НЕ, ТОВА СМЕ ГО ЖИВЯЛИ ВЕЧЕ

Ще разкажа набързо една история за един малко глупав зидар.

В края на работния ден трябвало да разчисти етажа, на който градил една стена, от строителните отпадъци. Понеже нямало как да ги избута просто от края на високия етаж направо долу на земята, решил да ги събере в един варел и после с помощта на въжето и макарата, с които качвал материалите за строежа, да спусне плавно този варел до долу. Речено – сторено. Да, ама не преценил, че едно е да дърпаш тежко нагоре, а съвсем друго да го спускаш. Още повече, когато тежкото е над главата ти.

Напълнил варела с 200 кила с боклук за изхвърляне, завързал го за единия край на въжето горе, слязъл долу, хванал се за другия му край и дръпнал яко. Какъв му е проблемът! Тръгнали надолу 200 килограма и за тях не представлявало никаква трудност да дръпнат  нагоре 80-килограмовия... недосетливец. Докато се сети да пусне въжето, и се „срещнал” с варела по средата на пътя. Тук още по-малко било препоръчително да изпусне въжето. Така че се качил по най-бързия начин докъм етажа, откъдето беше тръгнал в началото на историята.

В това време пълният варел се ударил в земята и от силния сблъсък с нея, дъното му се отлепило, строителните отпадъци се разпилели и от него останала само смачканата обшивка. Тя, разбира се, била много по-лека от нашия човек и историята се повторила отново. Само дето сега зидарят слизал надолу, а остатъците от варела се качвали нагоре. Има ли някакво значение дали е изпуснал въжето за което все още се държал инстинктивно или е тупнал заедно с него на земята?!

Ако сме помислили, че историята е приключила вече, ами - не е. Нямало кой да попречи на смачканите ламарини да паднат отново на земята, където им е мястото. Лошото е, че нашият човек бил там. Пак! За трети път.

Тук някои – от онези, които четат, пък и ако помнят – трябва да са си казали: А бе, човек, защо ни разказваш тази история за втори път. Вече веднъж ни я пробута. Вярно, разказах я. В първия си постинг „А-а! Недооценяване на обстоятелствата”. Но го правя сега за втори път за другите – които не четат и/или не помнят. Те съвсем не са толкова малко, а демокрацията разпорежда (и правилно!) техните гласове да са точно толкова важни, колкото и на другите. Ето за тях повтарям стари неща. Аз така разбирам моята отговорност като избирател. Защо ми се сърдят някои?

И този мой... възглас повтарям за втори път. Продължавам да си мисля, че това е по-важно, отколкото да пия третата бира.

Време е вече да се качвам „горе на черешата”.

След месец ни предстоят избори. Много лица – физически и юридически, познати и непознати, истински и виртуални – ни разправят най-различни неща, кандърдисват ни нещо. А нам предстои да „разчистим етажа” от боклука на днешния работен ден, защото след него идва другия. Дори да си останем прости чистачи, а „утре” други „да градят”, те трябва да започнат начисто. Веднъж!

И втори път! „Днес” е важно да не допуснем „трудова злополука”, която ще затвори „строежа” за „няколко дни”, докато се изяснят обстоятелствата. Бъдете сигурни, че има дяволчета, братовчеди на Фют, които искат точно това! Това е техният интерес. Не го коментирам. Но си умирам да разпознавам лицата им изпод маската на приятели на добрия, но все още не поумнял, Ян Бибиян.

Ето поредната порция „доброжелатели”. Да си спомним за вчерашните им дела, за да знаем какво ни чака утре, ако днес ги послушаме.

Във вестник „Стандарт” от 23 септември 2011 година.намирам следното

„Мога да ви кажа каква е разликата между ляво и дясно – левите не са идиотите, които не знаят, че големият изяжда малкия, че едрият изтласква дребния, че силният побеждава слабия, левите са идиотите, които не искат това да е така и прекратяват това със сила. Но силата на левите е в тяхното обединение. Обединение на трудещите се хора. Но знаете ли, българите не искат да са трудещи се. Те все още живеят под влиянието на своите трима любими журналисти – Блъсков, Тошев и Борисов. Те искат да са капиталисти. Това не е възможно по две причини. Първо, защото сме България, и второ, защото даже да не бяхме България, а Холандия, най-много от 5 до 10 на сто могат да станат такива.”

Така е казал социологът Андрей Райчев пред www.glasowe.com, Но дори вестник „Стандарт” (макар да не симпатизира на социалистите така явно, както в.”Сега” например) е счел за необходимо да ни го съобщи. Не зная дали е смекчаващо вината обстоятелство, че тази откровена комунистическа заплаха е публикувана в рубрика, наречена „говорилня”.

Защо казвам откровена комунистическа заплаха?

„Левите са идиотите, които не искат това да е така и прекратяват това със сила.”

