Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.01.2023 12:45 - Из семейния архив на Паула Савова VІІ-ма част „ Край прага на пропастта“ / Панайот Савов /
Автор: doraangelova Категория: История   
Прочетен: 482 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Из семейния архив на Паула Савова

VІІ-ма част

 „ Край прага на пропастта“

/ Панайот Савов /

 

Всичко, каквото искаха околните да ме принудят, с изразите: „ Тъй трябва да се държи дете от добро семейство“, който после се превърна в „Това не бива да върши един генералски син“, ми се виждаше мъчително и аз обикновено правех точно обратното. Като ме наказваха, обръщах с рева си цялата къща наопъки и обикновено майка ми капитулираше пред мен, защото спокойствието й бе по-важно от това, което околните наричаха „добро възпитание“. Сега ми е ясно, че и на мама са се виждали смешни някои от дивотиите, на които карат децата от „нашето общество“, и че тя го вършеше повече под влияние на танте Бистра, жената на чичо Доктор [ д-р Михайловски ], която заедно с леля Кръстница и мама представляваше триото от неразделни приятелки в Чам-Кория ...

През това лято за пръв път чух и танте Бистра да пее. Понеже тя пееше винаги, трябва да съм я слушал и по-рано, но този път песните й проникнаха в съзнанието и душата ми.

Малко валеше, скучаехме и Марго каза: „ Хайде да идем при танте Бистра да ни попее.“

Прескочихме до съседната вила – междувременно чичо Доктор си бе построил вила между нашата и вилата на чичо Кръстник – и намерихме танте Бистра да прави бисквити. Най-напред тя ни се скара, че я безпокоим, след това ме наруга, понеже съм много леко облечен и ще настина, после се зачуди на ума на Марго, че ходи с такова невъзпитано хлапе, като мене. /Тя се възмущаваше от всички и от всичко, но най-много от по-младите от нея, като започнем от момите за женене и стигнем до нас, децата./ Но като ни даде думата и чу за какво сме дошли, лицето й се промени, тя захвърли престилката, забрави бисквитите и седна край пианото.

Танте Бистра ни пя повече от два часа и ние седяхме безмълвни на килима край камината и слушахме. Никога времето не ми е минавало тъй бързо, никога до тогава не бях изпитвал тази наслада и никога през живота си няма да забравя това щастие, което през този ден ми дари милата танте Бистра. Само тези два часа да бяха – това би било достатъчно да ме възнагради богато за всички неприятности, които ми е създала през моя живот – но от тогава тъй често ми е пяла и толкова радост и светлина ми е дарила със своята песен, която и сега, след толкова години звучи в душата ми, че трябваше да прекъсна писането и да излезна навън, за да овладея вълнението, което ме обвзема при спомен за нейния глас и начина, по който тя пееше немските песни.

Тя пя много и най-разнообразни песни, но този път запомних само една – „Овчарят“. В нея един овчар възпява своята самота в гората, как свири със своя рог от мъка по далечната любима. Не мога да преценя художествената стойност на тази песен, защото тази вечер тя отекна в душата ми и аз винаги и при всички случаи съм искал да я слушам и тя ми се е струвала най-хубава от всички песни. Когато пораснах и станах приятел с големи световни певци, аз съм ги молил да ми я пеят, но винаги ми се струваше, че никой не може да я изпее така хубаво, както танте Бистра.

Времето летеше, здрачът легна върху боровете вън, нахлу и в хола, но танте Бистра стана, запали свещите на пианото и продължи да пее, а ние седяхме сгушени край камината и слушахме в полумрака. Но всред една дълга песен някакъв мирис дойде от кухнята и танте Бистра скочи ужасена и изтича навън. Но нещастието беше станало. Бисквитите бяха изгорели и танте Бистра изкара целия си яд на мене, понеже на Марго тя не се караше никога. Но това не ми направи никакво впечатление. От този ден нататъка танте Бистра можеше да прави каквото си иска и да ми причинява колкото си иска мъки, аз не обръщах внимание на това, а само мислех за нейния глас и за песните й, които винаги звучаха в душата ми.

