В севременната политология се обособяват три основни типа демократични (конституционно- плуралистични) режими: парламентарни, президентски и полупрезидентски. Към парламентарните режими се отнасят парламентарната монархия у парламентарната република. Исторически те възникват в Западна ЕВропа. При този режим има тясно свързана законодателна и изпълнителна власт, които се реализират от дейността на парламента и правителството.Правителството се избира от парламента и е отговорно пред него. Тук липсва реална власт на държавния глава, чийто функции са главно представителни. Ефективността на парламентарния режим според Морис Дюверже зависи от по-високата степен на съотношение между парламентарните сили и фракции, отколкото от юредическата им регламентация. При липсата на стабилно мнозинство никое правителство не може да бъде трайно и да действа ефективно. При тази ситуация парламента е слаб и изтощен от безсмислени комбинации, а правителството е неефективно.Ситуацията може да се измени, когато се създаде дисциплинирано (кохерентно) мнозинство и неговият лидер стане министър-председател. Властта върху партията му позволява да контролира правителството и парламента. За да се предотврати обезличаването на правителството от парламента и да се постигне приблизително равновесие между двете институции на министър-председателя в някои държави се дава конституционното правомощие да предлага разпускането на парламента.Президентът в повечето парламентарни републики се избира не чрез всеобщо гласуване, а от парламента. Днес в Европа има десетина държавикоито могат да се отнесат към категорията парламентарна монархия: Великобритания, Испания, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Норвегия, Люксембург и др. Към типичните парламентарни републики се отнасят Германия, Италия, Гърция, Израел и др. България според конституцията се определя като република с парламентарно управление.
   Президентският режим исторически възниква в САЩ. Той се характеризира може би с най-висока степен на разделение на властите.Бащите-основателки на САЩ са се опасявали от прекомерната концентрация на власт, поради което ев конституцията е прокарано разделението между законодателната и изпълнителната власт. Тук са важни два основни организационни принципа: - Представителите на единия тип власт не могат да участват в другите власти. - Законодателната и изпълнителната власт се избират независимо една от друга и по различен начин. Конгреса и президента притежават приблизително равна власт, но всеки в своята област (конгресът в законодателната, президентът в изпълнителната). В конституцията конгресът е най-важен и затова е назован "първа власт". Той притежава независима власт в сферата на законодателството. Тук президента няма право да разпуска парламента, но конгресът може да поиска оставка на президента чрез т.нар. поправка "инпийчмънт". Изпълнителната власт се осъществява от президента. Той еднолично съставя правителството, като само за някои назначения иска съгласието на Сената (горната камара на САЩ). Освен, че ръководи дейността на правителството, той е й държавен глава. Министрите не могата да бъдат членове на конгреса. Президентът притежава правото на отлагателно вето, което за разлика от европейските парламенти може да бъде преодоляно само с квалифицирано мнозинство от 2/3 в Сената и Камарата на представителите. Особеното тук е, че всяка една от властите може да въздържа и уравновесява другата. Конгресът възпира президента с гласуване на бюджета, в който влиза издръжката на неговата администрация. От друга страна президента възпира конгреса със своето отлагателно вето. Друга особеност е, че всеки от тях е с развързани ръце в своята област, но трябва да се съобразява с мнението и присъствието на другия. Конгресът не може да управлява без президента и обратното. Всяка от тези институции не получава пълномощие да управлява самостоятелно, което налагаи двете страни да търсят компромиси и сътрудничество. Засега президенстката система функционира успешно само в САщ, защото по мнение на повечето политолози, в други страни тя се изражда в "президентузъм", т.е своеобразна, модерна форма на диктатура.
   Френският учен Морис Дюверже въвежда, наред с парламентарните и президентски режими, още един , специфичен тип, назован от него "полупрезидентски". Определя се като своеобразно съвместно управление на едно правителство от парламентарен тип, и един държанен глава от президентски тип. Според Дюверже полупрезидентския режим се характеризира с обстоятелството, че държавният глава няма цялата изпълнителна власт по подобие на американския президент, но има правомощия, които го правят силен фактор в политическия процес, понякога с решаващо значение при определяне кураса на държавната политика. Подобен силен президент е избиран чрез прекия вот на избирателите, което носи висока степен на легитимност. В същия режим президента разполага с правомощия да направлява политиката на правителството, което обаче трябва да се ползва с парламентарна подкрепа. След вот на недоверие президентът е длъжен да състави ново правителство, но същевременно разполага с право да разпуска парламента. Както се изразява Дюверже, "максимумът на неговие възможности е да вличе върху решенията на министър-председателя и неговите министри, дори по изключение да изпълнва някои техни фънкции, но не и постоянно да действа на негово място или да ги направи обикновени изпълнители на политиката си. Такава е политическата рамка на полупрезидентската система". ПОлитически режими на седем европейски страни могат да се определят като полупрезидентски - Франция, Финландия, Австрия, Португалия, Ирландия, Исландия и Ваймарската република (1919-1933г.).
   От гледна точка на конституционните правомощия на президенат в полупрезидентските режими Дюверже откроява три основни групи държави. Първата група: Системи на управление при слаби президентски прерогативи - Ирландия и Франция. Втората група: системи на управление със средно големи президентски правомощия - Австрия, Португалия, Ваймарската република.  И третата груп: Системи на управление със силни президентски прерогативи - исландия и Финландия. От гледна точка на фактическата ситуация, обаче, в отделните държави се откроява твърде различна картина от тази, която постановяват конституционните разпоредби. Според Дюверже фактическата ситуация жъж Франция е довела до превръщането на конституционно "слабия" президент в "най-силния" в практиката; той е следван от президента на Финландия, където има почти припокриване между практика и конституционни разпоредби; и на Португалия. На другия полюс е Австрия, където силните конституционни прерогативи не са реалн използвани в практиката. Президентът на Португалия според конституцията разполага с големи правомощия, но на практика има само символичен характер.
   От гледна точка на пеорията, основният критерий, по който може да се преценява ролята на държавния глава и в частност президента, е преди всичко доколко той допринася за политическата стабилност нацялата политическа система, доколко той е гарант за тази стабилност. И на второ място, допринася ли за ефективното функциониране и утвърждаване на принципа на либералната демокрация и за ефективността на държавното управление. Тези двяа основни фактора са водещи в оценката, която се дава за ролята на президентската институция и за промените, които настъпват в нейната конституционна и фактическа роля под влиянието на конкретните ситуации в отделните държави.