Имам предвид сериозното чувство, наречено Любов. Онова чувство, което се различава коренно от ежедневната нужда от секс, и което е дадено да се случи само няколко пъти в целия живот на човека, дори веднъж само, а понякога - ни веднъж. Доверието за което говоря пък, е по-капризно дори от такава любов.
Много странно. Да дадеш или да спечелиш нечие доверие е елементарно и се случва много често, понякога – дори групово. Но ако изгубиш или пропилееш конкретно Доверие, е почти невъзможно да си го върнеш наново някога към същия обект. (Разбира се, че не говоря за тарикатите и първосигналните хора.) И един още по-странен въпрос. Защо е наредено, че за да обичаш, не се изисква да имаш доверие на другия, а и Доверието изобщо не предполага наличие на някаква Любов. Може би защото Любовта е свързана с основната човешка задача да създаде себеподобни?! А нима Доверието не е основния инструмент, за да се създава здравословна среда за същите тези създадени себеподобни?!
Спирам. Не за това искам да говоря с вас толкова отвлечено в дните след поредните парламентарни избори.
Ако сте усетили ирония или горчивина някаква в думите ми, прави сте.
· ИРОНИЯТА.
Спасявайки се от белите, Петка и Чапай (ПиЧ) плуват бързо през езерото. Напред Петка от съвещателния екип към командира Чапай, зад него самият командир Чапай. По някое време Петка споделя:
- Другарю Чапай, една риба ми влезе в гащетата…
- Плувай. Плувай. Не е риба…
За първите 20 години от нашата демокрация имахме 6 парламента и 3-ма президенти, за следващите 12 години - 4 парламента и 2-ма президенти, а за текущите последни 3 години оня ден ходихме за 6-ти път да избираме Народно Събрание при един и същи президент.
Е ?! Политическите лидери, партиите, идеите, избирателите, Народът… (цялото езеро) едни и същи за всичките тези 30 и кусур години, сменят се само старите родители с техните млади наследници, а разбъркването на държавата започва да се случва шизофренично бързо, в някаква прогресия по-близка до геометричната, отколкото до аритметичната. Защо?
Отговорът е ясен, безалтернативно ясен.
Причината е заложена в самата демократична конституция от 1991 година чрез допълнително създаване на една излишна, и вредна според мен, власт в парламентарната ни република - наличието на президент, чиято задача е само ако се наложи, да променя естествения баланс на силите в парламентарната република, установен в резултат на редовните избори на всеки четири години. Ако президентът е демократично мислещ човек, той няма да позволява играта на везните в другата посока, противната на резултантния народен избор. За огромно отечествено съжаление обаче нашият текущ президент Румен Радев е „фатмак“, роден, расъл, възпитаван и професионално изграден верен войник на Партията, която се мисли за Родина. И която убива абсолютно акуратно, безмилостно и последователно във времената, всеки съотечественик, който не мисли „по войнишки“, като Нея. На тази Партия е КОЛЕКТИВНАТА вина. Не протестирам, ако замените думата „вина“ с „отговорност“, но тази Отговорност не е ли Вина, ако след толкова опити, смърти и провали, сме докарани отново до точката „1917 г.“ ?!!
И ще се съглася, че понятие „колективна вина“ не е правилно да се използва. Едно поколение човеци не живеем толкова дълго, че да дочакаме и видим наказанието й. Затова вината винаги е ЛИЧНА. Вината за хаоса в политическия ни живот е ЛИЧНО на президента РУМЕН РАДЕВ. Както и да се гърчи, фарисейства, наглее или оправдава, тъкмо той и преките му наследници ще го отнесат в края на краищата като стой та гледай. Да си спомним от недавното минало за Желю Желев. При предначертана съдба - първият българин, носител на Нобелова награда (за мир), той свърши като дедо на колумбийско внуче. Не че е лошо, но да си дядо, го може всеки. А някои са по-добри дядовци от други, защото внуците им остават в България, въпреки трудностите тук, за да дадат усилията си за бъдещето на тази България. (Забележете, че дори не оцветявам Бъдещето с епитет.) Ще си позволя обаче да предскажа, че Путин ще свърши на бунището на Историята, като Сталин и ще повлече със себе си окончателно и Ленин. Това ще се случи ПРЕДИ Румен Радев да стане о.з. от следживотната казарма.
И да знаете: много познавам! Особено за очевидните неща.
Защо е очевидно ли? Ами, защото Светът върви напред, а не назад! И защото човешкият живот е заем. Дори Смъртта да те спаси от падежа, всичко до стотинка, връщат Твоите наследници. Който разбрал – разбрал. Другите да продължават да „плуват“, искам да кажа да трупат опит, например в сепарирането на истинските от фалшивите новини, разпространявани от мисирките и мисирите в родните телевизии, за които Заплатата е по-важна от Човешката добродетел.