Наистина са идиоти и тъкмо затова се плаша, че си хващат вяра и като нищо ще ритнат Земята. Щото ТЯ не им харесва такава! Правили са го – Ленин, Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот, Нориега ... докато „земята се отърси от отровната си плесен”. Опитваха се да го правят – Саддам, Милошевич, Бин Ладен, Кастро, Кадафи ... докато обединените многонационални сили не им показаха къде „изгрява денят”. И продължават да се опитват да го правят – Ким Чен Ир, Башар ал Асад, Ахмадинеджад, Чавес, Путин-Медведев (или наоборот) ... докато... докато са леви! Такива леви – идиоти!

Впрочем „левите знаят, че големият изяжда малкия, едрият изтласква дребния, силният побеждава слабия” и променят това как? – С чука по главата, с пистолета в тила и хайде с лопатата в масовия гроб! Така ТЕ стават големите, едрите и силните. Че кое им е тогава прогресивното, новото, великото, човеколюбивото... Обикновени наглеци! За затвора, със сила, наречена правосъдие.

И нашите леви са ТАКИВА! Кой е Андрей Райчев?

Започвам с баща му – Венцел Райчев.

През август 1991 се състоя преврата в СССР. Не знам дали си спомняте още. Той и досега е обвит в тайнственост. За нас, обикновените зрители на спектакъла, на 20 август 1991 сутрешните вестници съобщиха за телефонен разговор, проведен предния ден (първият от преврата) между Желю Желев и Борис Елцин, в който нашият президент тогава казал нещо от рода на “Боря, дръж така!”. През август 1991 информацията беше толкова. Продължението й чух по съветската телевизия на 24 юни 1992-ра вечерта. За зрителите си телевизионното студио “Останкино” представи “Портрет на фона: Желю Желев” - филм, посветен на последните събития в България с пространно интервю на Желю Желев. Ще ви припомня, читателю, че през същия този юни на 1992г.  се извършваше първия “ремонт” на правителството на Филип Димитров и президентът за първи път заговори за “национално помирение и консенсус”. Впрочем “портретът на фона” бе много тенденциозен - показани бяха улични демонстрации, разгонвани с димки (кадрите не само, че не бяха от юни, ами въобще не бяха от България); Нора Ананиева заяви, че 95 (деветдесет и пет, няма грешка) процента от народа ни  живее на границата на социалния минимум и т.н.

Но онова, заради което разказвам за този “портрет”, е друго. Там, между другото, Желев спомена, че на 19 август 1991 е говорил с Елцин по телефона благодарение на Венцел Райчев, който му осигурил връзката. След около две седмици този съветски филм за Желев бе показан по българската телевизия. Поразително: репликата за Венцел Райчев липсваше. Сега вече става задължително да помислим кой е този В. Райчев? Иначе, честна дума, бих отминал тази личност с подобаващото й се незачитане.

Първият опит за портрет на събитието “10 ноември 1989”, предназначен за масовия български читател, бе направен в „независимия” в. „Поглед” на Евгений Станчев (агент Кирил от ДС) към края на януари 1990. Този вестник препечата, при това със съкращения, статия от съветския вестник “Московские новости” на кореспондента на София-прес в Москва Венцел Райчев: “Така си отиват диктаторите”. Отделно са въпросите защо едно толкова важно събитие за страната се “осветява” толкова късно - след 2 месеца. Сега питам откъде един кореспондент на София-прес, значи журналист, а не политик, ще знае най-добре от всички и пръв за събития, станали в София, а не в Москва, където е кореспондент? Кой му ги е казал? Защо именно на него? Кой е разрешил разгласяването им в печата?  И същият този “кореспондент” (баща му на Андрей) ще свърже по телефона нашия президент с Борис Елцин, при това в деня 19 август, когато Елцин още не се е качил на танка да зове народа, а превратаджиите го търсят усилено за арест? Въпросите се сипят и са така навеждащи на отговор, че няма нужда да им се отговаря.

(Впрочем точно тук е мястото да разкажа една друга история. Датата е 15 април 1995 година, вестникът „Дума” – значи сериозна работа, а вече никой не си спомня за нея. Защо така?

"Донсей Цой, бивш гражданин на КНДР, живее в Стара Загора от 1962г., научи "Дума". По това време някогашният студент във Висшия химико технологичен институт бил обявен за враг на народа си в родината и осъден на смърт от революционен трибунал, но българските власти не го предали на Северна Корея. Заради скандала тогава София и Пхенян отзовали взаимно посланиците си, разказва днес г-н Цой, който от януари 1991 е български гражданин. От 1959 година той не е виждал близките си, нито пък е чувал нещо за тях. Донсей Цой сега е на 59 години и работи като началник-смяна в цех "Химочистка" на фирмата "Агробиохим". Властите в бившата му родина появявали интерес към него до средата на 1968 година, след което го изоставили. Един от най-ярките му спомени е, че в студентските общежития на Четвърти километър в София, дълго време живял в една стая със студента по философия от село Веселиново, Шуменско, Желю Митев Желев, с когото и сега били приятели."