От този ден аз почти всеки ден ходех у нея, понякога сам, понякога с Марго и танте Бистра никога не ми е отказвала да изпее поне няколко песни. Постепенно научих и други, но всеки път накрая тя трябваше да ми изпее „Овчарят“, който скоро научих наизуст и дори го пеех, когато бивах сам в гората, за да не чуе някой друг фалшивото ми пеене. Благодарение на танте Бистра любовта ми към песента, която от ранното ми детство танте Нини бе събудила в мене, почна да взема по-съзнателна форма.
Това лято стана и друго събитие с голямо значение за музикалното ми възпитание. Една вечер бяхме голяма компания у танте Бистра и ние с Марго се бяхме скътали в едно ъгълче на килима край камината. Братовчедка ми Вера седна на пианото и почна да свири нещо. Отначло това ми бе неприятно, понеже предпочитах танте Бистра да пее, но внезапно някои от акордите тъй силно отекнаха в душата ми, че студени тръпки почнаха да лазят по гърба ми и очите ми се изпълниха със сълзи. Марго забеляза вълненето ми  и прошепна: „После ще ти разкажа какво свири Вера.“

Когато Вера свърши, аз я помолих да ми изсвири още веднъж последната част. Всички се зачудиха на желанието ми, но Вера изпълни молбата ми. След това щом възрастните почнаха да говорят за политика, ние с Марго се измъкнахме навън и тя ме заведе в гората, доста далеч от вилите ни. Там седнахме на един паднал бор и Марго ми разказа за пръстена на Нибелунгите от Вагнер.Тогава ми се видя много странно, как може нещо, което Вера свири на пиано, Марго пък да ми разправя като приказка, но понеже музиката и приказката еднакво ми харесаха, аз бях страшно увлечен. Това бе първата ми представа за гения на Рихард Вагнер, чиято музика впоследствие ми е дарила повече наслади от всичко друго на света и която ми се струва, че е единствената храна за душата ми, без която не мога да същаствувам. Вера и Марго трябва да са забравили тази вечер, но аз никога няма да я забравя. С дни след това ходех като замаян и Марго трябваше непрекъснато да ми разправя за Зигфрид, за Нибелунгите и за хубавата Брюнхилда. Това бе единствената приказка, която само слушах да ми я разправят и не намерих за нужно да променя нищо в нея.

Мина и това лято. Прибрахме се в София и аз станах ученик във второ отделение, пак в немското училище...

Междувременно любовта ми към музиката растеше. Ходех понякога у танте Бистра, но в София бе друго нещо. Тя бе заета с това, което хората наричат „обществени задължения“ и което и досега точно не мога да разбера какво е, а тогава съвсем не ми бе ясно и не исках да се помиря с това, че понякога тя ми казваше :“Днес нямам време да ти попея. Ела друг път!“

Копнежът ми за музика бе тъй силен, че трябваше да се намери начин да го задоволя, независимо от помощта на други хора. Затова започнах да настоявам пред нашите да уча цигулка. Не ми е ясно защо избрах именно цигулка. Може би, защото бях видял една стара цигулка на брат си или пък съм бил на някакъв концерт и съм чул цигулка. Не помня подробностите, на си турих в главата, че трябва да се уча на цигулка и като си туря нещо в глвата...

Най-сетне мама се съгласи, дори татко се съгласи да плаща уроците и аз поговорих с хер Илк, за който знаех, че давал уроци по пиано и цигулка. Той дълго ме разглежда с печално изражение на лицето, мисли, пъшка, чеса се по главата и бодливата му коса сякаш почна да стърчи още повече. Най-сетне седна край масата в класната стая и написа едно писмо до майка ми, което ми даде затворено. Настоях да ми каже какво й пише, но той само ми каза да го занеса на мама и тя ще ми каже всичко. По това време още уважавах учителите си и затова му се подчиних.

