(Написано е през 1996 година.)

Кое от кое произтича не може да се каже точно. Цените ли - от стрелбите, борбите  ли - от цените, стрелбите ли - от борбите...? Или всички са следствия на една причина? Или всички са признаци на едно предстояще? В края на краищата това са въпроси, които изглеждат маловажни, след като сме "влезли вътре". Но нали все някога пак ще ни "дойдат карти"!

Не ми харесва, че все по-разширяващите се бедност, глупост и безнравственост - сами по себе си следствия не толкова на приемането на Демокрацията, колкото на отхвърлянето й - се използват като аргументи против демократичното развитие на страната и като поводи за връщане на "доброто време на комунизма". Не ми харесва тази умишлено създавана „носталгия” да се използва като параван за осъществяване на „големите мафиотски маневри”. Не ми харесва стрелбите да се третират различно. Ако нашите стрелят срещу чуждите - мо-о-же, но ако чуждите започнат да отстрелват наши - ау-у.

И деленето на 8 милиона българи на "наши" и "чужди" започва все по-малко да ми харесва. Ако действително ни боли за нацията, не трябва да забравяме, че националните ни идеали не са само червени! Нацията ни не е само синя също! Пък и седемдесет процента да е такава, не бива да наричаме така вкупом "боклуци" останалите трийсет процента. Отделни хора със сигурност да, но милион съотечественици?

Харесва ми, че управляващата БСП започва да има проблеми с капиталистите си. Време й е да осъзнава какви синове и дъщери е отгледала. И да поеме и тя частта от задълженията си по "превъзпитанието" им, а не само да обвинява другите, че били виновни.

Харесва ми, че една по една страните на Балканите се откъсват от ужасите на войната и им предстои да приемат мира като естествено и дълготрайно свое състояние. Не ми харесва, че това става бавно и стъпка по стъпка - страна след страна, град след град, човек по човек. Отвратително е, че последното - "човек по човек" - се отнася и за нас, българите.

Боя се, че вместо да се захващаме да оправяме целия този хаос от противоречия, продължаваме да си търсим оправдания - в слабостта ни като индивиди, в дребните ни лични хитрости, в надеждата ни, че това не се отнася до нас…

Трябва да престанем да подменяме реалностите в текущия свят с нашите собствени желания, спомени и мечти! Ако преди 100 години да настояваш всичките усилия на хората да бъдат хванати в един планомерно развиващ се сноп, който би променил бъдещето на планетата към по-добро, е било престижно, то днес е глупаво. “Глупаво” в смисъла на губещо, безсмислено. Не ми се сърдете, сънародници. Аз не съм виновен, че теорията за световния комунизъм се оказа безперспективна. Но ще съм виновен, ако не го заявя гласно! И навреме!

Защото децата ни растат! На какво ги учим?!

На 10 ноември 1989 година – не издребнявайте за датата, защото демократизирането не е работа, свършена за ден – беше освободена човешката индивидуалност. Най-важното нещо според мен, което се случи тогава, беше отнетото право на БКП да бъде първи разпоредител в държавата. Оттам тръгна свободата на словото, движението и човешкия дух. Както в една филмова история от преди десетина години. Тиранин владееше цялата земя и нейните хора, защото беше изградил защитен щит, който отразяваше слънчевите лъчи напълно. Животът на студената земя беше невъзможен без пълно подчинение на тиранина. Той спираше и пускаше топлото. Докато един смелчага проби щита и Слънцето огря цялата земя. Както е било векове преди да се появи Злото. И ще бъде векове след него.