Няма нищо случайно на този свят, приятели!)

Бащата Венцел Райчев има двама сина. Големият се казва Владимир Райчев и е по-неизвестен от Андрей. Журналист е, един от основателите на вестник „24 часа”, съдружник на Петьо Блъсков в „168 часа” до момента на продажбата на вестника на ВАЦ.

Имам въпрос: Защо в цитираната „говорилня” братът Андрей „заплюва” именно Петьо Блъсков? Един възможен отговор – Защото, дори в Холандия (много актуално!)  „най-много от 5 до 10 на сто могат да станат капиталисти”! Какво „обединение на трудещи се”, какви пет лева, българино!

Впрочем аз не познавам журналист „Борисов”. Най-вероятно Андрей визира Бойко Борисов. Ех, злобо, злобо, комунистическа! Бива ли довчерашен пожарникар да вземе да прецаква клана „Райчеви”!

Самият Андрей Райчев е комунист второ поколение. Пардон – социалист. Не крие своите пристрастия към партията БСП, която е на 100 години, нали. Иначе защо веднага след ноември 1989 неговата, а не моята или вашата, политическа, пардон, пак сбърках – социологическа кариера стартира с покупката на най-известната и могъща социологическа агенция „Галъп Интернешънъл-България”. Там, в зората на ТЯХНАТА демокрация, заедно с по-неизвестния комунист Кънчо Стойчев, те стават законодателите на общественото мнение на българите. Не им стига „Калъп-Интернешънъл”, че им дали още и вестник „Сега” (продаден от тях през 1998 година), както и списанията „Наш дом” и „Жената днес” (продадени през 2003). На тях, не на мен и не на вас, драги гласоподаватели! Защото, бъдете убедени, българи, това се заплаща много добре. В първите години на прехода Кънчо Стойчев беше спряган дори за един от най-богатите ни хора, редом с Илия Павлов. После някой „го извади” от този списък. Вероятно да не се дразним излишно. В новия век Андрей Райчев заедно с Кънчо Стойчев и друг един „крупен бизнесмен” Красимир Гергов притежават вече друг бизнес, свързан със строителство на хотели и голф-игрища (комплекс „ Блексирама” – 2008 година).  

В момента (според Мрежата) „шефът на социологическата агенция „ Галъп интернешънал” Андрей Райчев живее заедно със съпругата си Виза Недялкова в къща за 1 млн. евро в квартал „Бояна”. Разкошният имот е притежание на семейството от близо 15 години, през които политици от всякакви партийни разцветки са гостували на известните му стопани”, пише там.

(Бедни ми, не дотам бедни Сашо, Сашо Диков, къде си ръгнал и ти да гониш Цецо Цветанов за някакви си 140 хиляди лева?!)

Иначе „силата на левите е в тяхното обединение. Обединение на трудещите се хора.” Пуснете бюлетина за тях на 23 октомври 2011. Както е казал поетът (в друг контекст, разбира се): „А вий, вий сте идиоти!”

Андрей Райчев е женен, откак се помни, за Виза Недялкова. Дори имали 4 (четири!) дъщери. Самата Виза Недялкова също не е никак случайна. Баща – генерал, генерал Недялков от Щаба на БНА и майка Стела Авишай, професор в АОНСУ (истинското АОНСУ отпреди Десети), колежка на Александър Лилов и Нора Ананиева. Именно поради тези причини ней се паднало да стане „една от най-известните журналистки в България”. От СУ направо „скоква” в БНР (о, колко познато!). Още в далечната 1978 година.

В 1983 вече води дневната „Всяка неделя” – предаването „Добър ден”, ако още си го спомня някой. Виж обаче следващото й, авторско предаване, наречено „Постфактум”, може ли да се забрави. Това предаване остана ненадминат образец на геноцид над българската душевност (ни повече, ни по-малко!) и то именно в най-важните ни години като народ – прохождането на демокрацията – годините 1990-1993. Иван Костов я уволнява от БНР през 1998, Съдът на Сергей Станишев (2008) я възстановява на работа, но без нужда. Защото „луд да яде зелника, умора няма”. През 2002 става програмен директор на новосформираното радио „Нет” (собственост на Андрей Райчев и съдружника му Красимир Гергов), което се самоопределя като „радио за обикновения човек” и първото по рода си „риалити радио” в България. А всъщност..  Две години по-късно Виза Недялкова го преотстъпва, радиото, на дъщеря си Стела Недялкова...