 

 

 

 

Мама прочете писмото, засмя се и ми каза: „ Панайотчо, ти ще трябва да учиш пиано, а не цигулка.“

Да бе паднал гръм от тавана, не би ме поразил тъй, както тези думи. Вкъщи ние имахме едно старо раздрънкано пиано, но то издаваше страхотни звуци, понеже родителите ми вероятно не бяха сметнали парите, които би трябвало да се дават за акордирането му, за обществено полезен разход. За всеки случай на това пиано бях слушал да свири само сестра ми, която е най-немузикалното същество, което познавам и от една година насам тя взимаше уроци по пиано при мис Уайлет. Тя не искаше да учи пиано, но по онова време бе прието като норма „момиче от нашето общество“ да може да свири на някакъв инструмент и мама я бе принудила. Всяка сутрин двете сядаха край пианото и свиреха една от друга по-фалшиво, като се караха непрекъснато. Трябва да кажа, че аз имах много силен усет към музиката и познавах всеки фалшив тон, въпреки факта, че пеех фалшиво. На какво се дължи това чудо на природата – не мога да кажа и до днес.

С тази представа за уроците по пиано аз не можех да се съглася с маминото предложение и я обвиних, че не иска да даде парите, за да ми купи цигулка. Тогава мама прочете писмото на хер Илк. Помня го почти дословно:

          „Уважаема госпожо,

Вашият син, господин Панайот иска да учи при мене цигулка. Това е инструмент, на който той никога не може да се научи, понеже при уроците по пеене ние с г-н Краузе с голяма мъка успяваме да изтръгнем от него по някой правилен тон. Но щом има такова желание да учи музика, предлагам да почнем с пиано, защото там тоновете са определени и няма да може да свири фалшиво. С удоволствие бих се наел да го уча да свири на пиано. С почитание и т.н.“

За пръв път не отвърнах нищо и само казах печално:

-         Разбирам, мамо. Ще уча пиано, но при хер Илк, а не при мис Уайлет.
Въпросът бе уреден и хер Илк почна да идва два пъти седмично да ме учи на пиано. Нямах никаква дарба и към този инструмент, но учех с желание. Хер Илк настоя и мама се съгласи да акордират пианото. Но аз исках да свиря песни, а не някакви глупави упражнения и учех без желание, но все пак съвестно.
При изпита по пеене през миналата година не ме бяха оставили да пея, а само ми казаха да декламирам едно стихотворение.Но тази година бях решил да пея, че да става каквото ще. И когато дойде ред на една сравнително мъчна песен „Май веч настъпи/ и дърветата цъфтят“, която страшно обичах и я пеех само когато никой не ме слушаше, за учудване на всички вдигнах ръка и хер Илк не можеше да не ме покани да изпея първия стих. Видях само как косите му щръкнаха съвсем нагоре и той се изчерви страшно. Почувствах катастрофа, но запях. След първите тонове аз си харесах гласа и макар че чувствах фалшивите тонове, които взимах, пях с жар и увлечение и забравих, че има около мен хора. Пеех за пролетта, за слънцето и за далечния хубав свят, който привлича всяко младо сърце и за който още от тогава копнееше душата ми и когато свърши първият стих и никой не ме прекъсна, аз изпях цялата дълга песен и едва след това разбрах какво съм направил и от една страна ми идеше да потъна в земята, а от друга, чувствах невъобразимо удовлетворение, каквото след това не съм изпитвал при най-големите успехи в живота си. Най-сетне аз бях пял с фалшивия си глас пред всичките си другари от две отделения  и пред техните и моите родители и никой не ме прекъсна. Сякаш с тази песн някакъв товар се смъкна от душата ми.
Като погледнах към хер Илк, той се смееше доволо и каза:
-         Наистина, ти пееш малко фалшиво, но успя да изпееш тази мъчна песен с такова увлечение и даде тъй правилно изражение на песента, че ще ти пиша единица!
Благодарих и си седнах. През живота си съм получавал много добри бележки, но никоя бележка не ме е зарадвала толкова, колкото тази незаслужена може би и все пак с толкова мъки спечелена единица по пеене. Но уви, това остана единственото ми публично пеене до сега и в бъдеще няма изгледи това да се измени.

