ИЗБРАНИ ИЗКАЗВАНИЯ ПО ИЗБОРНО ВРЕМЕ
В предишния постинг „Изборни алгоритми” припомнях „стратегиите и таритактиките” (по Иво Беров, къде изчезна този журналист?) по време на първите президентски избори в януари 1992 година. С целта да направим паралел между тогава и сега, което, мисля си, би ни било от полза. За сегашния ни избор, разбира се. Със същата цел пиша следващите редове за вторите президентски избори – през ноември1996, когато избрахме Петър Стоянов. Доще време и за Първановите два избора.
Официалната предизборна кампания започна сравнително късно – само един сезон предварително. (Тази мода – да се знаят имената на кандидатите още през февруари при избори в края на октомври – е нова тактика. Подготовката на флашки и патрашки изисква време, предполагам затова.) Следват купчина подробности, факти и изявления от този период. Продължавам да твърдя, че най-важното е не толкова какво се казва, а кой го казва, кога, къде и защо сега. Продължавам и да ви умолявам да използвате постоянната си памет, а не оперативната само, която се нулира всяка нощ.
“24 часа”, 11 юли, Капка Георгиева (Ибришимова по баща, Сидерова по втори мъж): “Само преди седмица в СДС се бяха размечтали за млад, висок вицепрезидент, с хубава усмивка и модерно мислене, импониращо на титуляра, ако може и с лачени обувки. Тоест от природата се изискваше да е дарила щедро с писана усмивка наместника на Стоянов, за да компенсира немарливото си отношение към кандидат-президента. Та тъй компенсацията не се получи. Тъжно и безнадеждно звучат днес думите на Иван Костов, че Кавалджиев щял да допълни образа на Стоянов. Още повече, че България не се състояла само от интелектуалци – косвено указание за интелектуалния ръст на земеделеца. Двама некрасавци накуп са твърде много. Може би литераторите биха оспорили подобно твърдение – та нима Квазимодо не е бил дарен с нежна душа и любящо сърце? Да, но той се е криел в камбанарията на “Парижката света Богородица”. А едва ли можем да разчитаме, че тандемът Стоянов-Кавалджиев ще агитира за себе си от камбанарията на “Александър Невски” примерно.”
“168 часа”, 26 август, Иван Кулеков: “Аз съм израснал на село и в боянските ливади виждам само колко много има за косене. Откровено казано, ако има нещо, което ме привлича в президентството, то е тоалетната. Винаги е чиста, почти винаги се намира тоалетна хартия и много рядко е открадната крушката й. При това ужасно състояние на тоалетните в страната да си имаш едно прилично местенце в центъра на София, където можеш да отидеш винаги при нужда – виж, това си заслужава борбата за власт. Засега с моя президент имаме два твърди лозунга. “Един за всички, всички за никъде” е лозунгът на Бойчев. Моят е “Всеки за себе си”.” – интервюто с Кулеков е на известната Милена Димитрова (дъщеря на старата Божана Димитрова от онова радио).
Отбелязвам, че не само двойката Бойчев-Кулеков предлага позитивни идеи. 46-годишният зооинженер от пловдивското село Брестник Христо Сотиров предвиждаше, ако спечели (минало време, защото ЦИК не го допусна до изборите) да вземе Жорж Ганчев за свой бодигард, а Ал. Йорданов да привлече като готвач в президентството.
Самият Жорж Ганчев великодушно предложи на Царя да му държи лампата, докато той пише историята.
Вежди Рашидов, в.”Труд”, 25 октомври 1996: “Аз не съм в отчаяние, аз съм на прага да напусна една държава, която никога не съм желаел да напусна. Как мога да живея в държава, в която почти на ръба е да стане президент един дребен крадец, абсолютен лъжец, един истински мошеник като Жорж Ганчев? През 90-та година имах достойнството да предупредя българския народ от тв екрана, че всичко това, което Ганчев говори за себе си, е лъжа. Кой е Жорж Ганчев? Ожени се като спасител на Каваците. И докато си клатеше краката в Лондон и си кърпеше дрехите, същите тези хора, които той сега баламосва по телевизията, строяха тук социализъм. Аз ли да казвам, че като идваше в София с една кърджалийска актриса, спеше в моето ателие, защото нямаше пари. Аз съм го назначавал срещу 5% да работи в изложбата ми, а той ми открадна в Лондон 16 скулптури. Горко й на тази държава, ако това ще й бъде президентът!”
В инициативния комитет по издигането на Ренета Инджова за кандидат-президент влизат Емил Кошлуков, Тончо Жечев, Борис Димовски, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева… Дори Желю Желев е пропуснат! А известната „червена злобарка” Христина Владимирова от феновете на Флинстоун (Благовест Сендов) е написала в ресорния си вестник „Труд” на 25 септември 1996: “Ренета Инджова е една от малкото известни и авторитетни фигури в България днес, срещу които има почти пълен консенсус. Разноцветни политици дружно я обвиняват в неуправляемост, че и “по-лошо” – в непредсказуемост. Изправен пред гръмогласния хор на критиците й, човек би си помислил, че Инджова е личност на парадоксите. Всъщност парадоксални са старите нови принципи, които 45+7 години управляват държавата и обществото и които навремето илюстрирахме с думите, че всичко у нас става не както трябва и всеки върши онова, което не му е работа.” Затова, че вицето на Инджова Стоян Цонков е генерал от Военното разузнаване в ония времена, “които илюстрирахме с думите, че всичко у нас става не както трябва и всеки върши онова, което не му е работа” – ни дума.
