Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.08.2011 12:35 - СТРОИТЕЛИ
Автор: dobronameren Категория: Лични дневници   
Прочетен: 879 Коментари: 0 Гласове:
1



СТРОИТЕЛИ

 

Искам да ви разправя една друга „случка”. Тя е по-отвлечена от вишневата”, по-„далеко” от живота и аз не мога да намеря някакво „материално” нейно обяснение. Търсете го вие. Слушайте.

Винаги съм се интересувал от историята. Привличат ме старите камъни. Както казва Ивайло Петров – „преди да се родя и след това”. Значи не е „вързано” с обществен строй и неговите особености, а просто някакъв ген отнякъде. Обяснимо е и не затова ми е думата. На 15-тина километра от мястото, където съм израснал, има един римски град от 2-3 век след Хр. - Никополис ад Иструм се казва. Не зная дали сте ходили там и кога. Той е насред равно поле. Разкопан е впечатляващо. На площ поне няколко хектара, пред очите ви е цял един град. Вървите по древна улица, широка 3-4 метра, послана с големи равни камъни. Тук-таме, където камъните са пропаднали, виждате под улицата старателно изграден тунел на подземна канализация. Стигате до ясно запазен квадратен площад, голям колкото тронната зала на българските царе на Царевец. На четирите му страни стърчат изправени по няколко каменни колони, пречупени донякъде. Явно са поддържали напречните блокове, образуващи тържествените входове на прилежащите обществени сгради. Можете да „влезете” в тях. Има и запазени каменни стъпала. Ако приседнете на тях и имате повече въображение, не представлява проблем „да конструирате” това, което е било около и над вас преди векове. На площада „нашата улица” се пресича под прав ъгъл с друга улица. Тръгваме по нея. Тук има камъни с издълбани коловози в тях от колелата на римските колесници. Представяте ли си какъв живот е кипял на това място в продължение на векове! Демокрацията малко пренебрегна този древен град. Той вече е запуснат и тревата го побеждава. Но аз съм сигурен, че когато обществото ни се насити на Перперикон, отново ще се сети за Никополис ад Иструм.

Бил съм на това място много пъти. Не помня откога в къщи има един камък от римския град. Нито пък кой го е донесъл оттам. Камък с големината на обикновена тухла. Дялан камък. Бил е част от

каменен фриз, украшение над някакъв вход или прозорец, или просто подчертаващ красивите линии на някоя от сградите. Представлява един старателно издълбан в камъка хоризонтален улей, вероятно да пречи на дъждовната вода да се стича направо по стената на сградата. Но древният каменоделец изобщо не се е спрял дотук. Над улея са „надвиснали” каменни гроздове. Всяко зърно от „чепката”, с естествена големина, е изчукано старателно. Сигурно само над „моето парче от фриза” той е работил поне няколко дни. Без практическа нужда, воден от собствените си разбирания за красота. Или за вечност!

Винаги съм харесвал този камък. Когато останах да живея в София, той беше едно от малкото неща за които се помолих на родителите си да ми ги дадат. Този камък и сега, повече от тридесет години, стои в хола, до телевизора. Но повярвайте ми, чак след падането на комунизма, далеко след 1989-та, погледнах на камъка с други очи. Замислих се дали съвсем не случайно древният строител е изчукал онзи фриз за нас, за далечните свои потомци в бъдещето. А ето и въпросът или изводът, заради който разказах всичко това:

Трябваше да се смени строят, и да мине време, за да видя зад усилието желанието да останеш в бъдещето! И, убеден съм, че това е различно, съвсем различно от онова, което науката нарича наследственост. Може би пак е наследственост, но на по-високо ниво. Обществено, общочовешко ниво. Божие ниво?

След смяната на строя, където всичко беше държавно, т.е. общо, и планово гарантирано, се появи простата принуда, всъщност грижа, всеки сам да започне да създава. Аз например започнах да строя къща. Не за себе си или за жена си, а за децата си. (Добре, че вече бях на 60 години, за да мога да запуша ефективно сега устата на онези, които казват, че не било вярно. Правел съм го себе си, харесвало ми! Че защо ми хареса чак в последната шеста от живота ми, а не през предишните пет шести бе, тарикати?!)

Да се строи в сегашните времена, когато все още „разбърканата супа на нашия живот” не е готова за препенване, си е цяла мъка. Накъдето и да се обърнеш има „разставени” мошеници. В банките - където според официалните диплянки лихвата при връщането на кредит е „уникално ниска”, само 8-9 %, а като ти връчат погасителния план за годините напред, гледаш и не вярваш на очите си: вземаш 30 000 лева, а трябва да връщаш 45 хиляди. Знам какво говоря! В общината – където мързеливи и незнаещи да пишат входящи служителки те връщат по три пъти от гишето си, докато ти писне и потърсиш някой покрай кмета, който да „оправи работата” за ден—два, срещу пари под масата, разбира се. Знам какво говоря! В строителните фирми – където при цена на грубото строителство 200 евро на квадрат, ти начисляват 500. Знам какво говоря! За да допреш на края при „майсторите” по довършителните вътрешни работи, които са некадърни наглеци. Знам какво говоря!

Е, за мен господ не беше така безмилостен. Вероятно някъде някому съм направил някое добро дело. Честно казано, не знам къде и кому. Банкерът и кметът не ми се разминаха, но попаднах на съвестен и добър строителен инженер, който се съгласи на една нормална цена да поеме строителния надзор на нашата нова къща. Нему дължа и нещо повече. Той ми препоръча една строителна бригада – 5-6 души и бригадир, за които един комшия от съседния блок, гледайки ги как работят, казал някъде в махалата: „Иде ми да им хвърлям бонбони от терасата. Мислех, че няма вече такива майстори?!” 

