Ще ви представя един текст – в курсив. Прочетете го и след това ще имам един въпрос на който ще ви помоля да си отговорите.

Ето текста:

Годината е 1982.

Днес не поиска да отиде на работа. Не можеше. Нямаше да може да се съсредоточи в цифрите, фактурите и ведомостите. Затова вчера помоли началника си да я пусне един ден в неплатена отпуска. Измисли си някаква неотложна работа в съвета. Нямаше как да му съобщи истинската причина, пък и не искаше. Тъкмо от съвета се бяха обадили преди няколко дни, че днес ще изпратят багер, който ще почне да събаря къщата на чичо й. А тя беше последната запазена част от нейното детство. И днес щеше да е нейното погребение.

Беше родена в покрайнините на София. Във времената, когато хората живееха нормално в човешки къщи и нямаше построен ни един кошер, събиращ три-четири махали, чиито обитатели не се познаваха дори, защото се прибираха само вечер да спят в него. Беше родена във времената, когато да имаш двор с дървета и цветя за които да се грижиш, и чешма в него от която да ги поливаш, да имаш пейка пред къщната врата, където да седнеш привечер след работа, да погледаш как децата ти играят спокойни на улицата и да побъбриш със съседите отляво, отдясно, отсреща - бяха естествени неща. Когато хората бяха по-добри.

В двора им имаше две къщи. Едната беше тяхната. Баща й беше строител и сам я беше построил. Неголяма къща, изградена с малко средства. Две стаи долу и още две на втория полутавански етаж. С една тоалетна долу и една баня горе. Чичо й, големият брат на баща й, живееше сам в отделна негова си къща. Той беше по-богатият. Навремето учил в Германия, какво точно не знаеше, но в България, докато умре, се занимаваше с търговия на вино. Внос-износ на едро. Имаше и ресторант на централната улица. Тя беше малката царкиня на този ресторант.

После народната власт унищожи този рай. Най-напред събориха бащината й къща – преди десетина години. Отгоре  построиха осеметажен панелен блок. Днес щяха да съборят и къщата на чичо й. Със същата цел. Защо? – сега вече разбираше. Комунистите се целеха да разрушат мостовете, свързващи в едно членовете на семейството. Без опора в семейството човек оставаше беззащитен срещу комуната. Намираше за естествено и не протестираше, че още от най-ранна възраст го тикаха да членува в структури, създадени именно с такава цел – седмични ясли, целодневни градини, общежития за ученици, чавдарчета със сини връзки, пионери с червени, клубове по месторабота, домсъвети, Отечествен Фронт... Затова се строяха тези бетонни грамади с възможно най-малки стаи и тънки стени. И най-отгоре грееше Комунистическата Партия! Да не кихне някой, тъй като дори това просто действие не бе разрешено, ако е индивидуално! В социалистическия лагер върховенството на колективната правда се извеждаше като проста истина. И тъкмо затова се наказваше безмилостно неговото незачитане. Ако го подложиш на съмнение, животът ти тръгваше безвъзвратно накриво. Ако пък го отхвърлиш, съществуваше реална опасност изобщо да не тръгне. И ти оставаше само възможността да се вторачиш в колективната правда. Това пък означаваше да се наредиш в редицата на зомбираните, на роботите, не при човеците. А оттам се излизаше само посмъртно.

В резултат хората бяха станали лоши. Така ли се гради империя?

Багерът захапа първата порция от къщата на чичо й. Зъбите на голямата кофа се забиха безжалостно в покрива. После дръпнаха назад. За да повторят пак и пак. Всяко нормално божие същество чуваше изненаданите предсмъртни викове на старите керемиди. Но не и мъжът, който седеше наперено в стъклената кабина на металното чудовище. Той работеше, според неговите представи престижна работа. Всъщност рушеше тъпо и безсмислено. Старото рушеше, според промития му и затова недоразвит, мозък, а всъщност заличаваше историята на предците си. Това, че не бяха точно неговите предци, изобщо не го оправдаваше. Глупак! Отваряше място за нов социалистически блок. Поредният панелен паралелепипед, пригоден да превърне допълнително 300-400 свободни човешки души в зомбирани същества. Като него самият – ще се прибере довечера с пари за два хляба и кило кайма в своята панелна килийка и ще бъде доволен! От какво? Дори не внуците му, а още децата, ще отрекат днешните му, и вчерашните, и утрешните му усилия. Като ненужни, безсмислени, вредни, злощастни.

