Българското общество НЕ МОЖЕ да се обедини, докато не реши накъде иска да се развива - в “източна” или в “западна” посока. Казано с опростени днешни понятия, как виждаме бъдещето си – в състава на диктаторска държава (“лява” власт) като източната от нас путинова Русия или като демокрация (“дясна” власт) в съгласие с развитите западноевропейски държави. Още по-опростено казано, но и много по-грешно, какви трябва да бъдем – русофили или русофоби.

(“Много по-грешно”, защото Путин не е тъждествено равен на Русия и народа й. Искам да кажа, че качествата на руския народ се използват от Путин да се направи в нечии очи достоен за Диктатор на света. И че това не е нищо ново в “лявата” политика. И до днес Отечествената война на Русия се приписва нагло и със зловещ оттенък като Велика победа на Единствения Сталин. Който наравно с Хитлер предизвика световната война и после стъпи на милионните жертви от народите в тогавашния СССР, за да узакони едноличната си диктаторска власт.)

Привържениците на “лявата” диктаторска власт не са еднородна маса. Има едни, дето им харесва някой да им нарежда как да живеят, само защото Този някой ги храни толкова колкото да са живи и работоспособни на другия ден. Когато ще продължават да работят за Него естествено. Това са по-ограничените умствено и душевно, по-страхливите и неинициативни хора. Затова Диктаторите се раждат в по-изостаналите страни. Новият Свят няма как да ги роди, защото той е сбор от амбициозности, хората му са свободни в своето индивидуалистично проявление. А има и едни тарикати, да ги наречем. Тарикати Водачи – лидерите, които Диктатурата като обществен строй обгрижва, а Демокрацията ги кастри, обезпечавайки смяната периодично, и Тарикати Слуги, които паразитират около Водачите. Ограничаването на тарикатите-слуги е много затруднено при Демокрацията, защото и те са хора, част от Нея, не се знае утре дали няма да бъдат избрани за следващия период на управление. 

Моите предпочитания за българското бъдеще са ясни. Аз ги защитавам писмено и лично. Спокойно мога да кажа – и преди, и сега. Обяснявам “преди” за тъпите си опоненти. Нямам написан нито ред критика на предишната комунистическа власт по единствената причина – “преди” не беше възможно да се напише нищо критично за Диктатурата. Ако да станеш комунист би помогнало да ти се чуе “особеното” ми мнение, да съм станал комунист още докато “свободното старче” е било на екскурзия с баща си в Ташкент. Ама иди да обясняваш това на комунистическа тиква. Допълвам за г-жа Пискова, която пък ме упреква, че нямам никакви заслуги и днес, защото не ме публикували в масмедиите. От името на коя партия, г-жо, да имам Разрешението? Което Вие имате! Впрочем винаги съм питал това и именно то ви гневи.

Понеже в тези дни пиша за времето на Жан Виденов, систематизирам групите, обявяващи се за неговото “ляво управление”. В предишния си постинг “Утигури и кутригури” разказах за делението ВЪТРЕ  в партията БСП. Полезно е не само да го прочетете информативно, но и да го наставите върху днешните спорове “Миков – Нинова”. Генезисът и съдбата им са еднакви. Е, как да бъдат различни, като БСП никога не е била, станала или ще бъде демократична. Тя си е диктаторска партия.

В този постинг разказвам за делението ВЪН от партията БСП, т.е. за Тарикатите-слуги. “Леви” в смисъла, че намирайки се в друга партия, ги тегли все “у лево”, към първобитнокомунистическия строй, а “феноменално леви” – че това са групи от хора, чието място по презумция е при демократите.

Ето. Не съм ги подреждал специално.

