РАЗКАЗВАЙКИ ПЕСЕН-1   След по-малко от година ще се навършат само 22 години от „10 ноември”. Онзи 10 ноември, който обърна, в буквалния смисъл на думата, живота на всички българи. Да де, ама от моите ученици – преподавам в една гимназия – в клас с 25 души за тази дата знаят по нещичко едва трима-четирима. Останалите са убедени (или по-лошото - не ги вълнува изобщо), че животът в България винаги е бил такъв, какъвто те го помнят.от 1994, 1995 година... Добре разбирам, че 1989-та лежи извън тяхното рождение, но поколението на родителите им е раждано през 70-те. За какво си говорят в къщи? Само за ядене, спане и FUN ли? Ако следите датите, сте забелязали, че Берлинската стена  падна на 9 ноември 1989 година вечерта, а у нас последният комунистически ръководител Тодор Живков „падна” в следобеда на следващия ден - 10 ноември 1989. Това са буквално 20 часа разлика. Съвпадението не е никак случайно, разбира се! Но докато на германците от двете страни на Стената им трябваха само 11 месеца, за да се обединят в единна Германия (на 3 октомври 1990г., седмица преди Ленън, ако беше жив, да стане на 50 години), на нас ето вече 22 години не ни стигат! И това не е случайно. Защото трябва много повече да знаем,  и да помним!, за вчерашните ни дни. Те са нашият опит. Той ни трябва за оценка на днешните ни дни. Затова разправям „стари” неща. Извинявайте, ако някому съм досадил. Просто с него не мислим еднакво. Мина цяла седмица след 10-ти ноември 1989, докато нашите вестници се престрашат да пропишат за "качествен поврат", "сред грохота на падащи портрети", "деформации и извращения", "край на политическата еднополовост"... След още десетина дни започнаха да се публикуват много остро изразени мнения "за" и "против" по теми, до преди ден табу: привилегии в обществото, критика на режима на Живков, идейни проблеми на БКП, критика на партийните издания, отделяне на държавните от партийните функции, правата на човека и международните договорености, етническият въпрос, дефицит на морални ценности в обществото и др. Всички хора, които са присъствали  на първия свободен митинг на 18 ноември 1989 година на пл. "Ал. Невски" в столицата, говорят за едно ново и чудесно чувство - чувството за гражданска свобода. И въпреки присъствието на явно подставените организатори на проявата, неизвестните обикновени хора твърдят и досега, че са спечелили първата си голяма победа. Опълчили се открито на партийната неправда и тя не посмяла да ги вкара в затвора дори, а отстъпила. До Нова Година бяха проведени общо 5 пленума на БКП, три пъти бе насрочван партиен конгрес. Започналият сравнително безобидно за обществото ни процес на демократизиране на Партията на 10 ноември - само смяна на Първия (Тодор Живков) с Втория (Петър Младенов), на 75-тия си ден премина необратимо в новото си качество. Свалена бе от власт самата Партия - конституционно беше изчистен текстът, който й даваше правото да ръководи обществото - ей така, без избори! Оттук нататък никакъв преврат не би могъл да върне старите порядки. Но можеше да ги забави! И започнаха партийните шмекерии на БКП и нейните храненици. Според мен, за срам на народа ни, той ги прие. И продължава да ги приема. Първите три месеца на 1990 година течеше нашата „кръгла маса”. Там „новата БКП”, представлявана от Георги Пирински и Андрей Луканов, се договаряше с дисидентите си, начело с Желю Желев и кохортата му, до един сътрудници на Държавна Сигурност (ДС).  