Мисля, че бях около шест годишен, когато за пръв път се качих на автомобил. Дотогава единственият автомобил, който бяхме виждали, бе някакъв Форд, който вдигаше голям шум и принадлежеше на пощата. Но чичо Фанта / австриец – банкер, приятел на семейството / не можа да понесе това превъзходство на пощата над неговата особа и си купи един хубав и голям Форд с четири места, независимо от мястото на шофьора. Заедно с автомобила при него постъпи на работа и неговият шофьор Петър, който бе постоянен спътник на моята младост и единственият шофьор, когото познавам и който не пие. Естествено, първата работа на чичо Фанта бе да покани нашето семейство на разходка с автомобила си. Родителите ми направиха опит да скрият от мен цялата работа или за да не им разваля разходката, или пък наистина ги е било страх да поверят ценния ми живот на такава мистериозна машина, но аз разбрах работата и тъй се разпищях, че мис Уайлет дотърча от нейде и се развика: „ Къде е свинята, която убиват?“ Това бе първият и последният път, когато тя каза нещо остроумно и аз млъкнах, озадъчен. Мис Уайлет продължи:“ О, това бе ти, Панайотчо?! Аз пък мислех, че колят тук свиня и си представих вече мърсотията в салона. Защо ревеш тъй?“ Обясних й положението и – о, чудо: тя се обърна към мама с въпроса: „Защо не го вземете и него?“
Благодарение на намесата й, мама каза: „Добре, нека дойде!“
Аз тъй се зарадвах, че прегърнах мис Уайлет и тя получи единствената доброволна целувка от мен. Понеже мразех да целувам когото и да било, освен мама и леля Кръстница, може да се каже, че именно мис Уайлет е първата жена, която съм целунал без принуда. Крайно неприятно, но факт!
Автомобилът стоеше пред вратата и ние го заобиколихме. Татко седна до шофьора, защото бе решил да се учи да кара, а ние се изкатерихме последователно в колата – най напред мама, след това чичо Фанта, накрая мис Уайлет, Марийка и аз. Чичо Фанта с мъка затвори вратата, коята се намираше на задната част на автомобила и след около половин час пъшкане Петър успя да запали автомобила и ние тръгнахме. До „Цар Освободител“ моторът изгасна три пъти и Петър трябваше пак да го пали, на като стигнахме Военния клуб, машината се засрами и внезапно започна да пее по-равномерно. Петър даде газ и колата полетя с шеметна бързина, с повече от трийсет километра в час, както в последствие узнах, към Цариградското шосе. Като минахме Орловия мост, автомобилът се поопъна малко, докато изкачи баира, но след това за няколко минути стигнахме ханчето и прелетяхме край него. Отидохме доста далеч и спряхме при някаква чешма. Там слезнахме, поразходихме се малко, приказвахме един през друг за чудесата на техниката, ядохме бисквити и след това мама настоя да се върнем, за да не настине детето.
На връщане Петър даде още повече газ и аз никога няма да забравя насладата, която изпитах като се носех тъй близо всред вечерния здрач и силният вятър шибаше лицето ми.
След това, колкото пъти чичо Фанта идваше у нас, вместо да му искам пари, го питах кога пак ще ни изведе с автомобила  и трябва доста да съм му дотегнал. Но той ни заведе още два пъти на разходка и през лятото вече нямаше нужда от файтон, защото чичо Фанта ни закара с автомобила си в Чам.
След известно време, един ден, както си обядвахме най-спокойно, татко внезапно съобщи: „ Купих автомобила!“
Понеже никой от нас, включително и мама, не знаехме за съществуването на друг някакъв автомобил, освен чичофантовия, помислихме, че е купил него. Но татко обясни, че княз Борис има някакъв Фиат, който искал да продаде евтино, понеже щял да си купи Мерцедес и след дълги пазарлъци татко го купил за ... не помня колко хиляди лева. Радостта ни бе неописуема, но мама почна да се кара. Кавгата не бе много дълга и след като се наобядвахме, татко каза, че ще ни заведе всички на разходка, за да видим какво е автомобил и че Фордът на чичо Фанта бил таратайка.