- Във връзка с “нарастването на престъпността в страната през 1996-та” синята централа (шеф на СДС е Иван Костов) бе обявила, че ще внесе вот на недоверие в парламента. (Вторият за тази година след онзи вот за зърнената криза от януари). На 15 май съобщенията във вестниците бяха, че “СДС няма да внася вот на недоверие, тъй като БСП се консолидира, тя има мнозинство и е отговорна за управлението на страната”. Сините обаче започват парламентарни и извънпарламентарни настъпателни действия за сваляне на правителството и за предизвикване на предсрочни парламентарни избори. Депутатите на СДС ще активират позициите чрез парламентарния контрол”. Вестниците пишат още, че “за спешен вот на недоверие са се обявили Васил Михайлов от Нова СДП, Евгений Михайлов, Едвин Сугарев и Павел Шопов”. Кой е бил против? – Ами, останалите. След 15 дни опозицията все пак ще внесе вот на недоверие за Виденов.

- В НС на 14 май 1996г. депутатът Венцислав Димитров от Народен Съюз пак се сби. Този път с депутата от БСП Станимир Калчевски. Причината според г-н Димитров (в “Труд”): “Нарекох ги педерасти не в смисъл, че са хомосексуалисти, а като хора на които не може да се вярва. Като викат на стадиона, че еди-кой си е педераст, това не значи че е такъв, нали?”

- На 20 май вечерта от екрана на телевизията лидерът на БББ Жорж Ганчев оповести, че Жан Виденов остава без подкрепата на БББ и “вече ще бъде едно самотно агънце”.

- Пак на 20 май на митинг в Джебел, възпоменателен за 7-та годишнина от мирните демонстрации срещу БКП, местен лидер на ДПС заяви официално пред множеството, че “разполагаме с информация за подготвен атентат срещу Ахмед Доган. Ще стане страшно, ако това се случи”. Депутатът от ДПС Ремзи Осман призова участниците в митинга да не се махат оттам, докато полицейският шеф на Кърджали, БСП поддръжник, не си отиде.

- Капка Георгиева, в.”24 часа”, 9 февруари 1996: “Заплахата на Ахмед Доган да унищожи правителството на БСП, като използва всички парламентарни и извънпарламентарни форми на протест напомня на вица за пияния руснак. Той се хвалел, че в знак на протест редовно уринирал пред Кремъл, а като изтрезнял си признал, че го е правел през гащите.”

- Ако тръгнем по Капкината логика, атентатът срещу Доган, който така и не се състоя, е само кьорфишек, колкото за сплашване. Кой вербовчик е луд да си убива шпионите за дребни изхвърляния в посока „аз съм шефа”. Има обаче и друга хипотеза. През април Върховният съд реши да остави без последствие жалбата на БСП за Кърджали и избраният за кмет Расим Муса от ДПС встъпи в правомощията си. Георги Първанов, който в момента е зам.-шеф на ВС на БСП коментира тази променена ситуация така (в.”Стандарт”, 27 април 1996): “Сигурен съм, че ДПС ще изиграе Желю Желев за президентските избори. Доган ще подкрепи в последния момент оставащия по-силен кандидат, за да върви с победителя.”

- На 9 май имаше далеч по-реално събитие от “евентуален атентат срещу Доган”. Филип Димитров претърпя катастрофа на магистрала “Тракия” малко преди Ихтиман. (Ихтиман ли? Защо ми звучи познато? Опасно място е за колите на  демократичните депутати ихтиманския район.) Сега Филип Димитров получава там “леко пукване на дясната китка и повърхностни наранявания. По-сериозно е състоянието на съпругата му, която е със сътресение на мозъка.” (Но Филип Димитров не е Доган, не е и Иван Костов. Ох, как ми се иска да напиша, че пречи обаче и на двамата!)