На тази голяма Промяна всеки човек трябва да отговори с Големи усилия. И аз имам големи амбиции. Искам да напиша една хронология на събитията в България след 10 ноември 1989година. Важните събития подредени по оста на времето, съпоставени едно с друго, тъй че да се вижда кое от кое произтича и кое кое предизвиква. Още искам да систематизирам лицата, участващи в събитията чрез проследяване на техните думи и дела през годините, документирани точно по дата и място на казване или публикуване. За да може да се проследят „извивките” в убежденията и ценностите в живота на така наричащите се наши лидери. Целта? – да внеса малко подредба в хаоса на сегашния ни живот, дори за себе си. Така компросимите, които човек неизменно прави в условията на демокрация, биха били що-годе избирани и съзнателно направени, а не непредпазливи стъпки в една джунгла. Тази българска хроника замислям като поредица от книги, която искам да нарека НИЕ. За всеки период от 3-4 години – една книга и в края на всеки том един списък по азбучен ред на имената, които се упоменават там.

Дотук е лесно! Нататък следват чисто българските проблеми. Никой съвременник не иска да му припомнят документално, че е сгрешил в преценката си за сегашното, историята или бъдещето. Допълнително никой българин не иска да чете похвални слова за друг българин. Съвсем не случайно, неадресираното към конкретни личности послание на „Бит и душевност на българския народ” е много по-често цитирано и хвалено спрямо съвсем личните и конкретни „Записки по българските въстания”. Моите НИЕ и подобните на тях книги, в чието съществуване съм убеден „както че ще съмне”, ще ги четат потомците. Което е жалко, но това е друга тема.

Сега вече ще разберете защо се ядосах и реших да го ударя по-просветителски. Вместо да пиша записки по „априлското въстание”, ще седна и ще напиша белетристичен роман за него - същият заряд, но с измислени имена, нещо като „Под игото”. Така НИЕ ще се прероди в ТЕ, което ще бъде по-лесно смилаемо.

Не написах „за българите”, защото не е вярно за всичките българи!

(Написано е през 2005 година.)

Много световни мислители твърдят, че най-голямото достойнство на един народ не е трудолюбието му, не е храбростта му, не е честността му, а любовта му към отечеството! Но отечеството разбирано не като природа, а като сбора на твоите съотечественици! И че само родолюбив народ може да създаде велика нация. Аз вярвам в това.

Именно в тази всемирна истина можем да намерим едно обяснение защо комунизмът не даде плодове никъде, ама никъде!, макар да беше „посаден” върху половината земно кълбо. Защото неговата главна доктрина е любов към Идеята, а не към Съотечественика. Това е все едно да се опитате да отречете времето.

Това е и обяснение защо една сбирщина от всякакви пришълци създава велика американска нация. Въпреки огромните расови, културни, икономически и всякакви други различия между отделните й членове. Въпреки несъвършенствата на обществения строй, въпреки катастрофалните несъгласия на природата и въпреки неистовите разрушителни усилия на комунисти и други такива, от които никой не успява! Защото всеки гражданин на САЩ знае, че зад него стои цялата американска нация. Без никакви ограничителни условия!

Ние българите никога няма да бъдем велик народ. Ако ще и 1300 века да минат още. Защото българинът вика „Ти пари ми дай, акъл не искам.” Той все гледа да прекара началника, да изчука на комшията жената, да крадне за сметка на собствените си роднини, да мине гратис. Най-благата работа за него е държавната - да лъже държавата, че работи, а тя него, че му плаща. Щото ако работи за себе си – зор! Българинът прощава всичко, но не и на преуспяващите. Не прощава и на тези, които стоят над него. Българинът е безбожник! А хора без страх от Бог и неговите божи закони, също не правят народ, а сбирщина.

Съжалявам, ако съм обидил нечие чувствително българско ухо. Или съм се намесил според някой друг непозволено в представите му. Но аз виждам смисъла на историята в това да предпазва от бъдещи грешки, разказвайки правдиво за миналите, а не да хвали незаслужено миналото с цел да моделира измислено добро бъдеще. В своя защита пак ще напиша, че така са мислили за народа си и Паисий с неговата горест от безродието българско, и Левски с неговите четири удивителни в тефтерчето, и Петко Славейков с определението му за българския народ, и Алеко Константинов, и Христо Ботев, и Иван Вазов... Стига да се осмелим да ги четем правдиво и не в избрани варианти според на кого как му отърва!