(Тук забелязвам едно много „загадъчно” явление. Мога да напиша цели две книги за него. Дебели книги. С примери

- Андрей Луканов има брат с фалимия Атанасов, ама баща им е един – Карло Тодоров Луканов. Откъде дойде фамилията Атанасов?

- Бащата на Стела Недялкова е Андрей Венцелов Райчев. От фамилията Недялкова излиза, че Виза я е „направила”.

- Циганите защо станаха роми? ..).

В последните две „бойкови” години позачезналата Виза се появи пак. Явно има нужда от озлобяване на обществото. Слушам я напоследък по Държавното радио (Лили Маринкова я извади от нафталина) и я гледам по частната bTV (в предавания на Гала, онази Гала – момичето на късмета от „класиката” Не-е-вада или не беше ли „Дай вар”). Мен ако питате, бъдещето на Виза Недялкова е в Интернет, ще й подхожда един собствен сайт www.WizaNedialkova.net.

Не зная дали ще ме изтърпите още една страничка. Ама обещавам там да не ви занимавам с факти, а с клюки. Което е по-интересно, нали?

Една стара, много стара, брадата клюка.

Преди няколко години комисията по досиетата, ръководена от Евтим Костадинов, „извади на тезгяха” ДС-миналото на един също като Виза Недялкова „най-известен журналист на демокрацията”. Става въпрос за Георги Коритаров. (Впрочем фамилията Коритаров също никак не е случайна. Георги К. е роден племенник на Роза Коритарова. Аман от еднакви и тъпо повтарящи се комунистически номера!) По повод доносническото минало на Коритаров Андрей Райчев много силно се изцепи в печата, заклеймявайки го - „Как е възможна такава гадост” и други такива. Причината, според медиите тогава, се криела в това, че кадърните хора се мразели, независимо от партийната си принадлежност. Андрей Райчев никога не криел, че е бил инструктор в отдел “Идеологическа политика” на ЦК на БКП, но поне не е бил доносник.

Така ли? На какво се надяват тези комунисти? Вестник „Шоу” от миналата година (също впрочем собственост не моя, не ваша, а тяхна) публикува някакви „материали от Президентския държавен архив”, които хвърлят доста интересна светлина върху хулителя на доносниците днес - самия Андрей Райчев. Според тези материали (с дата още от март 1988г.) той е „сигнализирал за събранието в Института по философия”, където по това време се обсъждало създаването на прословутия „Русенски комитет”, първата дисидентска организация в новото време. Лошото е ясно, не е изненада. Но има нещо отвратително – активен член на този създаващ се комитет била самата съпруга на Андрей – Виза. Значи той доносничел срещу жена си. Или двамата общо в полза на Партията. Онази -  човеколюбивата.

(Нищо ново и нищо необичайно. Подобна история разказах в предишния си постинг „Наглеци покрай Девети септември”. Когато в 1990 година започнаха да се разкриват масовите гробове по земята българска, се оказа, че другарите комунисти, в ония зловещи времена около 9.IX.1944 година, са заровили тайно убити от тях „врагове” не къде да е, а в землянката на първия партизанин в България Иван Козарев край град Банско. Която. като един от 100-те национални туристически обекта, е обект на охрана от милицията на НРБ! Т.е. вътре не може да влезе обикновен гражданин. Отвратително, не намирате ли?)

Другата клюка е нова и значително по-пикантна. (Пак подчертавам, че така „се говори” в медийното пространство, а то не е моя или наша територия, а Тяхна!. Да си се оправят сами с истината си.)

Преди да я съобщя, да направя необходимото „старо” въведение. В Мрежата има доста думи за и на Виза Недялкова. Там можете да намерите следното, казано от нея: „Спомням си един човек - Гордън Хилд. Той беше консултант на Маргарет Тачър. Един ден имаше празненство, наздравици, и той ми каза: "Ей, ти си страшно щастлив човек, защото имаш хубаво семейство, имаш хубава работа и си лява." Спомням си това цял живот, защото мисля, че той е прав."

Днес - в кое този човек ОСТАНА прав?

Андрей Райчев вече имал любовница! Е, „не всички могат да бъдат капиталисти” (Много е модерно напоследък в техните среди – Ангел, Даниел, Николай, Георги, Сергей, Дим... Ох, увлякох се! – без последните двама.) Мира Баджева, водеща на „Отпечатъци” по bTV била щастливката. "Говори се, че в комплекса „Блексирама” край морето Андрей Райчев и любовницата му Мира Баджева, живели известно време, далеч от столичните клюкари.”

Какво работи днес Виза Недялкова? А доколко „е лява”, нека преценяват левите. И симпатизиращите им граждани. Аз не съм от тях. Предполагам, че е станало ясно всем.

Но това няма никакво значение. Значение имат, огромно значение имат, общите резултати, които ще се получат на предстоящите избори в края на октомври 2011 година.