После македонците ни били виновни. На кривата ракета космосът й пречи.
Има сили, които не са вързани с човешката история. Действащи сили и в момента. Човекът в този си вид е някакъв етап в развитието на тези сили. Ще отмине и нашия период, ще станем и ние история като динозаврите. Ако щете вярвайте, то не е и за вярване.
За улеснение да наречем тези сили Добро и Зло. С тях да свържем места, където те „пребивават” – Раят и Адът. Тези техни „домове” имат „прозорци”, „врати”, „отдушници”... И нашият Балкански полуостров не прави изключение в това отношение. Мога да свидетелствам от личен опит, че местността Рупите край Петрич е място с отрицателна енергия. Изобщо това югозападно крайче на България не е „хубаво” място. Иначе природата е чудесна, климатът също, но мястото е злощастно. Нека си спомним, че тук са били ослепени за два дни 14 хиляди българи, без да броим убитите.
Сега да мръднем на 150 километра в източна посока. Там край Триград има една забележителност, наречена страшно – Дяволското гърло. Наистина оправдава името си – тонове вода се изсипват в една бездънна черна дупка и изчезват. Падне ли нещо в тази дупка – край. Но сигурен съм, че всеки, който е ходил там, не е изтръпнал от страх и ужас. Страхопочитание пред природното творение – да, но там витае надежда някаква, сгряващ дъх има, магическо привличане да отидеш пак. Там човек се зарежда с добри сили. Отидете лично, отворете сетивата си на такава вълна и ще почувствате положителната сила с която „мястото” ви зарежда.
Разказвам за тези, които не са ходили там още.
Една обикновена река като хиляди други в България си тече спокойно в долина между някакви хълмове. Изведнъж склоновете на тези хълмове започват застрашително да се издигат на височина и да се доближават опасно едни към други. Само след 400 метра спокойната река бива вкарана в тясно ждрело, откъдето няма излизане. Започва да бучи, да се мята и изведнъж с каскада от няколко страховито красиви водопада се излива в една дупка – Дяволското гърло и изчезва. За да се появи след половин километър на 200 метра по-ниско, извираща изпод една скала. Там чух от местните хора, че преди повече от четвърт век изляли горе в реката един тон боя и зачакали да се появят оцветени води долу на излаза. И досега ги чакат, още ги няма. Което означава според мен само едно – там под краката ни в недрата на земята има огромно водохранилище, където буйните води се укротяват, утаяват, докато всичката мръсотия, която са донесли, остане на дъното и водите се появят чисти. Това, разбира се, не става на часа, а сигурно трае години. Години наред една огромна маса вода стои заключена на тъмно, на студено, докато бъде изтласкана от новите води към изхода под скалата навън. Чиста! Предстои й още много дълъг път между стръмни брегове и пропасти, докато стигне Марица, обаче престоят й в чистилището е свършил!
Сигурно „не е във връзка”, ще кажат някои. И ще сгрешат. Вероятно много българи, и аз сред тях, така сме се почувствали, някъде там около датата на Промяната. Напуснахме недрата на земята и тръгнахме към морето.
Все едно дали го приемате или не! Има заключена вода, такава, дето не може да излезе на светлина и векове стои затворена в земните недра. Отгоре над мръсотията, която се е довлякла покрай нея и от която тя се е отделила окончателно, стича се по карбонизирани улеи по-чиста от детска сълза, събира се в подземни езера и работи. Още век, два, сто и тя ще разтвори стените на своя затвор, ще избие навън като живителен извор, като началото на нова река, за да се включи отново във вечния си кръговрат. Никой и нищо не може да я спре!
А сега ме чуйте.
Когато отидете в Триград, за първи път или отново, подминете страховито красивото Триградско ждрело. Там тясната дълбока пропаст обсебва всичките ви чувства и не можете нито да видите, нито да почувствате ДРУГОТО. Подминете центъра на града и църквата след това. Повървете още 200-300 метра напред по пътя и се обърнете.
