Прочетен: 1672 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 11.07.2011 15:43
„ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ ГЕНЧО”
Българска приказка
В годините на демокрацията един търновец, който от дълги години живеел в София, бил помолен от други търновци, да им помогне в една благородна местна патриотична инициатива. Те искали да възстановят съществуващите преди промените и занемарени след тях културни връзки между двата града – старата и новата столица. Ставало въпрос като начало да се помъчи да открие съществува ли все още т.нар. „Клуб на великотърновци”, който – най-малкото - на всеки 22 март, празникът на Велико Търново, събирал съгражданите си, които работели или учели в столицата, на "другарска среща" в някой ресторант. Така се подновявали забравени приятелства, откривали се нови/стари познати ... Все неща, ако не полезни, то поне хубави.
Покрай последните бурни години, които преобърнаха живота ни, тези следи.били изгубени. Както и да е. След няколко дни разпитване по старите места, онзи софиянец от Велико Търново научил „измененията”. Клубът съществувал, на практика под носа му - в самия център на града, само дето не знаел, че "кучето е заровено" на 60 метра от пл.”Славейков” под една сбутана табела "Бар Болярите". Във вътрешния двор на къщата - клубът, а в мазето - кръчма. Обикновена, но "болярска". Пазарна икономика - повечето хора я разбират така!
Когато отишъл лично на мястото, клубът бил затворен. Слязал долу в бара на кръчмата и една млада усмихнато-уморена сервитьорка му казала: "Ами, те от ръководството се събират вечер тука. Може и днес да дойдат. Седнете и ги почакайте, ако не бързате."
Не бързал. Седнал. Почакал. Никой "от ръководството" не се появил. Като свършил салатата и втората водка, си тръгнал. Настигнал го гласът на барманката: "Утре е вторник, господине. Във вторник и петък от 9 до 11 сутринта клубът има приемно време."
На другия ден за щастие неговото "приемно време" започвало от 5-я учебен час - чак в 11 и половина. Така че малко след девет пак цъфнал "при болярите". Този път имало някой в "клуба". Кавичките са поставени, защото клубът бил...бръснарница. На бръснарския стол седял някакъв достопочтен господин, поне като го гледаш отзад, и около него се въртял услужливо бръснар в пенсионна възраст. Още двама пенсионера чакали чинно реда си на столове отстрани.
В първия момент помислил, че е сбъркал.
- Търся клуба на великотърновци - рекъл.
- За какво ви е? - прозвучал досадно гласът на човека, когото подстригвали.
Още на този завой трябвало да се досети, че е попаднал при "киселия Весо", както наричали неговия квартален кръчмар - щото светът му бил виновен, когато трябвало да сервира на клиентите си. Обаче стоял кръчмар, вместо да стане клиент и да си поръчва да му донесат една ракия за 80 стотинки. И както става обикновено, стремежът да видиш онова, което ти се иска, подтиснало очевидните признаци, че обекта на желанията ти е просто един балон, пълен с въздух под налягане. Започнал да обяснява, че като тях е търновец, който отдавна не живее там, че не иска нещо, а предлага, при това не само като частно лице, а с известни пълномощия от властта в техния, и неговия, роден град.
- Добре, добре - прекъснал го Гласът от бръснарския стол. - Слез долу в бара и потърси председателя Генчо.
- Генчо кой? - попитал, защото не можел да си представи, че може да застане на прага на кръчма и да викне: "Търся Генчо, председателят на клуба на великотърновци."
- А бе, Генчо, председателят - този път досадата била толкова ясна, че даже и той я разбрал. Оставил я да й довършат тоалета, и двамата пенсионера да чакат да подстрижат по-височайшия врат.
Часът бил 9 и 10 сутринта, вторник. Тридесетина "боляри" били запълнили петте маси в заведението и вече пиели поредната ракия: "Шум и песни от Хисар се носят". Наистина нямало нужда да пита кой е "председателя Генчо". Към "неговата маса" били устремени всички погледи, около нея напъвали със столчетата си царедворците. Да чуват по-добре неговите приказки.
Наивникът той - къде бил тръгнал с патриотичните си предложения. Още не отворил устата си и Генчо го съзрял:
- Тук не е място за вас. Седнете на друга маса!
Останал като втрещен. Кръчмата публична, вратата й отворена, не пише, че входа е с покани, а някакъв посетител с единственото достойнство, че е влязъл преди него, ще му нарежда къде да си сложи мебелите в хола. При това не бил помъкнал стол в ръце, вървейки към "масата му". На всичко отгоре на вратата на клуба, чийто председател е, пишело, че по това време той има приемен час - там, горе! Не тук долу в кръчмата! Ужас - този бил търновец.
Трябвало да се обърне и да си излезе. Ако искал услуга за себе си, бога ми, щях да го направи. Но му били възложили задача, по-важна от неговите лични чувства. Затова "пробил" измежду телата до Него и от двайсет сантиметра му казал, че идва в приемното време, защото носел официално предложение към клуба на великотърновци от други търновци. Всичко това за не повече от десет секунди. Нашичкият се раздразнил съвсем - значи все пак искал да седна на "неговата маса" и да му пречи да си пие ракията:
- Напишете писмено предложението си. Ние сме колективно ръководство. Ще го разгледаме.
И толкоз. Дърт апаратчик, както се казва. Къде ли беше учил тези номера? Но токущо се беше репозиционирал на старото си място, в миналото, където винаги е бил - пред възможността да помогне днес, хайде не на страната си, а на съгражданите си, избрал компанията на "придворните си шутове", които още до обяд щяха да го ритнат, ако Той не разпределяше за какво да се харчат общите пари и кой да седне по-напред на бръснарския стол. Безсмислени, безделни хора!
Протестирам срещу Такива. Едва ли човек се ражда само да се размножи и след това да му е топло и пълен корема, докато умре. Светът, мисля си, трябва да се състои от добри, а не от успели хора. Който разбрал, разбрал. Който не е, ще изяде накрая всичките си ... динени кори. В което съм убеден.
Кьошеклии камъни, както се казва.