Автомобилът на татко бе зелен и хубав. Вратите му бяха отстрани и се палеше леко и без особени усилия, той взимаше до шейсет километра в час.
По това време дойдоха лоши известия от Мериш Вайскирхен, където Буби учеше в кадетско училище. Имал някакъв пиятел, който оказвал лошо влияние върху него. Работата с борчовете ми бе много ясна, но въпроса с влиянието не можах да разбера. Станаха няколкодневни съвещания у дома, като как да се съобщи работата на баща ми, който – без да подозира нищо – си командваше войниците в Самоков и си гледаше живота. Най-сетне, доколкото разбрах чрез подслушване, мама, танте Нини и Марийка взеха решение да му кажат нещо средно между истината и лъжата, като се възползват от факта, че той не знае да чете немски.
Като си дойде татко, почнаха разправиите, но този път мама възтържествува и татко се съгласи тя да иде във Виена и да уреди работата, вместо, както искаше татко – той да прескочи до там и да вземе крути мерки. Блазе му на Буби! Изглежда, че татко запази енергията си за крути мерки за втория си син.
Мама ходи до Виена, ходи до Мериш Вайскирхен и как се уредиха въпросите с Буби, борчовете и влиянието на приятеля, не помня, но зная само, че вместо очакваните подаръци, тя ми донесе само една книга за четене, която чудесно можеше да се купи и в София. На Марийка пък донесе само копринена кърпа за нос. Това ми се видя извънредно странно и понеже ме беше страх и мама да не е попаднала под „влиянието“ на някой, се допитах до първоизточника на всяка мъдрост в нашия дом – танте Нини. Тя въздъхна и малко смутена започна да ми разправя за пестеливостта на баща ми. Когато енергично настоях да пристъпи към въпроса, разбрах, че татко е дал на мама само толкова малко пари за път и престой, че дори е трябвало да гладува и да се храни с хляб и кашкавал в хотела. За избягване на всякакви недоразумения трябва да подчертая, че в онова щастливо време кашкавалът не бе лукс, както е сега, а храна за най-бедните.
Възмутих се от дън душа, но не срещу баща си, когото познавах вече много добре, а срещу мама и зададох следния въпрос:
-         Но нали ти ми разправи веднъж, че от моите родители мама е по-богатата. Вярно ли е тови или не?
-         Разбира се, че е вярно.
-         Тогава как е възможно тя да остане без пари и защо татко трябва да й дава?
Въпросът ми бе категорично формулиран и искаше ясен отговор. Танте Нини пъшка, опита се да осуква и почна да ми обяснява, че мама оставила на татко да се грижи за парите й, защото бил по-опитен. Това не ми направи никакво впечатление и попитах:
-         Хотел „Панах“ на татко ли е или на мама?
-         На майка ти.



 image

 

 

     

     
Стара София. Кръстовището на бул. Дондуков и ул.Търговска. Хотел Панах.

 

-         Многото пари, които дядо остави, на татко ли са или на мама?
-          На майка ти.
-         Тогава защо трябва да иска пари от татко, за да купи на децата си  подаръци?
Танте Нини се опита да ми обясни положението с неравенството между мъжа и жената, но и това не мина, понеже в повечето случаи неравенството се изразяваше в това, че става всичко, каквото мама искаше. Отказах да я слушам повече, грабнах футбола, който бате Стефан ми бе подарил за рождения ден и отърчах навънка да изкарам яда си върху топката. Че мама е била без пари и е яла хляб и кашкавал, не ме засягаше никак. Пада й се, щом не може да си иска собствените пари. Но такава богата жена да се върне от Виена и да ми донесе само една книга...
За пръв път в подсъзнанието ми се появи чувството, че все пак малко съм сбъркал при избора на родителите си.

/ Следва продължение/




Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: doraangelova
Категория: Изкуство
Прочетен: 119068
Постинги: 110
Коментари: 11
Гласове: 53
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031