише, защото това не ги убива, а ги стимулира. Е, ако аз или някои други, не дават своята оценка, кое бива и кое не бива, как тези след нас ще изградят своята оценка за добро и лошо. Да ги оставим сами да се справят, след като се срещнат лично с аналогични на вече случвали се ситуации ли? Не мисля така!

И второто – Нашата човешка помощ  дължим всекиму. Няма никакво значение, че я отдаваме на нуждаещия се от нея, независимо дали е обикновен педераст, злобар или, не дай боже – престъпник. Щом можем, трябва да помогнем, въпреки реалната опасност да бъдем опръскани с неговите лайна от горе до долу.
Тъкмо защото аз разсъждавам така, можете да бъдете уверени, че ще продължава да пиша Моите неща. По този начин именно.
А това че днешният ни пациент не е разбрал как се е спасил днес, и довечера отново се опитва да си пъха бутилка отзад, е? Аз съм дотук. Да заповяда утре пак в хирургията и да се надява Бог да ни помогне и следващата манипулация да бъде успешна.

това като шега, и като нагледен пример за моята префацундреност, която е осезаема, като не съм просто момче - селяндурче, а потомствен граф, каквито даже нямаме по нашите територии, поне официално, въпреки, че имаме хиляди знайни и незнайни комунистически феодали, робовладелци и както им казвам - доволници. Историята е интересна и поучителна, тя за пореден път доказва, че няма ненаказано добро - поискано или непоискано, второто се наказва по нашите ширини най-жестоко, както и първото добро - поисканото. Но пък клетвата на Хипократ е достъчно основание да се помага на нуждаещите си, както е помагал някакъв си, описан от един блогър в убиването на друг като го е дърпал за краката при бесенето и това се има всред другарите за особен и уважителен процес на доброта... същото се наблюдава и при едно бесене на сърби от германци, там по краката на бесените се изявяваше един циганин, подобен този, участвал в бесенето на нашия нац. герой Левски. Ще преосмисля злото и ще го наричам според лит. класика - войната е мир и т.н., защото и до днес живеем в тази парадигма, родителите Ви са истински герои, като и Вие, живот отдаден на ... бъдещето, знам ли, лекарите напоследък станаха прекомерно много, а хумаността прекалено малко за толкова много хора, интересно, защо не сте поели по техния път, въпреки, че лекувате заблудените с думи.

от един друг човек в чието родословие и по майка и по баща четири поколения вече, няма никой, който да не е лекар или учител. Е, на мен, понеже не обичам да гледам кръв, се падна учителствуването. От учителите има 3-ма по български език, един по математика, един по география, един по химия, един по биология и един по рисуване. Всъщност двама по математика, с мене. Завършил съм информатика, което се римува с математика.
А иначе моето сегашно мнение за новите лекари, което би следвало да е много добро, съвпада с изразеното от потомствения граф почти изцяло. Лекарите днес са предимно търговци, които утре спокойно могат да се преквалифицират в спедитори на употребени автомобилни гуми, например. Обаче това е друга тема, която не бива да се обсъжда преди сън, защото така съветват призваните доктори.

Оставя ли Хипократовата клетва място за егоизма на лекаря? Май не.
Но да припомним Вазовия разказ "О, екселенц".
Във Виена прочути лекари докарват до отчаяние наш министър, като му откриват множество болести. Успокоява го приятел който му казва, че прочутите виенски лекари водят скъп светски живот и им трябват много пари...