- А първият “син” кмет на столицата през онези еуфорични и носещи надежда години 1990-1991години, Александър Каракачанов е толкова безинтересно вече червен… Тръгнал да убеждава, че “само коалиционно правителство от СДС и БСП може да ни изкара от батака”. Добре де, ама статията му завършва другояче – “Ако има нещо абсурдно обаче, то са твърдоглавието и безотговорността на българския политически елит, който не желае да приеме единствения останал спасителен изход. Още повече, че такова правителство вече имаше – правителството на Димитър Попов (3.1.1991 – 3.11.1991). То бе единственото, при което процесите на прехода се развиваха благоприятно за страната.”

Действително комунистите ни имат все още за глупаци! А бе, милички – развързахте ни ръцете и душите, а се надявате да ни ги вържете отново. Че как ще стане това, бе батьовите, като и пари нЕмате да си платите гяволука?

- В “Труд”, естествено, който е публикувал  материалчето (на 6 юни 1996), е подсилил внушението Каракачаново, като е поставил една до друга две снимки от архива си - на Виденов и Филип Димитров. Отдолу редакторът е написал: “В предишния парламент Жан Виденов и Филип Димитров ходеха с еднакви сака.” Снимките са черно-бели, но дори и на тях се вижда, че саката на двамата са различни и на цвят, и на шарка на плата, и на модел. Е, и на двамата саката са с по два ръкава и са ги понесли разкопчани.

- В първите дни на юни нещо му стана на положението в страната и от тревожно изчакващо се превърна в недопустимо забавящо. Синята централа внесе на 4 юни в деловодството на НС онзи вот на недоверие, който преди 19 дни “беше безсмислен, защото само би консолидирал столетницата”.

- На 7 юни КНСБ организира едночасова предупредителна стачка. Същото направи и “Подкрепа” един ден по-рано. В подписано общо споразумение се казва, че синдикатите ще подкрепят безусловно искания от опозицията вот на недоверие срещу това правителство, което “може да бъде наречено правителство на националната катастрофа”.

Някои се усъмнили в тези смели синдикати и направили аналогия с ноемврийските събития от 1990 година. Кръстьо Петков им отговаря така (в.”Демокрация”, 6.06.1996): „Няма никаква аналогия между стачките, свалили Луканов, и днешната ситуация. Аналогията е само в едно – кризата и катастрофата, с тази разлика, че сегашната е по-лоша. Освен това тогава БСП беше в залез и шансът й да остане на сцената беше да предприеме реформата. Г-н Луканов искаше да направи това с обществена подкрепа, тоест общественият консенсус да влезе през задния вход. Комсомолският екип на сегашното правителство няма абсолютно никакво извинение да каже, че някой им е попречил. И безотговорността, и некомпетентните решения, и предумишлените фалити, и изгонването на чуждестранните инвеститори – всичко си направиха сами.”

На 7 юни 1996 многохилядно протестно шествие на синдикатите КНСБ, КТ,АДС, НПС, сините организации БЖС, Демократичен съюз на пенсионерите, Съюз на възпитаниците на НВ училища и монархическите клубове “Царица Йоанна” и “Свети Иван Рилски”, завърши с митинг пред “Ал.Невски”. Въпреки, че официално СДС не беше сред организаторите на митинга, на трибуната бяха Иван Куртев, Надежда Михайлова, Георги Панев, Муравей Радев, Иван Сунгарски, Стоян Райчевски.

- Следва разказът за една нова гилдия протестиращи – частните таксиметрови шофьори. За първи път те протестираха организирано през есента на 1993 година, когато правителството на Беров се опита да увеличи точно техните данъци. “Опита се”, защото не можа. Съдът отмени увеличеният данък. През януари 1994 частниците-шофьори се събраха отново в центъра на столицата, за да протестират срещу убийството на техен колега от някакви нощни хулигани. Сега на 6 юни, докато КТ на Тренчев предупредително стачкува, такситата от Съюза на частните превозвачи блокираха площада пред Парламента. Днес исканията им са за ниска цена на бензина и срещу патентния данък.

