Размисли За Състоянието на Татковината

Има една българска народна приказка за тримата юнаци що стигнали до един кръстопът - наляво, направо и надясно - където трябвало да се разделят и всеки да поеме своя път към щастието. Ако използвам тази алегория, Левият път ни води до „светли бъднини”, а пътя Направо „ни вкарва в пропастта”.  Убеден съм, че все някога ще стигнем до бъдещето си, но само ако вървим по Десния път, и не мога да кажа кой трябва да се махне първи, за да не ни пречи: дали комунистите или мафиотите.

Веднъж ми направиха бележка, българи естествено, че боравене с ясни критерии не е препоръчително, защото далеч не всичко в живота е само бяло или само черно. Вярно! Но протестирам, когато упрекът се прави с цел да се замени същноста на спора. Затова тук пак уточнявам, че когато пиша „комунист” имам предвид действията на човек, който настоява непременно да се върви по Левия път, а „мафиот” е онзи, който пречи на избралите пътя си,  да вървят по него. С „комунистите” имам принципни различия. „Мафиотите” презирам.

- Комунистите винаги използват накрая физическия натиск върху несъгласните с тях, мафиотите предпочитат икономическия натиск и убиват само, ако са накърнени личните им интереси. Демократите, за разлика от комунисти и мафиоти, ВИНАГИ уважават Човека и Закона и с това си поведение упражняват, да го наречем, „психологически натиск” върху другите.

- Най-бързи обществени, но временни, успехи постигат комунистите. Бъдещето като по-глобална категория принадлежи на демократите. Мафиотите никога няма да имат място в едно уредено общество.

- Комунистите са зли господари, демократите – добри собственици, а мафиотите – използвачи и тарикати. Един добър собственик ще се разграничи веднага от използвача, злият ще го употребява, докато му е изгодно. В едно зло общество използвачите ги убиват накрая, в добро общество се мъчат да ги превъзпитават.

Забележете, че никъде не давам квалификации работлив-мързелив, умен-прост, беден-богат, некадърник-професионалист... Хорското делене по тези признаци е вторично за мен.

Да се съсредоточим върху приликите и отликите между Комунистическата партия и Мафията.

Думата „партия” произлиза от “part” – част от цялото. Следователно членовете й са избраници и тенденцията в никакъв случай не е броят им да нараства постоянно. Всички членове на партията са обединени за някаква цел – от максималистичната: всички хора по земята да живеят щастливо (понятието „щастливо” подлежи на допълнително прецизиране) до минималистичната: да има бира. Парите са само средство за постигане на целта и никога крайна цел.

Когато парите се обявят за основна цел, т.е. идентифицират се с човешкото щастие, партиите изчезват и се появява Мафията. Пари могат да се печелят и при тирания, и при свобода, честно и нечестно, изобщо по всякакъв начин и от всеки човек. В този смисъл Мафията е отворено общество за всякакъв род партийци и едновременно с това много лабилно и делящо се на „мафийки”. Мафията не е партия, напротив тя „ерозира” всякакъв вид партии. Парите насърчават човешката индивидуалност, затова е така.

Ако основната партийна цел се съгласува с човешката еволюция или е без значение за нея, жертвите, които партията дава от своите редове и причинява в „редиците на врага”, са по-малки и целта й се постига по-лесно. Може да се каже: членовете й не се ожесточават, те са по-човеколюбиви. Комунистическата партия с нейните мераци всички хора по земята да са равни и свободни, е най-лошият пример сред партиите в този смисъл.

Желанието на мафиота да има много пари, повече пари и още пари, прави човека човеконенавистник.. Ето защо душевността на комунистите и на мафиотите е сходна, но същността им е различна. Нито комунистът, нито мафиотът, ще се замислят пред убийството. Обаче мафиотът убива заради собственото си благополучие и броят на жертвите поради това се измерва с десетки. А комунистът убива заради някаква безумна идея и жертвите му са милиони. Мафиотът все пак е „човек”, докато комунистът е „желязо”.