Да не се отвличам по пуяците, че те много – легиони, по няколко за всяка телевизия. Ще взема да спомена тандема Николаев и Иванова-текуща или Инджова и нейните „момчи“-та, забравяйки Христова минус Любомирова и младия Симеон, за Цънцарови – да му мисли Цековица. Изобщо не ми се ходи до разните Ганиели Волни, Колеви, Терзиеви, Ризови, смугли Иванови и бели Любенови, Костадинови, Крумови… Уф! Те и в момента ку-кукат от сутринта – подготвят ни за целия днес и следващото утре.
Но ЗА ВСИЧКИ такива, лична вина носи президентът ни Румен Радев. Защото той разклаща държавната политика съгласно предварителния конституционен замисъл, и разпределя парите според заслугите за съпровождащото кудкудякане. Ще кажете: Радев не разпределя никакви пари! Да, бе. Не говорим нали, за пари с определени серийни номера. Що се правите на интересни. Аз питам защо тогава всичките мисирки се спукват да защитават Него?! Ако Пеевски (или Борисов) им даваше парите, той щеше да е техния любимец. Елементарно, Уотсън. Въпросът, който приемам за основателен, е Кой дава на самия Радев парите, които той разпределя?!
В тази именно връзка запомнете още една моя прогноза. Ако Радев стане българския Путин, първите които ще останат без глави до кръста, ще бъдат баш тези мисирчести. Никой Диктатор не обича да се мотат покрай него слуги с които е тръгнал в зората и могат да му припомнят твърде много нелицеприятни лични постъпки.
Това ще бъде Възмездието за тяхната Лична вина..
· ГОРЧИВИНАТА:
Виж, последната вметка се отнася далеко не само за текущия президент и неговия курник. Диктатори осъществени много, а в пъти повече неосъществени бъдещи мераклии за „петли“. И това ме подсеща, че забравих основната тема от заглавието – Доверието.
Става дума за доверието, което АЗ ЛИЧНО давам някому и кому. За чужди доверия не отговарям. (Разбира се, че става дума за политическо доверие, а не за лични или групови взаимоотношения.) И понеже аз не съм комунист и никога няма да бъда, в темата за доверието е повече от ясно, че няма да говоря за конкретния Румен Радев. Да си го прибира Компетентната. Аз искам моята България да стане нормална европейска страна.
По Десети ноември нямаше как да дам своето политическо доверие на „разставени комунисти“ на всички „възлови места“, започвайки от моята професионална област. Тъкмо защото се трудехме на една и съща „нива“. Макар и повечето да бяха по-кадърни професионалисти от мен самия. Какво от това? Както казах, Доверието е много капризно убежище за душата на човек. По тази причина изпуснах да се „доверя“ на фирмата СДС. Особено, когато някакъв тарикатски драгалевски зет я превърна в „червен“ филиал. Прав съм, разбира се, отворете очите си, съотечественици – какво представлява днес „градската“ десница?!
Инстиктивно, и правилно!, макар и много пагубно за мен самия, беше това мое решение. По дяволите. Не се качих на нито един влак, заминаващ от гара „България“ в някаква посока, защото нямаше Кому да връча моето доверие. Като мен „на гарата“ останаха да чакат Своето Доверие повече от един милион българи. Откъде знам цифрата ли? – от самия десен ташак на Иван Костов, Евгений Дайнов се казваше, който и досега търси „изчезналия милион сини избиратели“. Слава Богу, че Европа се смили, осмели, поиска твърдо своето право и връчи доверието си на все още неготовата за демократични реформи България. Тогава се появи партията ГЕРБ. Затова днес - кой каквото ще да казва - партията ГЕРБ беше и е демократичната кауза, както ще да се казва нейният лидер. Европа не е сменила своите принципи, нали. И няма да го направи, дори Борисов да бъде сменен от някой друг. Ще го отнесе… Орбан да речем.
Безсмислени са усилията на стогодишните хаососъздатели, които когато не могат да се борят с Надеждата, вземат мерки да увеличат Разочарованието от нейното неосъществяване. Например да отрежат „Главата“. Затова всички техни гарги грачат вкупом срещу лицето Бойко Борисов, надявайки се така да умре самата идея за демократична България?! Не съм виждал по-големи глупаци от тези сред сънародниците ми. Смешно е да се търси оправдание за неуспеха в ниската избирателна активност на избирателите. Но такова е нивото на соцагенциите (социологическите агенции) от рода на „Червен Кольо“ (ЧК).
Не е възможно да се убие колективна Надежда, тя не е дело на един човек само. Макар и много мрачно, съществуването на комунистическата идея е потвърждение на тази максима. Хората, които й вярват, не могат да бъдат изтребени също. Те могат само да бъдат убедени!