Като балансьор - подпорка за някой крак на „масата”, ако тя се разклати - седяха от БЗНС с Виктор Вълков за началник. В „склада” на ДС имаше цяла резервна маса, ако тази се счупеше – ДПС на Ахмед Доган. Твърде много от бедите, които ни се случиха по-късно през годините, бяха заложени именно на тази „кръгла маса” – машина за легитимност на „новите лица”. Сега, когато пиша тези редове, на тях вече им викат „стари муцуни”, „динозаври”, ама още не са (не сме) ги изхвърлили при последните. Те да им берат гайлето! Непредставената част от ДС - бъдещите мафиоти и „честни” бизнесмени и банкери на Прехода, се мотаха из спортни дружества и трудовопроизводителни кооперации, заводи и институти, чакайки да им дадат партийни  пари наготово да ги „развъртят”. Всъщност нашите пари, защото БКП никога не е била производител на блага. Тя беше само „вдъхновител и организатор на всички наши победи”. Забележете, че по дефиниция БКП никога не е отговаряла за провали! Вторите три месеца, от април до юни, отидоха по организацията на първите демократични избори у нас след 1944-та. Демократични на книга, защото комунистическата БКП, безочливо прекръстила се на социалистическа – БСП (през април 1990), съвсем безсрамно фалшифицира резултатите им в своя полза - след пускането на бюлетините в урните, при броенето им! (В залата, където тогава се намираше Главния компютър, зает с тази „комунистическа правда”, днес се учат на компютърни умения децата от 151 НСОУ в София. И няма кой да им разкаже тези неща! Включително и Директорът им!) После тези „подходящи резултати” бяха представени за утвърждаване на формално непартийни лица. Които естествено...! Имената? Няма проблеми. Желю Желев, председателят на СДС, Живко Сталев, председателят на Централната Избирателна Комисия, Димитър Попов ‑ нейн секретар, Мартин Гунев ‑ член на тази комисия, още една членка от „червената” квота... Месец и половина след изборите (август 1990) лидерът на СДС Желю Желев, който от името на измамените сини призна еднолично законността им (три дни след изборите от 10 юни) стана президент на България с гласовете на социалистите  във  Великото НС. Шест месеца след изборите (през декември 1990) президентът Желев предложи и ВНС прие Димитър Попов за министър-председател. Един месец преди избора на Д.Попов за премиер, парламентът избра Мартин Гунев за Главен прокурор на Републиката. След 6 години вторият ни президент Петър Стоянов (също водещ се на „синя сметка”) ще предложи Живко Сталев за председател на Конституционния съд. Онази все още млада членка от оня ЦИК; след 10 години ще стане председател на „новата ЦИК”, която ще брои резултати в 21-я век. Странни съвпадения, нали? Ще цитирам думите на един български писател от Тошово време – Павел Вежинов:: „Следите остават”. Що не си четат собствената класика тези комунисти? Пардон – социалисти! Лятото на 1990-та беше твърде „горещо” – митинги „за” и „против”, палаткови лагери на улиците - „градове на истината”, горя Партийният Дом в столицата... за да завърши с масова емиграция на разочаровани млади българи в САЩ и Канада. Октомври и ноември ни сполетя „сполуката” – управлението на двете Луканови правителства, после и гладната „луканова зима”. Извадените досиета от архивите на ДС докараха до главите ни правителството на „надеждата” – платата на споменатия вече Димитър Попов. Цените хукнаха нагоре, за да обезценят живота ни около 5-6 пъти само за една година – следващата 1991-ва.   TO BE CONTINIED

Тъжно и страшно, пишеш за изгубения ни живот. За онези надежди и мечти, че тук ще стане добро място за живот. Е, ще стане някога, но бавно и няма да сме живи, нито ние, нито децата ни, надявам се внуците ни да видят Свободата. За разплатата ... или справедливостта няма и дума да отворя. Убиха всички, не, не можаха с пистолет или с лопата, пръчка или по друг "хуманен" начин да си свършат "работата", убиха ни с простотията си и животинската си необразованост с въшкарството си... Толкова много погубени животи, обречени хора, които сами не разбират, че са родени мъртви, като в писанието. Бъди здрав, човече! Аз ще си поплача без сълзи за моето си.