Сега за типа на обществото. В плуралистичното общество съществуват много партии и те открито се борят за правото да управляват над останалите части (партии) в него. Мафиотизираното общество е деформирано плуралистично общество – на повърхността много „партии”, отдолу една мафия, която контролира всичко. Една разбира се в кавички – едно общество от мафии, взаимно подпомагащи се завчера и днес, взаимно изтребващи се вчера и утре. Тези два типа общества – плуралистичното и мафиотското – обаче изискват от своите членове непрекъснато внимание да не би някой да ги измести от мястото им. С други дими казано: тези общества са конкурентни.

Докато при комунистическото общество е запазен партийният принцип – избрана част от гражданите управлява, но конкуренцията е унищожена. Комунистическата партия е „вечната и святата”. За подтискане на естествения човешки стремеж към конкурентност, към индивидуалност, Партията поддържа свои информиращи и репресиращи структури във всичко, тук копирайки мафиотските методи. Както и при мафията, Партията е най-строга и безмилостна към своите собствени членове, които я предават, т.е. отказват се от идеите и поетите ангажименти.

Следенето, подслушването и сплашването обаче, съвсем не са достатъчни за господството на Партията над цялото общество за продължително време. Трябва да бъдат премахнати или подтиснати ефективно индивидуализиращите Човека предпоставки – частна собственост върху земята за препитаване и жилището за живеене; опорите на Личността – семейството, вярата в Бога, чувството за обща принадлежност към страданието и високата нравственост; времето и възможностите за философско осмисляне на света, както и неговите носители. По тези свои „старания” Партията на комунистите няма аналог с никоя друга партия, нито пък с Мафията, и може да бъде идентифицирана, различена от тях, безпогрешно.. Върху тази плоскост Партията е безмилостен противник на Мафията.

Дори на своите върховни вождове Партията не продава нищо. Те имат всичко, което тя може да им достави със своите огромни възможности, но само дотогава, докато й служат. Дадено им е „под наем” – обещанието да служат, и се отнема при измяна – често придружено с убийството им. Няма наследственост, няма минали заслуги. При мафията това не е така.

Този начин на общуване в партийните среди се прилага във всички нива на партийната йерархия. Просто коефициентът с който се умножават потребностите на дадения партиец, е различен за различните нива.. Но е строго регламентиран и предварително известен. И още нещо: и за последният войник на Партията този коефициент е поне два пъти по-голям от базата за простосмъртните. Партията следи стриктно това условие да бъде винаги изпълнено.

Тук ли да попитам - как мисли Партията да управлява вечно при задоволяване на необходимите потребности само на една малка част от обществото си? Нали основната идея, Идеята над идеите в нейната идеология, е, че онеправданите се вдигат на справедлива борба за хляб и щастие и нищо не е по-силно от техния гняв!?

Сега за силата и безсилието на демокрацията.

Две неща характеризират демократичното общество.

Първото: Целият политически и обществен живот е прозрачен. Което ще рече, че законите, действащи в него, са абсолютно задължителни за всичките негови членове – от най-висшия управник до последния в социалната редица. Нарушаването се наказва безусловно с определената справедлива мярка.

И второто: Независимо от постигнатите резултати и доказаните им качества управляващите са длъжни на 4 или 5 години да се явят на публичен изпит пред избирателите си. Разбира се, че изборите са също съвсем открити.

Но колкото и да си говорим за хубавите неща, човеците, които изграждат демократичното общество, като цяло са „грешни”. Само единици от хората могат да бъдат наречени „светци”. Почти всеки от нас е склонен да вземе нещичко без право, да спотаи нелицеприятна истина за себе си и да я изтъкне, ако се отнася за другия, да излъже или да измами в стремежа си да заживее по-заможно от някого или да го надживее. Изобщо не са толкова малко хората, които прилагат „правилата на джунглата”, без да имат някакви морални скрупули. Завист и злоба, омраза и ненавист, демагогия, изнудване, измама, корупция, неморалност, се превръщат в господстващи черти на обществото като цяло, ако няма възпиращия демократичен контрол. И на отделния човек също, ако липсва вярата (или страха според други) в Нещо над всеки, което най-често наричаме Бог.