Благодаря ти, бригадире!

Нека да разкажа на другите хора няколко случки от двегодишните ни контакти.

За това време през строителната площадка – моят двор! -преминаха тонове желязо, стотина кубика бетон, пясък и вар, 40-тина палета с тухли, сигурно поне толкова още кубика греди, дъски и подпори. Без да преувеличавам – дворът на комшиите беше по-разхвърлян от моя. В двора ми всичко се редеше и то не с мисъл за непристигналия днешен материал или за онзи, дето се чакаше за утре, а за месец напред поне.

 За това време повече от 10 пъти идва бетон-помпа. Виждали сте ги – цял ден кръстосват по улиците – един голям бетоновоз с тридесет метров хобот, по който тече бетона. Това чудо, докато се разгъне в началото, докато после се сгъне след работата, си е цяло представление. Да не мислите, че на шофьора му пука какви поразии може да направи междувременно? Например, че може да скъса висящите отвсякъде жици на кабелната телевизия и нета. Ами! На него му плащат да стовари бетона и да бяга, че други обекти го чакат. Ако за двете години строеж нямаше нито една скъсана жица пред нас, кому мислите, че дължа благодарност?

Трябва му на някой от майсторите парче греда, дълго например 80 сантиметра. До него има стоварени нови греди по 4 метра едната. Той не посяга към тях да си отреже, а ги подминава. Защото търси парче и знае, че там, в края на терасата, има такова.

Трябва например да се докарат още няколко броя арматурна мрежа, че поръчаната не стигнала. Качва ме бригадирът на собствената си кола и ме закарва на един забутан склад в района. Защо ли? – „Видях фактурата, която ти даде онзи с камиона, дето докара първата арматура. Беше ти ги прихванал по 4,60 парчето. Тук мрежата е 1,80.”

Или – Бяхме разпокрили старата къща, за да я надстроим по плана. 20 дни стоя така. Цял ден „похаби” бригадата да обезопасява разпокритото, защото при силен  дъжд можело през отворения таван да слезе водата в жилищния етаж отдолу. Можеше, разбира се, но това беше моят етаж, а не техния. И аз не им плащах да пазят старото, а да строят ново. Ще кажете – длъжни са били. Ами, глупости! Насреща комшийката си слагаше нови плочки на външната тераса. Нейният майстор „свърши новото”, взе парите и си замина. Ама така фугирал, че още първият дъжд влезе в етажа отдолу. След зимата, напролет плочките се бяха напукали и отлепили. Плочките на „моята бригада” издържаха без нито една повреда същата тази зима.

Или – През отминалата есен имаше много силни ураганни ветрове над столицата. По улиците в квартала дни наред вятърът подмяташе парчета от „боброви опашки” – това са новите битумни керемиди. От моя покрив нищо не падна. Пак ще кажете – така трябва да се работи, качествено. Да, прави сте. Но моят бригадир ме потърси по телефона още по обед на втория бурен ден да ме пита дали „техният покрив е издържал”. Може да е нямало определение, че покривът те са го правили, но това изобщо не променя същността на нещата, нали?

Все дреболии, ще речете. И да, и не!

Ако някой от вас, читатели, реши да застрои къща или да оправя нещо, да ми се обади. Ще го свържа с тази бригада. Само да се молим заедно на Бога кризата да не ги удари зле. Защото съм забелязъл, че най-напред тарикати и мошеници се уреждат. Крайно време е да настъпят другите времена!

Моля да бъда извинен, че толкова дълго и широко ви занимавах с моите частни строителни наблюдения. Направих го с целта да разберете най-добре следващото:

 Преди известно време сънувах сън. Объркано тревожен, породен вероятно от трудностите с един геодезист, който не ще да се разпише на последното място под акт 14 на построената къща, след като вече се е разписал при започването й. Ако е заради фиксирани нередности, ами да ги опише в протокола и да се подписва, за да ми позволи да започна отстраняването им. Ако иска пари на ръка, също е редно да си каже. А той „нито яде кокала, нито го дава”. Както и да е.

Дали от съня, дали след него, не зная, но една мисъл остана в главата ми – че нещата ще се оправят, ако подаря онзи моят римски камък на бригадира. Нарочно не пиша името му. Първо, то няма значение. Всички запознати знаят за кого става дума. Другите какво ги интересува. И второ – има нещо много по-важно от името. „Моят” бригадир е от Велинград. Неговият баща цял живот е бил също строител. Той е основателят на фамилията строители. Синът му вече над 20 години е строителен инженер. Който гази из бетона да го разстила, вместо да седи на едно бюро и да премята фактури. Двамата му племенници бачкат заедно с него на строежа. Те са двама от бригадата. И са трето поколение строители!

Мисля си, впрочем убеден съм, че древният римски строител, който „си е губил времето” да изчуква каменни гроздове, ей-така за красота, не е бил приходящ „майстор”, а сигурно е бил потомствен строител. И аз се явявам само приносител на неговото послание до потомците му. Крайно време е камъкът да попадне на мястото си.

ВЕЧЕ ИМА смисъл!




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dobronameren
Категория: История
Прочетен: 1872553
Постинги: 669
Коментари: 2593
Гласове: 1611
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031