Ето преценката за това на Борислав Зюмбюлев във в.”168 часа”, 9 юни 1996: “Когато се добави използване на служебното положение за лични или корпоративни цели, нещата трябва да бъдат назовавани с истинските им имена. Днес е началото на юни, синдикатът на Тренчев стачкува, има барикади пред Парламента… Драги шофьори, откога положението в страната, и вашето в частност, драстично започна да се влошава. От началото на юни 1996-та ли? Нима ви беше по-лесно да карате по заснежените и непочистени улици на столицата през тази зима, че и не само през тази? А и зимните нощи са два пъти по-дълги от сегашните юнски… “

Да, съгласен съм! След три дни вотът щеше да се обсъжда в пленарна зала. Сега протестите на шофьорите се вписват в необходимата ситуация. Но след няколко години същите таксита ще започнат да искат чрез протести неща, които не се правят по този начин. Тогава вече управляващият Иван Костов ще им се сърди. Защо, г-н Костов? Тяхното поведение вие го моделирате сега по този начин! Казвал съм го, дори подчертано – честната и принципна борба трябва да се води от честни позиции, с почтени хора и чисти пари! И тук не може да има никакви извинения! Дори загубата на сражението! Само така няма да има начин да изпуснете победата във войната!

- Обсъждането на внесения от СДС втори вот на недоверие за тази година срещу Виденов бе обсъден на 11 юни. Същия ден 4-те профсъюза – КНСБ, КТ, АДС, НПС бяха организирали митинг в пространството около сградата на Парламента и скандираха “Избори” и “Единство”! Желязко Христов, засега само зам.председател на КНСБ се изцепи: “Без правителство можем, без държавата – не!”.

- По време на дебатите вътре в залата Александър Йорданов (СДС) подиграваше Виденов, говорейки му на руски език – да го разбирал по-добре. Медиите се опитаха по твърде тъп начин да преиначат нещата – Големият Ал проговорил на руски език. Боже, той колко по-големи прегрешения има…

Велислава Дърева, “Дума”, 12 юни: “Вчера Александър Йорданов възсия в залата на парламента като една кремълска звезда. И вдруг господин Йорданов се преобрази в товарищ Саша. Мислите, които искаше да сподели, бяха тъй дълбоки и широки, че можеха да бъдат изразени само с помощта на великия руски език.”

Петър Волгин в “Хоризонт преди всички”, 12 юни: “Доживяхме и това – в парламента да се говори на руски. Александър Балан щеше да се засрами!”

- Промените, които Жан Виденов направи в кабинета си, 24 часа ПРЕДИ вота, обезмислейки го по този начин, обхващаха: смяна в м-вото на земеделието - областният управител на Монтана Кръстьо Трендафилов пое поста на Светослав Шиваров; самият Шиваров стана свободен вицепремиер; министър на промишлеността – на мястото на Климент Вучев – стана Любомир Дачев; интересно, че досега г-н Дачев беше зам. министър, но в министерството на образованието; тракологът Иван Маразов замени министъра на културата Георги Костов; Комитетът по енергетика стана Министерство на енергетиката с шеф Румен Овчаров.

- На 13 юни резултатите бяха 135 гласа за Виденов и 99 – против. От направените аритметики по вестниците чии са тези 135 гласа научаваме, че 8-те гласа на депутатите от БББ при всички разглеждани конфигурации са “вътре”. Спомняте ли си? - Жорж Ганчев бе оставил Виденов “като едно самотно агънце”…

О, да не забравя – по време на тези дебати президентът Желев присъстваше в официалната ложа на балкона на пленарна зала. Отдавна не беше му се случвало.

