Как беше? – Старците затова обичат да дават добри съвети, защото не могат да дават лоши примери.

Преди много години, когато Лили Иванова сравнително скоро беше изпяла “Без радио не мога”, а самото радио беше невъзможно да има днешните си велико-волгини проблеми, студентите от моята група изкарахме 3-дневни зимни празници на една хижа в планината. Не ще да е било по Коледа, то Коледа тогава беше работен ден, най-вероятно е било Нова Година. В хижата имаше украсена елха в приземната трапезария. Подаръци? О, не! Какви подаръци, когато те гони младостта.

Хижата и сега е известна – “Барикадите” в Средна гора. Тя тогава вървеше в комплект с някаква партизанска землянка наблизо (имам предвид, че бе изключено да посетиш хижата без землянката). Днес най-вероятно е приватизирана, хижата имам предвид, без землянката естествено, защото ... защото нашите партизани са последователни – родолюбивите им чувства се свеждат винаги до кашкавала и сиренето, които са жизнено необходими да преживеят студените и тежки времена, докато чакат да дойде свободата. И после да си спомнят. Като мечти за ново начало. Но да не се  отплесвам, това е разказ, не е политическо есе, каквито ги пише бай Венци Икономиста.

Студентска му работа. Аз например бях тръгнал с едни обувки половинки. Вярно, кожени с дебела, и здрава!, подметка, ама половинки. Сигурно съм нямал други или не съм се сетил, че с тия не става. Докато не навлязохме в снега на планината, проблеми никакви. То и после нямаше кой знае какви – ледената вода навлизаше отгоре покрай глезените, за да направи съгревающ компрес на пръстите на краката. Все пак, добре че зимата и тогава не беше снежна, не беше станала снежна още може би, не помня. Защото спомените ми са други! Ама до тях още не съм стигнал!

Същото слънце, което ни изпрати на софийската гара, ни посрещна на гара Копривщица. Винаги съм се чудил, защо я наричат Копривщица. Слизаш сред едни баири и мааш гащи още 4 километра, докато видиш първите крайни къщи на града. По-рано беше така, сега не знам, не съм ходил в демократична Копривщица – може да са пуснали трамвай. Шегувам се. Ако бяха пуснали трамвай, щях да знам – няма начин “зелените” да не са протестирали, а аз протестите ги следя.

На самата гара нямаше (тогава) нищо за ядене. Ресторант, бюфетче, лафчица поне... Капризи, другари, капризи. Нали има отоплена чакалня. И портретите на Ботев и Каблешков. Вие какво? До града-музей Копривщица са само няколко километра. Пък ако някой сега започне да сее на дъното ряпа и да подпитва за портрет на другаря Живков, ами не си спомням да е имало. Щете ме бесете, щете ме колете,,, не помня, бе.

От пътя до града също нямам някакви особени спомени. Нито на отиване, нито на връщане. Хайде на връщане иди-дойди, ама на отиване защо? – Сигурно съм бил гладен. Виж обаче ресторантът в града и досега е пред очите ми. Ресторант е силна дума, не говоря за “Балкантурист” естествено. Ние влязохме в първото заведение от което миришеше на кебапчета. От вратата без никакво фоайе влизаш направо в “залата”. В дъното е тезгяхът на келнерите. Отдясно една полица на метър височина пред която са наредени десетина единични стола с гръб към помещението и лице към стената – за “бързи” посетители, хапващи и бягащи. Самият “ресторант” с маси и етно покривки беше отляво, малко издигнат с две стъпала и някакъв парапет. Сигурно за да не ти падне стола в общото помещение като решиш да станеш. Обаче топло, вкусно, задушевно, приятно.

Малко по-горе написах “ние”. Този ден бяхме една група от вероятно 5-6 души. “Вероятно” първо, защото мнозинството беше “плаващо” и второ, или първо, защото не ни обединяваше някаква житейска кауза – например да сме отличници в труда и в боя или пък чисто мъжките като игра на карти и занимания с жени, а харесвахме другото чисто мъжко – разговор с приятели в кръчмата. Допуснах две неточности,  съвсем. “Приятели”, такива с които и до днес поддържаме някакви дългосрочни връзки, не бяхме. А и “кръчмата” не беше място, където сме падали под масата. Бяхме просто пътници в един влак, който днес пътува за някъде, утре – за другаде.