Старите керемиди крещяха. Те не разбираха защо трябва така безмилостно и масово да бъдат трошени, когато можеха да служат поне още половин век. Имаше толкова много покриви, нуждаещи се от тях за потягане, а не от заличаване. Но не! Керемидите не ходеха на кино, за да бяха видели тъпата гордост на един зомбак, на 40 години тепърва влизащ в училище за повече акъл, който нищо друго не беше, и нямаше да научи, освен да руши. С багера, че е по-лесно, а не на ръка, както е строено. Един тъпанар, гордеещ се със своята „професия разрушител”, талантливо и убедително изигран от актьор и той гордеещ се със своето звание „народен артист”. Колкото простотията се качва по-нагоре в народните слоеве, толкова по-бедна става държавата.

Беше го гледала този филм. Но не беше го преживяла в сърцето си. Макар тогава вече бащината й къща да беше разрушена по същата причина. Пречеше на новите. На простите. Дразнеше ги вероятно защото родителите им ги е мързяло да си построят свестни къщи или не са чувствали нужда от това. Сега грабеха и рушаха безогледно чуждото, солидното, здравото, хубавото. Това сигурно ги умиляваше, вдъхваше им самочувствие. Но какво щяха да правят след няколко десетилетия, когато чуждо старо вече няма да има, а новото тяхно ще се разпада пред очите им?! Сега си спомни, че беше гледала и такъв филм. Във вандалските времена банда диваци опустошиха едно мирно село. Изклаха съпротивляващите се, насилиха слабите, запалиха всичките къщи и дни наред буквално се тъпкаха, изяждайки всичката събрана храна. После дойде зимата и копаха землянки да се скрият от студа, гладни и още по-озверели. Този път едни към други. Филмът не беше български.

Сега стоеше на прозореца от вход А, етаж 4, апартамент 11 (60 квадрата с входното стълбище, който беше получила като компенсация срещу двора и бащината си къща в него), гледаше багера-разрушител и спомените я връхлитаха.

 

Текстът е началото на една моя неиздадена книга, която И най-голямата пловдивска издателска къща не пожела да издаде. Само да знаете колко много неща за разказване се крият зад този съюз И... Ако си представите как камерата се отдръпва все по-далеч и далеч от тази моя конкретна лична история, ще видите, че тя е само един съвсем дребен щрих, една стохилядна, една милионна част от подобни на нея други истории, които заедно като пъзел образуват уродливото днешно лице на комунистическа България. Но да не се отплесвам. Днес разказвам за Божана Апостолова, собственик на издателство “Жанет 45” в Пловдив.

Започвам с единственото положително нещо – на молбата ми беше отговорено бързо и експедитивно. Един петък (скорошен) изпратих на имейла на издателството офертата - файла с текста на “Семейството и другите”, така се казва моят неиздаден роман, и следващата сряда по телефона ми се обажда самата Божана Апостолова. Разговорът продължи 4-5 минути през които говори предимно тя, използвайки известния маниер да внимаваш само в собствените си думи, недавайки възможност на събеседника си да каже нещо и той. Е, за преценката на един умен страничен наблюдател, такъв налаган “разговор” не говори добре за диалогичността на единия разговарящ. А пък ако той е и културен “деец”...