Под вас е градът. Над него вдясно се виждат останките на някаква каменна крепост. Каква е, кой я е строил, така и не научих, но предназначението й е ясно – тя бди над Триградската река, която вече е тръгнала към Дяволското гърло. Ясно се виждат извивките на ждрелото. Двата хълма, които го образуват. На преден план е левият, а зад него, оттатък пропастта, е десният. От десния страж се виждат първите 50-60 метра отвесни скали от билото му. Имайте предвид, че под тях има още поне 400 метра отвесна скала до излаза на реката на дъното на пропастта, която не виждате. И сега – в средата на видимия скален венец има ВРАТА. Огромна монолитна каменна врата, висока поне 20 метра, ако я съпоставите с редицата борове върху самото скално било на хълма. Колкото и да сте недоверчиви, недобросъвестни, нечувствителни, това скално образование не може да бъде оприличено на нищо друго, освен на врата. При това такава, чиито две порти се отварят навън, към светлината. Ако дупката на Дяволското гърло е Вход за надолу, то тази каменна врата е Изход за нагоре. Ако притворите очи, ще различите и път до Изхода. Той се спуска от билото отдясно покрай скалите и завършва точно пред него. Декор да беше, няма да изглежда по-реално.
Какво има зад тази Врата? Какво пази тя? От кого? От колко и за колко още дълго време? На този свят нищо не е случайно!
Мисля си, впрочем убеден съм, че зад тази врата има огромна пещера. Нищо чудно пропастта на Дяволското гърло, в която се събира една 25-етажна сграда според написаното в брошурката й, да е нейната долна най-незначителна част.
За да бъде „охранявана” така строго, пещерата трябва да съдържа нещо много важно. (Ако сте си помислили „злато”, простете, но трябва още много да се учите.) Според мен пещерата е Изход на затвор за души. Заключени заради нещо души, които стоят векове в недрата на земята, докато мръсотията, която са довлекли със себе си, се утаи и душите получат подобаващото се смирение. „Доброто излъчване” на Триград се дължи именно на чистите вече души зад дебелите каменни стени, които чакат Повелителя да им отвори Изхода, за да излязат на белия му свят!
Не вярвате ли? Все едно е дали го приемаме или не! Има НЕЩА, които не са разбираеми за нас.
И по-добре, че иначе ще ги повредим.
По земите, които населяваме, има много такива „врати” – и Добри, и Лоши. Едно чудесно занимание, което би направило живота на един народ по-смислен, е да ги открива, да помни къде са и да записва тази информация в дълговечната си памет. Такава „теория” ще обясни, ще обедини или разграничи, разните „практически неща”, които му се случват.
Например. Васил Левски е роден през 1837 година в Карлово. Христо Ботев е от Калофер, на 17 километра в източна посока по шосето от Карлово. Роден е през 1848-ма. Иван Вазов е роден в 1850 година в Сопот – на 4 километра западно от Карлово. Хайде, сега да се замислим:
От последния цар на втората българска държава Иван Шишман, защитавал столицата Търново от турците (1393 година), единственото по-споменавано име е Паисий Хилендарски, живял през 17-ти век. След това чак до нашите дни от плеадата известни българи, всеки от нас ще си спомни най-напред за Левски, Ботев и Вазов. Значи тримата най-велики българи в последните 8 века, дали началото на българското Възраждане, са родени в рамките на 13 години на 21 километра разстояние един от друг!
Това на какво ви прилича? – Някъде наблизо до това място една Врата се е отворила тогава, три души са излетели оттам и родени в тях човеци са променили съдбата на цял народ за векове напред!
Как да не се побърка човек! Къде е тази Врата? Може и Триградската да е, но ми се вижда далеко. Освен това, ако се вгледате в нея, не личи да е „отваряна” толкова скоро. Поне такова е моето чувство, когато застана пред Нея.
Дописвам, че не са ни виновни македонците и ставам. Отивам в Триград да видя дали Вратата не е помръднала.
Идвате ли с мен?
