Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05.2012 05:40 - Червената роза
Автор: dobronameren Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1002 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 23.05.2012 05:43


 

ЧЕРВЕНАТА РОЗА

 От няколко години се беше зарекъл да не ходи повече на абитуриентски балове. Те не бяха вече неговия купон. Тази година обаче класната на единия 12-ти клас в училище направо го изнуди:

- Преподаваш на моите от четири години. Някои познаваш от втори клас. Знаеш, че и те те харесват много. Канят те от сърце на бала. Не ги обиждай.

Солидни аргументи. Не можеше да не се съгласи с тях. Наистина му харесваха нейните ученички. Някой ще каже: а, ето изплю камъчето! Е, не съвсем беше така. В класа й вярно от „28 в края на срока” само 3-ма бяха мъжете. Но в среден и горен курс имаше общо 16 класа с поне още 200 ученички, впрочем много от които значително по-хубави от нейните, само че той не харесваше „простата” красота. Момичетата от този 12-ти клас щяха да станат – не всички естествено, но за училището твърде висок процент – свестни млади жени.

Постави само една уговорка. Щеше да прескочи ресторанта и да дойде направо в дискотеката след  него. В ресторанта трябваше да се забавлява предимно на масата на учителите, не беше възпитано да се премести на някоя ученическа маса. Освен това щеше да му бъде неудобно в края на вечерта, че ученици са му платили сметката. По-точно не те, а техните родители. Не че в дискотеката щеше да му бъде по-весело. Причината беше безмилостна – неговите години като бройка. Но нямаше право да оставя лош спомен на края у хора, които са го уважавали искрено. Тук класната беше абсолютно права.

Както си знаеше, дискотечното настроение не беше за него. Което нямаше особено значение, защото той... присъстваше. Когато някой си спомнеше за него и махнеше с ръка за поздрав от дансинга, той беше там да му отвърне. Седеше седнал на мраморния подпрозоречен перваз на един отворен прозорец и чашата с коняка беше до него. Мислеше си, по-точно си спомняше за една друга далечна вечер, когато ролите бяха разменени – неговия клас на дансинга, но кой седеше отстрани на прозореца не виждаше.

- Здравейте, господине! – някакъв добре звучащ женски глас го върна в действителността. Принадлежеше на млада жена, далеко под 30-те, облечена елегантно работно, но не и празнично. Погледна я озадачено.

- О, аз съм виновна, разбира се. Обърнах се неправилно към вас с господи-не. Господи-да, здравейте. Харесва ли ви нашата дискотека?

Господи-да?! Така го наричаха понякога в училище, нещо като прякор му беше. Пред него явно стоеше бивша ученичка, но коя не можеше да си спомни.

Младата жена се отказа да издевателства над паметта му:

- Аз съм Рени. Забравили сте ме, защото учих в училището само до 8 клас. После се преместих, а пък и откак съм завършила гимназия минаха доста години.

Господи, да! Това беше Рени. Само името й беше забравил. Иначе помнеше точно всичко. Докато завърши шести клас Рени беше едно неотличимо, незапомнящо се, че и сбутано момиченце. В първия учебен ден на седми клас се изненада много като я видя. За едно лято беше се източила нагоре с десетина сантиметра и макар пак да си мълчеше в края на редицата, красотата й вече „викаше” предизвикателно.

После следващата година на 8 март – помнеше точно датата именно поради Рени – влизайки в училището, видя във фоайето една истинска красавица. Стройна, с пусната над раменете руса коса, права тясна, къса черна пола и светлочерен чорапогащник. Държеше в ръцете си една чудесна червена роза с дълга дръжка. Най-напред се зачуди откъде такава хубава роза в училище. После чак позна Рени. Нищо не каза естествено, а продължи нагоре по стълбището. Не отиваше да се спира до една седмокласничка. Каквато и убийствена смес от сексапил, младост и любов да излъчваше. Но запомни гледката завинаги.

И тъкмо това й разправи сега. Вече можеше. След вероятно десет години! Конякът също помогна малко. Сигурно пак той му пошушна, че само защото беше стар, целувката му се размина. И все пак Рени каза:

- Винаги сте ми били много симпатичен. Само за вас и за класната ми беше мъчно, когато напуснах нашето училище. Ще ми направите ли място да седна до вас?

Щяха ли да му повярват утре какво му се случваше тази вечер? Една красива млада жена беше загърбила дансинга, за да постои до него. И да си говорят!

- Помните ли, господине, имах една приятелка Лили?

- Помня Лили, разбира се. Тя завърши 11 клас в училище, за разлика от тебе.

- Да. Вие сте й преподавали 3 години. Ние двете и досега поддържаме връзка. Тя повярва на моите приказки, че животът е това, което се случва, а не това, което се надяваме да ни се случи, чак когато вие сте казали нещо подобно в един час. Тогава аз ви завидях. Съвсем искрена съм.

- Рени, ти на колко години си? Двайсет и четири? Двайсет и пет? Поздравления за този житейски възглед. На някои хора сто години не им стигат да го рaзберат. Какво работиш? Има ли някой до тебе? Къде ги учиш тези неща?

Тук разговорът изведнъж се скъса. Рени стана рязко, извини се и каза, че ще дойде след малко. Стана му чоглаво. Не се питат лични неща, професоре. Какво като е Рени...

Реши, че е време да си тръгва. Скоро щеше да се развидели. Един живот свършваше, друг течеше, трети едва сега започваше. Изчакваше само да свърши техно парчето, за да може да каже в секундата тишина „довиждане” на който се интересуваше. Добре, че беше избрал точно тази несвършваща музика, защото иначе нощта щеше да приключи преди да е почнала.

Рени се появи отново. Носеше една почти пълна догоре чаша с коняк.