 Всичко на този свят е взаимосвързано. Тази проста истина, като всички останали прости истини, хората разбират най-трудно. Българите още повече. Нищо не се случва просто така. То има своите корени, своите предпоставки, своите основания, в някое предишно действие. Извършено, случило се - много по-често преди векове, отколкото вчера или онзи ден.

Вече две десетилетия НИЕ стоим пред отворилите се води на морето, което ни разделя от истинския Свят. Чакаме, защото ни е страх от надвисналите от двете страни на тесния провлак водни грамади? Чакаме, защото се страхуваме да отнесем в бъдещето си нашето минало? Чакаме, защото оттатък ни чака 40 години бродене из пустинята, а от тази страна сме свикнали? Чакаме, защото се правим на бабаити? Чакаме, защото господ е българин? Чакаме, защото така е решила еволюцията – оттатък не й трябват страхливи народи? Чакаме, защото сме повече “египтяни” по душа, а не “евреи”?

Чакаме – да се затвори проходът по дъното на морето. Чакаме да се затвори порталът на времето. До? – до следващия шанс, до следващото “освобождение”, до следващите жертви. Надявайки се, че няма да са преки наши потомци. Забравяйки, че ще са от нашия народ!

(Написано е през 2010 година.)

Мислещият човек не очаква, че проблемите на днешното време ще се решат веднага и безпроблемно. Защото те се пораждат от един глобален сблъсък на идеи. Едно разбиране за устройство на света си отива и идва друго. Очаквано е, че има искрено ангажирани хора и с едните идеи, и с другите. За тях животът е заем - свободен избор, но цената му е самия живот и се изплаща цял живот. Дори онези, които бранят ретроградни за новото време идеи, заслужават някакво уважение. Такъв е бил предложеният им избор, заем, по времето, когато са били “млади”. А защитата на собствени Принципи предполага нагласа да разбираш другите с Други принципи. Което е честна Борба! И надежда, че еволюцията ни върви в правилна посока.

Още по-очаквано е, че и при едните и при другите, ще има мерзавци с главна цел е да се покрият, без да изплащат Заема си. Всички те го правят, водени от тъпата, безперспективна мисъл, че Животът е кратък миг и затова колкото повече себеподобни прекараш, толкова Ти ще си по-напред. Сред тези мерзавци има просто глупави хора, други – злобни по природа, и трети – най-отвратителните – подли. Не е във връзка, но е много важно: сред всички тези хора няма щастливи.

(Написано е през тази година.)

Вече пета година сме в Европейския Съюз. Изобщо не е случайно, че за този кратък период държавата ни започна да се „подрежда”- като започнем от въвеждането на електронни регистри в много различни обществени области и стигнем до строежа на инфраструктури и магистрали. Естествено! Не може като са те поканили на официална вечеря, да отидеш на нея облечен в мръсни разпокъсани дрехи и да си с немити ръце. Ако искаш да отидеш на вечерята, трябва ТОВА ПОНЕ да направиш. Това е безусловно и няма никакво значение как ти е името, как са се казвали баща ти и майка ти или дали някога по някакъв повод си минал през затвора.

Но това е видимо изискуемото, лесното, за тази вечер необходимото. Всеки би трябвало да може „да свърши тази работа”. Трудното е, адски трудното, е да промениш стабилно начина си на живот в тази, европейска, посока.  За това са необходими десетилетия, векове - следващите твои поколения... Но дори и те няма да стигнат, ако няма ТАКАВА закваска.  

Имаме ли я, българи?

Ако я имаме, можем ли да я различим и да я изберем? Да заживеем, скърцайки със зъби най-малкото, по нейните правила, в противоречие с личните си, временни собствени изгоди?

Това не е въпрос на който може да се даде незабавен отговор. И никой от Европа не ни го иска начаса. Европейските народи искат от нас ДА ЗАПОЧНЕМ.

ВРЕМЕ Е! КРАЙНО ВРЕМЕ Е!