Видя ми се интересно мнението на един от старите земеделци, имам предвид правоверните – главният редактор на в.”Земя” Коста Андреев. Във вестника си той пише: “Много от сегашните беди, които ни сполетяха, можеха да бъдат спестени, ако правителството имаше нормални сетива за възприемане на околния свят, ако не съществуваше това студено високомерие към съветите на неговите добронамерени критици, ако кабинетът не беше се обградил с китайска стена от обществените нагласи в страната.” Един друг червен земеделец Драгомир Шопов пък се изказа, че „правителството има подкрепата на цял народ. Народът знае кой може – само демократичната левица. Само ДЛ е единствената гаранция, че България ще я има!”. (Ама какви сговорчиви с комунистите са земеделците! Да се чудиш защо след като те им взеха аграрното министерство – Светослав Шиваров, земеделецът, отстъпи на Кръстю Трендафилов, комуниста!)

- Отбелязвам мнението на социалния министър Минчо Коралски, цитирано в “Труд” от 13 юни: “Политическите прогнози не са в стила ми, но не виждам сериозни опасения за кабинета до края на мандата му.”

WOW! Защото Продев съобщава официално в “Дума”-та си, че депутатите са били привиквани един по един в партийната стая и питани за кого ще гласуват. Кулоарен шепот във вестниците съобщава, че Луканов и Кюранов са обещали да гласуват “за”, а Лилов не се явил – бил болен него ден. Което не попречило в деня на вота и тримата да бъдат “за”. Партията винаги се е славила с военната си дисциплина.

- Ще завърша епопеята на вота с една статия на Богдан Стефанов в АНТИ от 21 юни 1996. Заради другата идея в нея. “Мнозина днес са склонни да недоволстват от това, че вотът на недоверие към правителството, внесен от опозицията, не успя. Нека се замислим какво би станало, ако вотът бе успял. При подобна ситуация падна правителството на Луканов. И какво – замести го това на Попов. Коалиционно и в името на България. А всъщност оправда комунистите. Разми вината им и ги консолидира за оставане на власт в следващите години. Забравихме ли и правителството на Беров? Което също дойде в името и за спасението на България. А какво докара – безхаберие във всички области на живота. И възможност комунистите да спечелят убийствено последните парламентарни избори. Така щеше да стане и днес, ако паднеше Жан. Комунистите винаги са искали и искат коалиционно правителство И да управляват тайно и задкулисно. Е, този път – не! Нека ги оставим да изсърбат докрай това, което ни надробиха. Без остатък. Този път ще ги изтърпим, каквото и да ни струва това. Петдесет години сме ги чакали да се махнат. Та още няколко месеца ли?”

Ох!

- На 28 юни видях в репортаж по телевизията стачката на миньори от Перник срещу правителството. Един лозунг гласеше: “Много сме гладни! Искаме пари!”

Започнат ли да протестират профсъюзите чрез национални стачки очаквайте и други неприятности. Който си спомня събитията от късното лято на 1992г., сигурно ще намери някоя и друга поразителна аналогия. В два часа сутринта на 8 юни 1996 семафорът на гара Бяла спрял международния влак Москва-София. Пет минути по-късно бързият влак от София за Силистра се появил на същия коловоз и се врязал отпред в спрялата композиция. Резултатът е 23-ма ранени. Както при катастрофата в Казичене и особено онази при Харманли преди 4 години, така и за тази катастрофа при Бяла, се забравиха бързо въпросите “Кой пусна погрешно семафора?” и “Кой е карал влака?”. Никой не попита лидера на независимата миньорска федерация “Миньор” Димитър Димов, който се закани, че миньорите му ще взривят жп линии и ще демонтират релсови участъци, по които се внасят въглища от чужбина (в.”Труд”, 27 юни 1996). Камо ли да му потърси отговорност като на терорист срещу държавата и гражданите й! Няма кой да попита редактора на вестник “Луд Труд” от същата дата, който на 1-ва страница е публикувал една гола надупена мацка, която казва: - “Боже… Та най-лесно се мами вложител!” И, дай боже, да държи и него отговорен за възпитанието на младото – най-вече – поколение!

- И накрая отново Тато. Мислех го за по-умен.