Съвсем естествено НИЕ отказахме на останалите организирани да напуснем ресторанта, за да посетим моста, който,,, къщата, където... Да не би Тодор Каблешков да е избирал само по организационен принцип своите другари в борбата! Пък го знае и помни целия народ... Помолихме само за някаква часова и местова явка, където да се явим за следващия преход последен до хижата, планинският. Е, закъсняхме десетина минути, но нищо неочаквано, разбира се. По-яко подкованите исторически колеги, предполага се, тъй като бяха поумнели от посещението – виж по-горе -  тръгнаха, докато ние все още се суетяхме. Но през цялото време нагоре в планината не сме изоставали  на повече от един поглед разстояние от основната група. Сигурно сме забавяли “графика”, сигурно, но в него са били предвидени “буфери”, защото и последните, т.е. ние, пристигнахме в крайния пункт преди тъмното. Добре, де – преди съвсем тъмното.

И тук навлизам в същинския си спомен, онзи, който е предмет на разказа и последващия извод от него. Не се съмнявайте – то бива ли приказка без поука накрая?!

Трябва да кажа, че аз имам съществен принос нашата група да не изоставаме много от основното ядро. Понеже открай време съм (не)разумно добронамерен и към “първите” и към “последните”. А пък и съм много скромен! Какво да направя – ген! Избива. Как да го подтисна! Пък и защо да се намесвам в божията промисъл?

Долу в града, преди да тръгнем за хижата, един колега – все му забравям името, обаче помня безотказно родното му място Ивайловград – ме натовари с важна задача. Връчи ми една много отговорна дамаджана, петлитрова. Като днес я помня. Пълна с ивайловградско вино. Тежка. Да я нося нагоре до хижата, че щели сме да я изпием всички колеги вечерта на основното събиране.

За това ивайловградско вино знаехме всички, заинтересовани, отдавна. Гордостта на колегата ивайловградчанин, казвам го без грам присмех. Всеки е имал, има и ще има някаква безценна вещ, мисъл, спомен ... от своите родители. Може да не го приемат другите по този начин, даже почти е задължително да става така, но това е лошо държание в едно общество. Възможно е на тъкмо тези мои разбирания ивайловградчанинът да е повярвал и затова да ми е връчил “виното на татко”. Което “донесох специално да го изпием на Барикадите”. И аз не съм го разочаровал. Слушайте нататък.

Дамаджаната пристигна в хижата цяла-целеничка, без никаква драскотина дори. Само дето в нея бяха останали на дъното не повече от 3-4 чаши вино. Бяхме я изпили почти цялата по заснежения път от града нагоре. Гарантирам, че никой от нас не е мислил, че така ще стане - ние да изпием всичкото вино на цялата компания. То не беше и “цялото вино”, а само ивайловградското, специалното. После – ние, пияниците от кръчмата, както ни нарекоха оплювачите, бяхме пораснали като бройка, над десетина твърдо. Какво сме виновни за това, че нашата група се увеличи, а не тяхната?

Всичко започна невинно, добронамерено. Използвам тази дума-код, защото аз бях разрешителят, шефът, контролният орган, така да се каже. Достъп до чудесната напитка имаха само “нуждаещите се”. Онези, които бяха принудени да не изостават от темпото ни – “ни”, тъй аз продължавах да нося дамаджаната по заснежената горска пътека нагоре към хижата. И второто главно нещо в което внимавах най-вече, след първото – физическата цялост на дамаджаната, бе никой да не злоупотребява. Виното бе като сгряващо лекарство, което се взимаше по две-три глътки и помагаше никой да не падне и да настине в студения късен зимен следобед. Така беше, иначе как си представяте, 10-12 млади мъже да пият 2 часа и кусур и да не могат да пресушат някакви си 5 литра хубаво вино?! Даже по-малко от пет.  

Но останалата група не ни разбра така. Най-виновен бе ивайловградчанинът, който се завайка, че... Има една стара песен на Боян Иванов, тогава не беше съвсем стара, а популярна – “Зеленоокото момиче” – в която главният герой разговаряше с момичето си “на теми разни и космични”, вместо... и “както често става скоро това момиче тръгна с друг”... Киро, един от “пияниците”, така издевателстваше над колегата. Ами, да си беше носил сам дамаджаната и да я пази непокътната. Така де.