В декларация, публикувана във в.”Корона” на 26 септември 1996г. Федерация Царство България (Христо Куртев) призовава за бойкот на президентските избори и организира подписка под надслов “Не за президент! Да за царя!”. Което е глупаво, защото въпросът “Президент или цар” не се решава на избори, а чрез промяна на действащата конституция. Следователно начинанието, ако се води в интерес на царя, е съвсем безпредметно и не би довело до никакъв реален резултат. Защо се прави тогава?
В. “Капитал” от последната септемврийска седмица публикува една впечатляваща реклама. Върху цели две вестникарски страници четем: “Скъпи сънародници, обръщам се към Вас, защото вече съм напълно убеден, че удари часът, който възвестява началото на нова Ера. Ерата, която ще се характеризира само с две думи – Любов и Справедливост. На 12 октомври, Събота, нека всички български граждани, които са ПРОТИВ настъпването на новата Ера в България, се съберат по площадите и точно в 12 часа на обяд да гласуват ПРОТИВ, като за целта вдигнат едната си ръка нагоре и я държат така поне една минута.”
Тази странна история е пояснена в “24 часа” така: “Автор е Георги Кръстев от Хасково. Такова лице не бе открито вчера в града. Директорът на вестника Филип Хармаджиев каза пред нас вчера, че една страница в “Капитал” струва 130 500 лева. Когато пристигнал текста на Георги Кръстев, те дълго мислили и се посъветвали с адвокат дали да пуснат рекламата. Накрая стигнали до заключението, че тази реклама не зове към насилие, бунт и уронване на морала, а също не нарушава конституцията.” Много сполучливо това пояснение в “24 часа” е наречено “Вопъл за 270 бона”. Тук му е мястото да отбележа, че съгласно Закона за тези президентски избори, не се разрешава дарение за някой кандидат над 50 хиляди лева.
От Милена Димитрова (горната, същата от в.”168 часа”) научаваме, че кандидатката за президент от БКП на Владимир Спасов Вера Илиева е бизнесменка, която е завладяла „необикновена ниша в пазарната икономика. Преди години българката помогнала финансово на свои приятели от Украйна, които създали гела “Паак Интерфал”. Украинците й се отблагодарили с изключителния патент да лекува и търгува с него в България. Цената му е баснословна. Фирмата й “Веримекс” е обзавела в полите на Витоша модерна амбулатория за козметични манипулации. Лекари твърдят, че гелът е безвреден. Десетки пациенти вече са коригирали в частната клиника бюстове, бедра, прасци, устни, бузи, като за най-голямо постижение се смята увеличаването на фалоса.” Че кое му е необикновеното? - ПаАК ИНТЕРФАЛос.
“Дума прес” от 7 октомври: “Кандидатпрезидентската двойка на левицата Иван Маразов и Ирина Бокова вече става водеща в предизборното състезание и е с реални възможности да получи най-много бюлетини още на първия тур, заяви Васил Калинов, член на ИБ на ВС на БСП, на национално съвещание на “Позитано” 20 в събота.”
В.”Дума” от 10 октомври: “Агитпункт: Канцлерът Кол избра Стоянов” “Истинските мъже – с подкрепа от Кол и въже” – подпис Елена Монева.
В.”Демокрация” в редовната си рубрика на последната страница “Човекът от деня”, 3 (три) дни преди първия изборен тур, ни запознава с някоя си Емине Зюмбюлева от с. Церовище, Варненска област. “Според съселяните си тя е родена за депутат. Като се заговорихме, разбрахме, че хората са прави. Попитахме я къде е по-добре да се работи – в ТКЗС, в кооперация или при частен стопанин. “На мен ми е все едно кой ще е чорбаджията, важното е колко плаща.” Който може да обори тази желязна логика, да го направи. Въпросът, който ни зададе, ни учуди – чете ли кандидат-президентът Петър Стоянов в. “Демокрация”? Отговорихме, че сигурно го чете. “Пишете тогава, че му предлагам сватлък. Знам, че има 17-годишен син, а най-хубавата ми дъщеря е на 16 години. Няма за кога вече да чакат. Да се вземат и толкова.” Допълвам, че въпросната Емине била носителка на народен орден на труда – златен. Получила го преди 10 ноември.
