Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.08.2011 11:40 - Вишневи истории
Автор: dobronameren Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1086 Коментари: 0 Гласове:
1



ВИШНЕВИ ИСТОРИИ

 

 

Всеприето е да се казва, че човек трябва да направи три задължителни неща в живота си – да отгледа деца, да засади дърво и да построи къща.

Ама те, задължителните неща за човека, са много повече от три. Първите десет са познати като Десет Божи Заповеди и са били записани на плочата, която Мойсей получил от Бога след срещата му на планината Синай. Разправят още, че всъщност Бог му дал две мраморни плочи със Заповеди за хората, но на слизане от планината Мойсей се спънал и счупил едната. Склонен съм да повярвам. Има още Задължителни Човешки неща извън десетте божи заповеди. Вероятно изредените в началото – деца, дърво и къща, са били записани едно до друго на някое от счупените парчета от втората плоча, което хората са успели да прочетат. 

После дошъл един друг евреин - Маркс и нещата малко се попроменили. Новият „градоустройствен план” отричал малките индивидуални къщи, свързани безразборно с многобройни къси улички по които животите на отделните хора течали както си искат необезпокоявано, т.е. неконтролирано. Построили се грамадни бетонови блокове, събиращи на един декар населението на малък град. Така например всичките разпилени преди комуникационни и жилищни инсталации се концентрирали в една стая с размери 5 на 5 метра. Удобно и много ефективно за контрол. Тези „китайски стени” били разделени от широки булеварди, които били свързани един с друг само в една точка – центъра на града, където се помещавало Управлението. Така, съвсем примерно, се улеснявала много работата на машините за почистване  на градовете. Те можели лесно и бързо да бъдат дислоцирани във всяка точка, където изисквала конкретната ситуация. Със същата цел – по-лесно почистване - булевардите били обезлесени. Всяко високо, широко, растящо необуздано дърво било премахвано – да не пречи на централизираните мероприятия.

В описаните бетонови грамади от двете страни на широките социалистически булеварди хората се прибирали само вечер да спят. През деня били на работа в други бетонови грамади. Плащали им много по-малко, отколкото те биха изкарвали, трудейки се за собствена сметка. Но имали редица „други привилегии”. Хранели се в общи столови, където хем им излизало по-евтино, хем жените не били цял ден покрай огнището. То и огнищата изчезнали – всичко било на централно отопление. Децата им били настанявани в целодневни детски заведения и виждали родителите за малко само вечер пред телевизора, т. е. и обучението на подрастващите било „обхванато”. Какво по-хубаво от това? Отпаднали детските грижи на родителите. Бабите и дядовците вече можели спокойно да разхождат безсловестни домашни любимци, вместо питащи калпазани и да живеят втора, че и трета младост, четейки вестник „Ретро”, или наслаждавайки се на Инджи и нейния приятел Минджи. (Примерно, ако говорим със съвременните медийни термини.)

Хората „немали грижи” и за здравето си. Ако, не дай Боже, някой се разболеел, също всичко било безплатно. За всички еднакво справедливо. И погребенията били за държавна сметка. Стигало и артисвало дори. Артъците от общо създавания брутен продукт се използвали, за да осигурят спокоен и обезпечен живот на Оправителите на това общество. Тяхната работа била най-отговорна и те не бивало да мислят за дребните  ежедневни проблеми. Добре, че тези марксови избраници били малко, по непроверими данни – не повече от десетина процента от цялото управлявано множество „божи” избраници. Никакъв проблем. 

Обаче!

Нещо се обърка тук долу или пък се оправи там горе, но тези „строители” се провалиха. На 70-тата година изградената от тях „постройка” започна да пука и след още няколко години рухна безвъзвратно. За една нощ буквално. Не беше съобразена, най-вероятно с Божиите заповеди. Мисля така, изхождайки от собствения си пример. Почти половин век живях при онзи „строй” и не посадих нито едно дърво, нито пък построих къща. Каква фамилна къща, като не даваха повече от една тоалетна на строителен парцел, а и не се знаеше дали утре няма да я съборят, защото пречела?! На общия градоустройствен план. И къде да садя дърво? Пред блока в Обеля ли? Че нали не бива. Ще кажете, че хиперболизирам... Не!

Работих всеотдайно. До онзи момент в 13-тата година на трудовия ми стаж (съвпадението е случайно), когато спрях. Бях отговорен конструктор на едно изделие. Неговото създаване продължаваше три-четири години и обсебваше всичкото ми време и сили, защото провал не беше разрешен. Той нямаше да бъде само мой, а и на всичките 7-8 души с които работех тази обща работа. Трудностите бяха много, чисто творчески, инженерни. Нямаше кого да питам, защото аз и още един-двама колеги на практика знаехме най-много в света за това точно изделие. При поредната най-инфарктна трудност, която, ако не можех да реша, „си отивах”, наблюдаващите началници на плановия график, свикаха съвещание. И там, представете си, след моя отчет за трудностите, стана един мухльо „от колектива” и каза дословно следното: „Няма страшно. Комунисти са разставени на най-важните места и проблемът ще бъде решен!”    

„Разставени”!? Какъв термин само! Добре, че АЗ реших проблема, иначе този баш комунист, освен да рапортува бодро, друго не можеше да свърши. Когато предадох окончателно изделието, напуснах. Да не съм луд да работя до изнемога за Тяхната майка – Партията?! Намерих си друга много по-спокойна и безпроблемна работа. А бях на 37 години само. Разбира се, че загубих! Разбира се, че моята провалена професионална съдба изобщо не беше изключение! Но затова, и затова, Тяхната постройка се срути.

Обаче, докато „сетний камък на обгърнатия в пламък и разруха древен замък се отрони в пепелта”, минаха десетина години от живота ми. После „разставените комунисти” ни отнеха още десетина...  И започнах да строя своята къща чак на 60. Колко много похабено време и колко много попиляни човешки съдби!

Сега да ви разправя истинска „вишнева история”. Тя е много вярна и се повтаря, откакто свят светува. Нищо и никой не може да я промени, още по-малко пък да я забрани! Дори да е „разставен” на подходящото място.

В двора имахме една стара вишна. След години на десетина метра от нея поникна едно младо вишнево дръвче. Не му „отрязахме главата”, защото беше точно на границата на парцела с улицата и никому не пречеше, а създаваше някакъв закътан уют. Когато започнахме строежа на нашата къща, преди 3-4 години, вече нямаше какво да го спаси, пречеше на багера да влезе в изкопа. Отрязахме го. После направихме на това място подхода към новата къща – едно място от 6 квадрата, залято с 10 сантиметра бетон. Укрепен с арматура, естествено. Миналата пролет на ръба на бетоновата площадка се появи нещо зелено. Вишничка. Корените на онова дръвче някак се бяха изхитрили да заобиколят бетона отгоре си и да излязат на слънце. Е, нямаше как да остане - там вече имаше врата. Но тогава си обещах да посадя вместо него друго дърво на друго място, „в негова памет”. Например една липа вътре в двора между нас и комшиите. Да мирише на хубаво. Можете да бъдете сигурни, че ще спазя обещанието си.

ВЕЧЕ ИМА смисъл!

 

 

 

 

 




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dobronameren
Категория: История
Прочетен: 1872834
Постинги: 669
Коментари: 2593
Гласове: 1611
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031