В.”Труд”, 8 юни 1996: Обръщение на бившия държавен глава на България: “Скъпи съотечественици! В тези критични дни за българския народ се обръщам към вас: работници и селяни, интелектуалци и бизнесмени, военни и служители, защото не мога и нямам право да мълча. Не мога да гледам спокойно как нашата държава отива към разруха и гибел под натиска на външни и вътрешни сили. Голям брой наши сънародници, на първо място пенсионерите и безработните, са на прага на гладната смърт. Останалите трудови хора с мъка свързват двата края. Стотици хиляди млади хора емигрираха в чужбина. Раждаемостта спадна под равнището на смъртността. Българската нация върви към израждане и изчезване. Това шеметно сгромолясване продължава повече от шест години… Традиционните политически партии показаха, че не са в състояние да решат проблемите на България. Попаднали в ръцете на амбициозни, неопитни, а в редица случаи и нечистоплътни лидери, те се превърнаха в елитарни елементи за налагане на волята и интересите на малцина над исканията на болшинството от народа. Някои партии служат на външни сили. Спасението не може да дойде отвънка. Както винаги в решаващи моменти на българската история, нашият народ трябва да вземе съдбата си в свои ръце. Аз се обръщам към всички българи – мъже и жени, млади и стари, селяни и граждани, интелектуалци и учени, работници и бизнесмени. Трябва да спрем противопоставянето и да създадем всенародно обединение за спасение на отечеството. Трябва да търсим съдействие и подкрепа навсякъде по света, където можем да ги намерим. Друг път пред нас няма.”

“Да ни е честита Новата 198.. година, скъпи съотечественици!” – Шегувам се, читателю – “Да ни е честит 8 март!”

- 23 и 24 март 1996г,: Върховния съюзен съвет на БЗНС - Анастасия Мозер избра (с 269 гласа от 274 възможни) за свой кандидат-президент Желю Желев. На този форум на БЗНС приветствие поднесе Иван Костов. Той подчерта важността от сработването на механизма за единодействие на опозицията, но и уточни, че никой не може да не се съобразява с реалностите. А те са, че синият електорат трудно може да бъде убеден да гласува категорично за Желев. Вестник “Демокрация” (25 март), откъдето преписвам тази информация, е дописал, че Иван Костов е бил приветстван със ставане на крака и възгласи “Единство” от членовете на Върховния съюзен съвет на БЗНС – Анастасия Мозер.

А интересувате ли се какво е казал Желю Желев за горното изявление на Иван Костов пред форума на БЗНС? Преписвам от “Стандарт”, 25 март 1996: “Това са несериозни изказвания, които показват едно твърде ниско развитие на политическо мислене. Аз съм бил срещу комунизма, в разрушаването на системата, преди 30 години. Тогава въпросният господин е бил едно асистентче по политикономия и е преподавал Маркс в Икономическия институт.”

- На 5-та национална конференция (24 март 1996) Зелената партия издигна също кандидатурата на Желю Желев за президент. Една трета от делегатите са напуснали форума, несъгласни с “болшевишката политика на лидера й Александър Каракачанов”. Споменатите имена на напуснали са Владимир Сотиров, Любомир Иванов, Соломон Паси, Албена Симеонова.

- След седмица и Демократическата партия и Радикал-демократическата  партия извън СДС предложиха Желев за президент. Аргументите им: “Той трябва да завърши мисията си. Президентските дела не може да бъдат осъществени от неналожила се и неполулярна в обществото личност като Петър Стоянов.”