В противен случай
Думите не са мои, а на един Димитър Коруджиев – не знам дали още го помните – и са от далечната вече 1990 година: „Ако изгубиш в някакъв лош час доверието на хората, които ти вярват, по-добре е да си отидеш в къщи и да включиш телевизора. Отредена ти е по-нататък ролята на зрител.”.
Това е ужасно лоша, в справедлив смисъл, истина, която припомням днес и отново, не на гражданите за европейско развитие на България, а на човекът, който би следвало да ги консолидира в момента - Бойко Борисов.
Все пак не можеш да си добре с всички и да се надяваш на успех и признание от всички тях. Дори в Любовта не може да се обичат всички, не е разрешено. А Доверието е още по-капризно духовно убежище от Любовта.
Аз ли? Припомням едни мои думи, които може да прочетете отново от моя постинг „Разликата между Бойко и Васил“ (ноември 2023):
„Слизам от влака, управляван от машиниста Бойко Борисов. Оставам на тази гара да чакам следващия влак на който ще пише „За Европа“. Няма начин да не дойде!
Не вярвате ли? Седнете до мен, де. Няма друг начин!“
Тагове:
Нищо друго не можеше да ни се случи в контролираната среда, в която се проведе "декомунизацията", не че беше проведена.
Зад всеки лидер в НРБ, стои по един посланик, пост сменяем, както и политиката на изпращача спрямо приемника - България. Харесали го хората, влюбили се в него и му помогнали да се издигне за да бъде проводник на някакви, условни ценности, подходящи за наклона на политиката на определената страна.
За съжаление и вечни интереси няма, освен основният - някаква страна да се превърне в империя и да определя в своя полза политиката на околните - по-далечни и по-близки като разстояние.
Между другото, само натрупаните пари и връзки са важни, както и общественото мнение за този или онзи, но то се манипулира и за манипулацията се заплаща на ... мисирите и мисирките.
(слушам и гледам мача - френски афрофранцузи се ритат с австрийски австроафриканци) Ние сме някъде там, нация без значение, възприемана като цигани, които за зла врага са крадливи и мързеливи...
Че средата е контролирана, така е. Тя не може да бъде и друга. В НРБ се контролираше от Изток, в РБ – от Запад. Ние сме малка страна и сме лишени от основния вечен интерес – да се превърнем в империя. Значи можем да се надяваме на по-висока „позиция“, само ако сме избрали да работим във „фирма“, която има бъдеще. И в никакъв случай на „втора смяна в конкуренцията“. Кавичките са, защото опростявам нещата. Затова нашето бъдеще е в нашите ръце. Дотук е „общата теория на успеха“.
Моята лична теория на успеха не иска да признае, че само натрупаните пари и връзки са важните неща в тоя живот. И категорично отхвърля, че общественото мнение за дадения индивид е третото важно нещо в живота. (Иначе съм съгласен за ролята на мисирите и мисирките.). Примери да искате… Понеже напоследък съм пристрастен към личността на Васил Левски (Ако имах време, щях да отворя още една папка към НИЕ, ТЕ, АЗ, която се нарича ТОЙ, но нямам.) заявявам, че Гина Кунчева е на порядъци по-важна за българите от Дина Станишева, да речем. Но… да не прехвърлям разговора на плоскост в която аз лично съм несравнено по-добър от Георги Господинов например. Какво от това, че Божана Апостолова е на противно мнение. Е, и? Знаете ли колко много изключително качествени писатели-некомунисти днес никой не знай, днес никой не знай! Заради такива… патки като Жанет.
И още:
Съвсем не мисля - днес, надявам се – утре, че „цялата ни нация сме без значение, възприемана като цигани, които за зла врага са крадливи и мързеливи“. Точно затова съм много придирчив за Доверието, което отдавам някому, пък ако ще да се нарича ББ, СС, РР, ВВ, … ЯЯ.
Закачам се. Знаете ли чие е това изящно и вярно изявление? - Точно на противоположното (противно) мнение стои един друг, дето твърди, че „Пенсията е заплата, която Държавата дава на дядовците, които възпитават внуците си в правилния комунистически дух“. Та, коя „фирма“ има бъдеще – яйчената или пенсионната?
Благодаря, gardener, за коментара, който ми даде възможност за реплика..
21.06.2024 22:55
Аз няма да отговарям на намека за Ицо Хазарта. Направо ъпсурт е да изпееш "в Парламента лапат пачки" и после да станеш дори евродепутат. Но що пък не - ето и Стоян Михалев се връща депутат... После кой питаше защо е ниска избирателната активност.
Ще улесня обаче бъдещите използвачи на моите наблюдения за своите си лични просперитети. Това за омлета са думи на Бърнард Шоу, а за пенсията като заплата го е казал Самият Сталин.
Като се разговорихме, се сетих, че вече е ясно защо Венци Валери, сравнен със Славомир Генчев, е като възвишение в долината, поставено до Чомолунгма. Въпрос на учители.