Така и така съм седнал да сея на дъното му ряпа, да вмъкна: В деня за размисъл преди изборите гледам по БНТ-1, държавният канал на България. едно интервю на водещата Наталия с Божана Апостолова (шефката на Къщата) и Нейния Син (шеф на Издателството към Къщата) . “Ние, които със собствени сили и амбиции създадохме това издателство ... Ако не сме Ние да налагаме младите и талантливите български поети и писатели ... Ние накарахме България да чете ... На Пловдив, този имперски град, му отиваме...” И Наталия кима, кръстосала крака на насрещния диван. Впрочем това е друга частичка от пъзела на лицето на днешна България!

Да се върна на моя телефонен разговор с Шефката. (Имах една колежка, учителка по български език, която застъпваше тезата, че главните букви се използват за подчертаване, както на уважение, така и на ироничност. Моят случай е Ирония.)

Тя започна с хвалби. Първата минута ми чете за “багера, който захапа първата порция”, как “зъбите на голямата кофа се забиха безжалостно в покрива”... и казва: “Тук има литература”. (Е, нататък в романа има по-голяма “литература”, щях да отбележа, ако имах възможност да се обадя, но... Но пък беше безсмислено, защото Божана като голям Шеф беше прочела само онзи текст, който ви цитирах в началото. Който представлява първите 2 страници от всичките 200 страници на романа.)   

След общите приказки Тя хвана бика за рогата: “Аз не мога да издам този роман. Той не отговаря на моите демократични схващания, защото,,.” Нататък преразказвам: Самата аз съм израснала в квартира под наем. Когато държавата (народната) построи една панелка и за мен, бях най-щастливата на света. Вие не можете да пишете така подигравателно за тези неща. Аз като демократка се възмущавам...

Ако ми беше дадена възможност, щях да възразя на часа, че и аз съм демократ, но... Хубавото на демокрацията, настъпила в България СЛЕД даването на панелката, е че може да се възрази и допълни след монолога, по-късно. Което правя сега: 

Демократът уважава не само и единствено своето мнение. Ако и да е живял в панелка на младини, това не му дава правото да “коли и беси” другите! Ще кажете, Божана Апостолова има право да решава сама и еднолично кого да издава и кого – не, нали издателството е нейно. Обаче няма право тогава да твърди, че единствено Нейните автори представляват лицето на българската литература. “Нейното лице” – да, но не и лицето на онази част от Моята България, непанелната България, некомуналната България.

Не може да се отхвърля така: “защото на мен не ми харесва”. Още повече след заявлението “тук има литература”. Ти литературен критик ли си, Божано, или червен литературен цензор?

Пак ще кажат някой – Ама издателството е нейно! Не е твое! Що пискаш?

Ще задам въпроса си, за който споменах в началото: Ако Б.А. и семейството й са живяли в предишната България в панелка, откъде намериха пари в днешната България да станат собственици на вероятно втората по големина издателска къща в България?  

И не два, а само един уточняващ въпрос:

Аз съм убеден, че в днешна, ВСЕ ОЩЕ И В днешна България!, човек не може да стане дори собственик на средно предприятие от градски тип, ако няма одобрението на “единствената Партия, която е жива”, както каза вчера Милко Багдасаров кандидат-депутат от БСП, Кърджали за собствената си партия. Смятате ли, че ТАЗИ партия ще пропусне да постави свое доверено лице на такова ключово гише от културния фронт? Нали, ако това не е така принципно и навсякъде, Партията да е умряла досега хиляди пъти?!

Да не помислите, че пиша всичко това, защото съм бил лично засегнат, недооценен, некадърен? Не, драги. Аз наистина съм демократ и не протестирам ПУБЛИЧНО по ЛИЧНИ причини. Протестирам ПУБЛИЧНО срещу гадността на червената партия, която за толкова години не забрави  нищо старо и не научи нищо ново. Другите, инакомислещите, които е  оставила живи при управлението си, били срали в нейните гащи!

Добре, де. Ама гащите, дето миришат нетърпимо, са на вашите дупета, другари. Какво чакате? Други да ви ги свалят ли? И как си представяте нормално демократично общуване с вас, докато сте в такова насрано положение?