Михаил Неделчев, заместник-председател на РДП: “Когато един президент е бил избран с гласовете на демократическата общност, връх на абсурда би било ти да я тровиш пред втория конституционно предвиден мандат чрез други кандидатури. Спекулация е, че част от избирателите на СДС не биха подкрепили отново д-р Желев. Ние, радикалдемократите поддържаме желанието на Желев…” и т.н. (Ама как,бе! Иначе гърмиш като Берон. То не че и така няма да гръмнеш…)

И ето пак изказване на Желю Желев. Този път то е прогноза: “БСП ще застане на страната на Петър Стоянов. Социалистите ще наложат по-малко избираемия син кандидат за същинския президентски вот. На тези избори ще имаме срещу себе си цялата пропаганда на СДС и БСП. Можем да избегнем това само, ако разумът надделее в ръководството на СДС.” (в.”24 часа”, 31 март 1996)

Александър Йорданов: “Мога да спечеля президентските избори срещу който и да е кандидат на БСП и Жорж Ганчев, взети заедно.”)

- За подкрепа на Желев в кампанията му за нов мандат се обявиха още “Нов избор” на Димитър Луджев, Съюз на репресираните извън СДС (братя Неврокопски), Партията на демократичния център(?), Сдружението “Съгласие за България” (Емил Кошлуков), Общобългарският антикомунистически съюз (?), Сдружение “Млада България” (?) и Националната синя партия (?)

- Питате ДПС на чия страна е? На страната на Петър Стоянов, разбира се! Майтап, бе Уили!

Когато Доган се зажени втори път - през миналата 1995-та – Желев и съпругата Мария бяха почетните гости на сватбената трапеза. Техните отношения винаги са били сърдечни. Затова единия подарил на другия чаен сервиз. И понеже младоженецът нямал време за интервюта кого харесва за президент, дал думата на друг агент от ДС – “Огнян”. Осман Октай: “Аз мисля, че предварителните избори са търсене на формула за бягство от обща опозиционна кандидатура. Кандидатурата на д-р Желев е напълно приемлива за ДПС. СДС трябва да намери начин да преодолее вътрешните си противоречия. Надявам се, че в крайна сметка синята коалиция ще подкрепи сегашния държавен глава като общ кандидат на опозицията.”

СДС беше основано през декември 1989. След 6 години 90% от неговите основатели, начело с бащицата-президент, вече са извън синята коалиция. Така стои въпросът с лидерите. А избирателите? - През юни 1990 за СДС гласуваха 1 милион и 800 хиляди души, а през декември 1995 – 1 милион и 600 хиляди души. Значи за същото това време коалицията СДС е запазила 90 % от своя електорат.

Защо, бе джанъм? Нормална работа не можеш да си намериш, защото дори в мафията не приемат без партийна препоръка, децата си как ще опазиш като келешът на лидера им предлага пари да му лъснат БМВ-то, на един митинг не искат да те повикат твоите хора, да не би да видиш, че не си сам?... О, ще отговарят на тези въпроси тарикатите. Сега ни призовават на първични избори. И се трупат нови въпроси. В коалицията СДС има три различими групи лидери. Едните са радетели на съюз дори с комунисти в името на "националното помирение", обаче не смеят да отстояват идеята си никъде другаде, освен на дежурния вторник на "Раковски" 134. Другите са т.нар."кинжали". Часовите вестници, наблюдателите от БНТ и някои интелектуалци не ги харесват, но "твърдият електорат" на СДС ги обича. Третите са откровени тарикати – през 1992-ра "жълти", през 1993-та "розови", през 1995-та "сини" пак.

В предложената ни от НКС за избор тройка кандидат президенти (Александър Йорданов, Асен Агов и Петър Стоянов) няма изявен "кинжал", но има изявен тарикат. Защо? Това не е просто въпрос, това е съдбоносен за лидерите въпрос. Какъв би бил  изходът от вероятния предстоящ двубой "Желев срещу кандидата на СДС", ако НКС ни предложеше  друга "тройка"?  Например:

- Васил Гоцев, Иван Глушков и Филип Димитров; 

- или Васил Михайлов, Иван Костов и Едвин Сугарев;

- или Светослав Лучников, Йордан Соколов и Блага Димитрова.

Какво ли можем ние, сините избиратели?