Допълвам, че ”Демокрация”, публикувайки мислите на носителка на орден на труда от Тошово време, е прескочила мнението на Царя. А то не е никак лошо за демократичния президент: “Ако президент социалист спечели изборите, то това би могло да има отрицателни последици за България, заявява днес Симеон Втори пред испанския вестник “АБС". Комунистическата идеология не е в час и тя представлява икономически и социологически провал. Затова от гледна точка на Запада, на Брюксел и на НАТО един некомунистически кандидат би изглеждал по-интегрираща личност.” Това е публикувано във в.”Континент” на 24 октомври 1996г.
Излиза, че ДС-полковниците (в редакцията на този вестник е фрашкано от тях) са по-резонни в мислите си, отколкото “демократите”, списващи “Демокрация”. Не се учудвам. Не се учудвам и на продължението в същия материал в “Континент”: “Симеон II е разочарован, че след прегръдките и усмивките “никой не си е мръднал пръста”, за да го извика. Поради тази причина е отложил визита в България през септември. Човекът от Мадрид не изключва възможността през 2001г. да се върне.”
(Обръщам внимание, че тези реплики на Царя по отношение на Костовите демократи са изказани 4 години преди да станат действителност. Допълненото от мен определение към демократи – “Костовите” - показва съвсем ясно отношението ми към тях. Демократ не се става с назначение. Иска се демократично потекло.)
В пощенската си кутия от онези времена получих рекламен материал. На розовия лист пишеше: “президентът на Атлантическия клуб в България д-р Соломон Паси има удоволствието да Ви покани на представяне на външнополитическата платформа на проф. д-р Иван Маразов и Ирина Бокова на 16 октомври (сряда) 1996, от 18:00 часа в хотел Шератон, както и на коктейл след срещата.” Отстрани в лява колонка бяха изписани съставите на ръководните органи на Атлантическия клуб в България. Преписвам ги за ваше сведение, читателю. За да не ме питате защо Атлантическия клуб представя САМО кандидата на левицата:
- Управляващо тяло - Бинка Пеева, Драгомир Драганов, Иван Кръстев, Иванка Петкова, Калина Калоянова, Милен Миланов, Филип Филипов, Станислав Даскалов, Валентин Церовски, Здравко Попов;
- Борд на директорите – Ахмед Доган, Асен Поповски, Борис Спиров, Бойко Станкушев, лорд Карингтън, Чавдар Червенков, Христо Стоичков, Димитър Димитров, Димитър Луджев, Димитър Желев, Елена Поптодорова, Георги Иванов, Ханс Блик, Иван Гарелов, Иван Иванов, Иван Станчов, Джон Гилберт, Юлиана Тончева, Кенет Хил (английския посланик), Лея Коен, Любомир Иванов, Мариана Тодорова, Мартин Минков, Милчо Левиев, Николай Павлов, Олег Недялков, Петър Странчевски, Симеон II, Станислав Даскалов, Стоян Андреев, Светлин Русев, Светослава Стаева, Тодор Вълчев, Тони Радков, Валентин Николов, Валентин Стоянов, Венцел Райчев, Веселин Павлов, Виктор Вълков, Уйлям Монтгомери (американския посланик), Йордан Радичков, Здравко Попов, Желю Желев;
- Пресаташе – Максим Минчев.
Първият тур на изборите не излъчи окончателен победител. Така се и очакваше. Най-неочакваното според информиращите ни медии и социолози бил фактът, че “БСП остана в ясно изразено малцинство” – с около един милион гласа по-малко от друг път.
Че защо да е неочаквано? От тази 1996-та година избирам да ви припомня февруарския вопъл на Валентин Вацев: “Виденов, дай малко кокала и на други, как може така?” и убийството на Луканов в началото на октомври.
След окончателното избиране на Петър Стоянов на втория тур на изборите в началото на ноември 1996 някои написаха така: (намерено пак във вестник “Континент”, другите вестници пишат съвсем идентично).
- Иван Костов: “Ако съм на мястото на Жан Виденов, след тези резултати бих си подал оставката, без да обяснявам защо.” (След 5 години Костов ще загуби половината от сегашните си гласоподаватели, след още 5 - ще му останат 100 000 от два милиона. Но няма да си подаде оставката! Същински патриарх Максим.)
- Ахмед Доган на журналистически въпрос: “Бихте ли участвали в коалиционен кабинет с БСП?” отговаря кратко: “Абсурдно е.” (Изключителен лъжец! Ще взема да повярвам на приказките, че не е никакъв турчин, а чист циганин. Турците не лъжат така. Това си е запазена циганска марка.)
- Георги Първанов, в качеството му на председател на предизборния щаб на Маразов: “България не може да влезе в XXI век с Ахмед Доган и Иван Костов.” (Може, може. И ще. При това с вашата лична помощ в качеството ви на следващ президент, г-н Първанов.)
- кандидатът за вицепрезидент Иван Кулеков след среща с Тодор Живков във вилата му на ул.”Секвоя” седмица преди изборите: “Всички се смяхме много. Както винаги г-н Тодор Живков се смя последен.” (Бойчев-Кулеков се класираха 5-ти на първия тур с 1,5%. Противно на социолозите, аз определено смятам, че това не е протестен вот, а разрушителен вот.)