Позволявам си да отбележа, че в написаното по-горе има не толкова “литература”, колкото истина. Нищо повече не мога да направя. Казвам го и по-алегорично. Аз не съм велик и не се правя на Господ, който - само Той! - може да възстановява счупено. Аз мога само, при това ограничено и донякъде несполучливо, да се опитвам да лепя пукнато. Което и правя.

те много добре. В днешно време, за да не зависиш от такива "величия", които са във всички сфери на живота ни трябва да имаш пари. Така ще правиш или публикуваш това което искаш и както на теб ти харесва. Затова на пазара има книги с ниска литературна стойност, но с прекрасна корица и с още по-прекрасна цена.:)

... важното е лозунга, а „нищо старо и нищо ново“ няма нужда и от байрак.

В една тоталитарна държава, каквато е България все още
С пример: Провежда се конкурс за Мис и го печели не най-хубавата, а онази дето се е съгласила да седне в скута на журито. Вярно е, че журито ще кандиса и на пари от хубавата и може да избере нея. Този път. На този конкурс. А на следващия? Пак ли пари трябва да се вади по-хубавата, за да спечели? А ако в следващ конкурс при същото жури участва не нашата хубава, а друга по-хубава? Излиза май, че трябва да се смени журито.
Как мислите, troia?

На теб ти трябва издател, който познава махаленската ГРАДСКА идилия. Не селската, а ГРАДСКАТА въпреки, че между двете разлика няма, но в случая по-важно е как мислят вземащите решения. Придошлите от село на квартира в града ненавиждат къщите и всичко свързано с тях, защото им напомнят за селския бит, бягството от който за тях е въпрос на живот и смърт и смисъл на живота (докато правят кариера). Виждал съм селяни да унищожават без нужда и без каквото и да било колебание овощни насаждения в града седмица - две преди плодовете да узреят. Първия път помислих, че е случайност и бях силно озадачен защо не ги оставиха да узреят поне. Когато наблюдението се повтори и потрети разбрах, че момента на унищожението е неслучайно подбран, а служи да си показва положение и имане още, че поваляйки безсърдечно дръвчетата малко преди да родят са станали граждани, неподвластни на борбата за насъщния. Тези хора наистина вярват, че като станат безчувствени дръвници и тъпанари, това е най-сигурното доказателство, че са станали каквито трябва да бъдат, за да оправдаят домогнатията си до властта над другите. По същата причина обожаваха панелките като връх и символ на тeхните житейски постижения и не искаха да чуят за къща с двор. Поне при комунизма беше така, после дойдоха заслужените критики към панелките и те пак се преориентираха към къщите за да се маскират на граждани от поколения, но старата им любов към панелките ръжда не хваща. Трябва ти издател, роден и израстнал в град. С родените на село шансовете ти клонят към нулата.
Успех!

Не деля издателите на граждани и на селяни. Вмъкването на такава мисъл изкривява постинга ми в съвсем невярна посока. "Семейството" не се състои само от граждани. То не "вирее" само в Града, и в Селото го има. Не по-малко качествено. А Божана Апостолова съвсем определено е от "другите". Които също се срещат, както сред селяните, така и сред гражданите. Това исках, искам да кажа.
Да допълня. За Б.А. Ако прочете целия роман докрая, а тя, за разлика от vmir, има тази възможност, тъй като целия текст е при нея, ще види, че деля "другите" на две основни групи: Комунисти (хайде - недемократи), които разбират грешките си спрямо човечеството и приемат покаянието си искрено, и на "бетонни глави"от чиито среди са всички минали, сегашни и бъдещи безмилостници към хората. Към първите съм добронамерен, склонен съм дори да се уча от тях. Вторите презирам.
Ваш е изборът къде ще се поставите г-жо Апостолова. И подчертавам, че това за мен е по-голяма победа, отколкото дали ще ми издадете романа или не.