В тоталитарната държава (комунистическият ред е най-близкия до нас такъв пример) няма демократичен контрол  и вярата в Бога е заменена с Преклонение пред конкретен вожд-човек. Затова и резултатите от този експеримент са нулеви от гледна точка на човешката еволюция и отрицателни за човешката популация.

Но как да се сърдим на обикновения човек, че приема да бъде хранен срещу обезпечението на някакво съществуване, вместо да преследва демократично усъвършенстване? Изграждането на демократични субекти в обществен план и на морални лични критерии не е като да посадиш жито тази година и да трябва да изчакаш само следващото лято, за да имаш хляб. Плодовете на положения „труд” в тази посока зреят обидно дълго в сравнение с дължината на живота ни. Добавяме това, че трябва всеки ден да се яде. Естествено, че предпочитаме свинското пред сухия къшей. Твърде много „нечовешка сила” е нужна, за да се върви по този път. Обаче друг „отворен” път НАПРЕД няма. Тъкмо затова обвинявам организирани структури като комунистическата партия и мафията, че поставят съзнателно и целенасочено допълнителни препятствия по този именно път. За да бъдат само техните членове добре.

Е, на 10 ноември 1989 година се наложи на Партията с голямо „П” да отстъпи. Макар и привиден, симулиран и манипулиран, отказът от тоталитарните методи на управление, отприщи добрата енергия на демокрацията. Многохилядните митинги и шествия, бдения и градове на истината, студентските и гражданските протести, бяха истински. И не по-малко важното:  макар и да искаха равносметка за престъпленията, те търсеха демократичните средства. Когато новото „пиянство на половин народ” доведе до победата на СДС на изборите през 1991 година, комунистите по душа реагираха като покушители и терористи срещу свободните хора. Срещу ненасилието на демократичните сили Партията и слугите й противопоставиха коварството  на заговорите, стопанския саботаж, стимулирането на мошениците и крадците, изнудването на съгрешилите и на малодушните. За да създадат недоволство от новата власт. Онази власт, която искаше да проведе реституцията преди приватизацията и либеризация на цените след приемането на икономическите закони. Онази власт, която настояваше земята да се върне на истинските собственици в реални граници. И съвсем не на последно място – която искаше справедлив съд за виновниците, пропиляли 45 години от живота на България, както и пълна декомунизация на живота ни.

Когато отровното семе поникна, дойде моментът и за политическата реализация на партийните планове за реставрация. По линия на Партията напъна се Виденов, напъна се Станишев, Доган се напъна дори два пъти по мафиотска линия, но освен да се размирише, друго не се случи. На 1 януари 2007 година Европа ни направи свой член на Съюза си. Не сме били готови, не сме били дорасли, не сме били съвсем убедени и единни... важното е, че европейските народи ни помогнаха и стъпихме на Десния път.

Чувам възраженията – Какъв десен път с Бойко начело бе, приятел?! Мога да отговоря така:

В нощта срещу петъка на страстната седмица някойси Петър три пъти се отрекъл от Исус. След няколко часа рибарят Симон хвърлял камъни срещу Исус по пътя му към Голгота. След Възкресението  Господне им дошли други мисли в главите. Симон се прекръстил на Павел и заедно с Петър станали най-ревностните разпространители на Божието слово. Е, и двамата били убити по насилствен начин, докато противниците на Христос били още силни. И не възкръснали, защото не били Божи синове, а само приносители на Неговото учение. Но целият свят отчел именно тази им дейност и нарекъл на тяхно име най-големия божи храм в Света.

Библията знае! На нас тя ни е оставила Надеждата!