- Притесних се да не си тръгнете. Извинявайте, че няма да бъде съвсем по етикета, но трябваше да нося две чаши. Сега дайте вашата чаша да ви отсипя от моята. Не съм отпивала още.

На учудения му поглед младата жена каза – Имам да ви разказвам една дълга история, конякът ще е необходим и на двама ни. Аз работя тук в дискотеката. Нещо като управител съм. Преди малко ме повикаха големите шефове, затова станах така бързо. Слава богу тръгнаха си. Сега аз съм директорката.

Всичко започна именно около онзи 8 март. На 14 години почти всяко момиче открива в себе си жената. Периодът е, как да кажа – драматичен. Нещо като от детската градина да постъпиш в първи клас. Първа любов. Всички са влюбени в класната, без значение колко е добра. Всички виждат в нея Закрилата и Грижата и се стремят да й ги върнат. Но е много важно класната да си разбира от работата, да е учител, а не просто някакъв възпитател. Това има огромно значение по-нагоре в класовете.

Розата ми подари моят първи класен ръководител в живота. Един мъж, Учител с голяма буква. Тогава беше на 24, с десет години по-голям от мен. Предната вечер се бяхме запознали на някакво тинейджърско парти за празника на жената. След 24 часа вече бях Почнала. Пак с голяма буква.

Няколко месеца бях в небесата. Беше чудесно. Моят начален Класен беше голяма работа. Казваше още, че вижда в мен, освен голямата си любов, и страхотен потенциал за бъдещето. По негово настояване се срещна с майка ми. Предложи й и тя се съгласи на негови разноски да продължа образованието си в Англия. Той плащаше, двамата се обичахме... И сега не знам дали с мама сбъркахме като се съгласихме. Едва издържах в английския колеж.. Основната причина, че страхотно ми липсваше любовта и ласките му.

На следващото лято във ваканцията след първата година той катастрофира с колата. По-точно блъсна човек и искаха да го съдят за средна телесна повреда. Аз го отървах. Просто адвокатът си поиска и аз му дадох. Направих го заради него, заради обичта ни, но той не го разбра така. Не заминах за Англия пак, записах английската гимназия тук и я завърших. Криво-ляво, поне знаех езика. Междувременно си намерих нов благодетел. На около 60. Той не можеше съвсем, но пък не беше обидчив.

Мислете за мен, каквото искате да си мислите. Животът ни е това, което ни се случва. Лили например получи своята роза чак на 17. При това тя не беше с голяма буква. Повечето рози не са с големи букви. И тя мина през доста мъже, докато намери за кого да се омъжи. Две години живяха и се разделиха. Е, тя дори е по-нещастна от мене, да не говорим, че изпитва адска нужда от пари. От тази гледна точка май аз съм избрала по-верния път.

Защо не отпивате от коняка си, господине? Все пак има някаква романтика в моя случай, нали? И на вас е направила неотразимо впечатление червената роза. Но е удивително как едно и също нещо по същество, изглежда съвсем различно в зависимост от какъв ъгъл го гледате. Като онези японски картички, двойните.

Аз ви казах, че работя тук в дискотеката. Не е съвсем вярно. Отговарям за тази дискотека, както и за още няколко други. Четири-пет сме такива в София. Организираме оглеждането и набирането на млада плът за десетина старчоци над 70-те. Това, което става и е съгласно, получава тяхната благосклонност. Какво му плащаш? Щели да те олигавят малко, прощавайте за грубата дума, но те повече и не могат. Това е достатъчно да им кипне кръвта и да ороси мозъка им. Но повярвайте ми, това е страхотен шанс. Тези старци управляват държавата. В буквалния смисъл. Една тяхна дума, едно тяхно благосклонно кимване с глава, отваря всички врати. Без конкурси и всякакви там честни състезания и ред. Нямат никакво значение способностите на лолитките. Тяхната задача е на друго място. Ако я свършат добре, животът им е осигурен. А истинската работа все ще са намери някоя будала да я свърши. Ако я свърши калпаво, ще опита пак или отново някоя друга будала. Държавата може да поеме всякакви разходи. Почти всички големи бизнесменки и управителки, жени на богаташи, техните метреси, дипломатките са минали в младша възраст през подобни треперещи ръце.

И всичко е законно. Тук няма никакво насилие. Дори има натискане. Естествено, защото какво повече за летящ старт в живота. Отвратителното е само това, че родителите им, в повечето случаи майките, ги водят на „прослушването” - детските дискотеки, кастингите за айдъли, брадъри и реалити шоута, конкурсите за красота, за престижните места в университетите и медиите... Не зная дали не са „стигнали” и до записването за детските градини! Често, докато вътре тече „прослушването” на детето, отвън скучаещите бодигарди обслужват майките. Това е техния бонус. Всички са доволни!

Впрочем да ви кажа. Тази вечер огледаха вашите ученички. Три от тях се съгласиха и утре ще получат своята червена Роза. С едната, дори вие, танцувахте веднъж. Тя наистина е хубаво и умно момиче. Правилно прецени ситуацията. Ще напредне в живота.

Аз започнах на 14 години. Сега съм на 25. Значи единадесет години съм в „бранша”. Вече имам много повече, отколкото получава един нормален човек за целия си живот. Обаче ми липсва човекът, който да ме чака в къщи за вечеря. Само това! Но някъде до към 37-38 години, дори до 40, жените имаме шанс „ин витро”. Охо, цели 15 години са пред мен. Пожелайте ми щастие, господине. Аз ви вярвам.

„А на мене, Рени, кой да ми пожелае щастие? Ти ли?”

 



Тагове:   младите българи,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dobronameren
Категория: История
Прочетен: 1479652
Постинги: 642
Коментари: 2500
Гласове: 1496
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930