че тази жена е от онези с престъпното мислене. Просто споделих важни за мен констатации, но щом това за теб принципно не носи смисъл, този разговор става напълно безсмислен.

При средно 150-180 прочитания дневно на постингите в блога ми, след появата на горния постинг само за неделя -12.10- бройката читатели според статистиката е 1371. Всички са анонимни и само един е влязъл с името си - някоя си vielichka. "Баси", цитирам я. Да не помислите, че соча еднозначно този постинг като причина. Не-е-е. Много е вероятно неделните ме четящи да са се заинтересували напр. от http://dobronameren.blog.bg/history/2012/10/30/alegoriia.1015184.
За да поощря проявения интерес към моите "недемократични" (Според Божана Апостолова) виждания и да предизвикам повече коментарии-отговори на моя въпрос за парите около "Жанет 45-ООД" съобщавам допълнително: Издателската къща на която Божана Апостолова е горд собственик, е основана в 1989 година.
Това ще ви помогне ли или още повече ще ви обърка, скъпи мои неделни читатели?

Смятам, че конфликтите между хората се дължат на погрешна комуникация, и най-вече на неспособност хората да представят гледните си точки точно.

Според мен, в този текст жената е видяла обида към всички, които са се "заселили" в панелки. Докато Вашата идея, доколкото виждам, е тази: панелките просто символизират стремежа на Партията да сведе всички под "крилото" си, т.е. да ги контролира по-лесно.

Тук въпросът е как да тълкуваме разрушаването на конкретната къща: като опит на Партията да заличи традициите и да "обедини" всички под крилото си, или като възможност за бездомни хора да имат нормален дом (в сравнение с мястото, където са живели). За мен и двете гледни точки са верни, колкото и противоречиво да изглежда.

Днес прочетох (по повод на руската политика спрямо Крим и Донбас) "салам срещу свободата". Какво за тълкуване има тука в моя постинг? Има едни хора, дето избират "салама". Има други, които избират "свободата". "Саламджиите" са роби, както и да се въртят тълкуванията кой ще им дава безплатно салам. А робите не са хора за Света. Защото Светът е свободен, mikolaj! Както и откъдето да го погледнеш.
Колкото до госпожата, собственик на "Жанет 45", тя е надзирател на робите, избран от господарите им, да им бъде надзирател. Няма по-жестоки надзиратели от надзирателите, избрани измежду самите роби! Какво тук значи някаква панелка?

Допуснал съм грешка. Споменатото мимоходом интервю с Б.А. и нейния син не беше по БНТ-1, а по bTV. И водещата не беше Наталия Симеонова, а Жени Марчева. Последните две ТВ-водещи толкова много си приличат на външен вид... Но във всички случаи това не може да служи като оправдание за мен. Обаче добре е, че не забравям какво съм писал. И, ако е необходимо, се поправям.
И вторият път: Не съм "се обаждал" в блога вече повече от месец. Нямам време - едвам смогвам да чета, за писането настрана. А може да съм в интелектуална дупка. Сигурно дупката ми не е дълбока, а аз съм твърде нисък, за да ми щръкне главата над нея. Какво да направя! Не съм Гина Брюкселска. Не съм и Виеличка, при която една-две бири биха оправили нещата. Както и да е. Това не може да служи за моето оправдание.
Е, ида де. Стар човек съм, не съм бърз влак.

С голямо закъснение ще коментирам и аз, историята ми напомни една позабравена случка. Преди доста години имахме дребен здравословен проблем у нас и изпробвайки всички легални методи без резултат ми препоръчаха една знахарка. Възрастна жена. Заговорихме се с бабата и се оказа, че е изселена от еди кое си село, но никога не е могла да се приспособи към градския начин на живот. Думите й бяха: "Влък, куче не става" Това по повод госпожа издателката.

Вълкът доста често в приказките е глуповато наивен, даже понякога добродушен. А "г-жа" издателката е чиста хиена. След като горката жертва вече е разкъсана, тя се приближава страхливо до останките и започва да се храни с мършата.