Още повече, че никой от половината, обичащи алкохола, и от другата половина, обичащи секса, не се оплака вечерта и спедващите дни, че е останал незадоволен, защото ние сме изпили пустото му вино. Ама, аз виновният! Цяла година след това колегата от Ивайловград ме разминаваше намусен по коридорите на института. Мисля, че така и не ми прости. Вместо да ми благодари!

Вместо да ми благодари. Защото тази история има своето продължение в следващия век.

40 години по-късно се бяхме събрали колегите от института в някакъв софийски  ресторант да отпразнуваме тази кръгла забележителна годишнина от завършването. Всред тръгналите спомени беше и тази барикадна история, която ви разправих токущо. Ще се учудите ли, ако ви кажа, че посещението на копривщенския музей и на местността Барикадите бяха изчезнали от “народната памет”. Компанията си спомняше само “онова прекрасно ивайловградско вино, което пихме по пътя за хижата”!

Грях ми на душата, обаче съм уверен, сто пъти уверен, че ако бях опазил съдържанието на дамаджаната цяло за вечерята в столовата, никой нямаше да си спомня за това вино, дори и на следващата сутрин. Камо ли след цели 40 години! Което е повече време, дори от един трудов стаж III-та категория.

 

Утре е Коледа. Бъдете щастливи, прекарайте я където си мечтаете. Аз разказах тази история не само със цел да ви поздравя, а да ви припомня, напомня, че помощта е истинска и помага, само, ако е дадена навреме! Не чакайте тържествения момент на планираното й връчване.

Да не си помислите, че се правя на велик. Аз самият научих, разбрах, проумях тази проста истина далеко след ония времена и след много подобни пропуснати “барикадни” истории. Които уви, не мога да върна! А толкова ми се иска да съм бил добър винаги...

И още нещо важно, много важно, по-важно... Това са моите заключителни думи, предназначени за ивайловградчанина. И към вас, разбира се. Самото даване на помощта не е “върха”. Следващото е трудното, божествено човешкото: Да не съжаляваме, че сме оказали тази помощ! Независимо от стеклите се обстоятелства след това.  

Там има и скулптурна композиция - паметник на 16-те, дето били излезли за борба с фашизъма, ама били избити до крак от джандарите. Това във връзка със землянката, де. За нея обаче може и да се грижат, не знам.
Автор на композицията е сръбският скулпот Джоката Радиоевич, с когото се бях сриятелил по времето, когато работех в Копривщица като уредник на музея на Димчо Дебелянов.
Джоката беше единственият политически емигрант (освен някои по-ранни гръки емигранти и по-късни чилийски като сина на Луис Корвалан) в България - избягал от Тито, защото убил заради баща си (починал в белградски затвор бивш партизанин и комунист, съратник на Тито) тогавашният сръбски министър на вътрешните работи. Бащата обаче се обърнал срещу Тито и го хвърлили в затвора, където уж се бил самобил. За главата на Джоката сърбите бяха обявили награда, но нашите тук го пазели така, щото дори удбашите не са успели да го ликвидират. Така си и умря - в България.
Джоката е автор на най-хубавия орелеф на Дебелянов, който и до днес стои Копривщица, недалеч е от църковиня двор, където е Димчовият гроб, а по-рано стоеше в двора на музея.
Прав си за виното - никой нямаше да го помни, ако не го бяхте изпили пътьом.
Весели празници и на теб!

Този постинг публикувах в категория "Лични дневници", защото тази барикадна история е личен спомен от ония минали години. Но се оказа, че не мога да избягам от "Историята". Ако ме попитате сега къде е роден Димчо Дебелянов, къде е се е завръщал "в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни", ще отговоря без никакво колебание - Копривщица. Обаче, когато писах този разказ, бях обсебен от тогавашния спомен, в ония комунистически години, а там със сигурност е нямало мероприятие "да се посети родната къща на Дебелянов", за разлика от моста на първата пушка, дома на Тодор Каблешков и разбира се, партизанската землянка. Иначе нямаше да забравя за Дебелянов. Ето още едно доказателство за това колко поражения е донесъл на времето социализъма на всички ни!
Благодаря искрено за припомнящите подробности, които даваш, Славомире, в коментара си. Те са изключително полезни за всички българи!
Ама и аз, да взема да попадна баш на уредника на музея на Димчо Дебелянов в ония времена!

С извинение, съмнявам се, че е имало землянки преди "Свободата" най - вероятно са изкопани след това като доказателство, че е имало и партизани.