Напоследък се хващам, все по-често, че светът започва да ми харесва все по-малко. Естествено и неизбежно. Остарявам.
Нали си спомняте онази забележителна фреска на външната стена на църквата в Преображенския манастир до Търново, която уподобява живота на човека като часовник? До трийсетата му година – нагоре към 12 часа. От трийсетата нататък – надолу към 6 часа. Кому се харесва да пада надолу? Но какво, и по-важно с кого, да спорим, че е неправилно да идва есента, а след нея и зимата. Представяте ли си какво стълпотворение от листа върху дърветата би се получило, ако нямаше време, когато старите листа на дървото окапват, за да отворят място за младите свежи листенца. Които на свой ред в следващата есен...
Дано последното напомняне смекчи недоволството, а на някои хора и яростта от неотменимото - че времето тече от младостта към старостта! Обаче това, че си отиваш, тежи, откъдето и да го погледнеш. За физическата болка да му мислят докторите. Мен като учител ме интересува душевната.
Имах неблагоразумието да разкажа на собствените си деца следното. Някъде в началото на предишния двадесети век при поредните разкопки в Помпей археолозите попаднали на надпис. Той бил изчегъртан с камък върху мазилката на поредната, изкопана от вулканичната пепел, къща на древния град. Надписът гласял, цитирам по памет – „Днешната младеж е разхайтена, мързелива и за нищо не става. Този свят няма бъдеще.”
Сега – Помпей е затрупан при изригването на вулкана Везувий на 21 август 79 година след Христа. Забравете месеца. (Макар че август е месец на апокалиптични катастрофи на Земята, случили се, случващи се и бъдещи. Само отбелязвам.) Обърнете внимание на годината! Същинската Римска империя е била на около 200 години, предстояли й в слава повече дори. А някой нервен родител, гледайки децата около себе си, е нямал вярата, че светът ще оживее в следващите 30-40 години. (Нали не мислите, че той е предсказвал конкретната гибел само на родния си град?)
Та, това - казвам на моите деца - ме възпира да се произнасям категорично, че аз съм правият във вечния спор между младите и старите. Обаче те, нали затова са млади, ме цакат с този мощен коз за щяло и нещяло. Така го обезценяват. Човек не вади злато в бакалията да плати наденица с него бе, деца!
Всичко това обаче са размисли на един човек, който вече не е млад. Какво от туй, че бил запазил младежкия си дух?! Това само му помага да пътува по-лесно назад във времето – към младостта. Своята, разбира се, на младите младостта е пред очите му. Повярвайте ми, деца, такова пътуване назад във времето е много мъчително. Осъзнаваш как си пропилял собствената си младост, изживявайки се като щуреца от онази приказка, която започва така: „Бабо мравке, где така? Отивам щурчо за храна...” Опитваш се да го разправиш на младите, да ги предупредиш, да ги накараш да го проумеят... Ами! – „Сега ни е времето. Живее се, докато човек е млад. После ще мислим.”
Кога после?
Животът на човек включва младостта му, но не се свежда към нея. Иначе е все едно да твърдите, че „младост” (нека бъдат 25 години) и „спомен за младост” (още поне 40) е едно и също. Не е. Далеко не е така. Навлизайки в Спомена, е късно за начало. Освен, ако разчитате на нещо подобно на печалба от тотото. Случва се, но много рядко, на много малко хора. Има и по-зловещо решение: да се спасите от Спомена просто не доживявайки го. Само че желанието за живот е заложено у всеки човек още на първо ниво, в BIOS-а, ако ми позволите перчене с вносни лафове. Нали не отричате, че последното желание на човека в което той се вкопчва – все едно с каква сила – е „Дай ми, боже, живот и здраве!”
Добре, господ ще ви го даде, но какво ще „консумирате”. Ако нямате дотогава „пуснати мощности в действие”, които само да поддържате и доработвате, спукана ви е работата.
Слушам по радиото една реклама. Някаква пенсионерка се хвали, че била млада, защото четяла вестник „Втора младост” всяка седмица по два пъти. Много тъпа реклама! Има ли толкова наивни, прости щях да напиша, пенсионерки? Четеш нечии глупости и побеждаваш времето?! Боже! Кога ще си прибереш вересиите?
По-млад не може да се стане по никакъв начин и това е висша справедливост.
По-„млад” може да се стане, ако вместо да чете вестник „Втора младост”, човек разхожда внучето си, например! Защото животът е заем, господа! На стари години “вноските” се изразяват предимно в помощта ни за младите. Защото тяхно е сегашното време! Да съм на мястото на Бога, първо старите егоисти бих махнал. Защото аз не обичам тарикатите под никаква форма! Дори да са с бастун! Бастунът е Лост, не е Оръжие.
Затова няма да прекалявам с него. Чуйте как разсъждават младите! И дори да сте убедени, че бъркат тотално, помъчете се да ги разберете, да им повярвате... Ако и да сте вече далеко от тяхната възраст.
Прескачам отвратителните неща у някои млади – грубата им безпардонност, липсата на обикновено човешко възпитание, склонността им към унищожение и себеунищожение... Както и потребността на общности и общества да обединяват и толерират такива... същества. Спирам дотук, че ще заприличам на онзи помпеец. Не мисля, че е прав! Честно!
Ето защо, както пишат по медиите:
Имах една ученичка – Калина. Миналата година завърши дванайсети клас. Пълна откачалка на външен вид. Три кила железа по нея, метал на веждата, на двете уши, на езика... Слава богу, че не си беше сложила халка на носа, каквато циганите слагат на мечките, живеещи по нашите земи. Учителката по български език беше им дала да пишат някакъв доклад върху творчеството на Пенчо Славейков. На тоз дванайсти клас – Пенчо Славейков? Смехория! Къде Рихард Вагнер, къде Лусио Вагнер. Впрочем нали точно за този Славейков баща му беше написал „Пенчо, бре чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще.”
Както и да е. Седят тия маскари пред компютрите и някои дори ровят в Интернет да „копнат” нещо по темата. „К’во да е”. Изведнъж Калина се провиква: „Копелета, млъкнете да ви прочета нещо изключително!” (Те, учениците, сега така си говорят, когато са приятели помежду си. Случката е истинска. Брутална - на техния сегашен език.) И зачете: „Стройна се калина вие край брега усамотени. Кичест явор клони вплита в нейни вейчици зелени...” За човек, който изпитва известни трудности, когато чете непознат текст, вложеното чувство беше направо забележително. И всички копелета я слушаха. За мен, ако трябва да съм откровен, първата изненада бе, че човек за първи път се среща с тези стихове чак на 19 години. И то не благодарение на майка си и баща си, а на учителката по български!
Преди няколко години имаше в училище един Пламен. Страшилище за директорката и колегите. За съучениците си не толкова, защото не влизаше в час изобщо. Предпочиташе да ломи коридорите и останалите живи пейки в училищния двор, особено когато беше пийнал – обичайно състояние за него. Един ноември неговият клас щеше да ходи на двудневна екскурзия до Габрово, Казанлък и трите града на Ботев, Левски и Вазов. Паника беше обхванала предварително ръководното тяло на училището, защото Пламен се бе записал за екскурзията. Не можеш да му откажеш, има право, ученик е. И на 25 човека поставиха четирима учители за придружители. И аз вътре в групата надзиратели.
Преспиването беше в един малък хотел на връх Шипка. „Велико и страшно”, както е казал поетът. За учениците „Островът на изкушението”, за учителите „Сървайвър”, а защото с нас беше Пламен – и „Страх”. Той, Пламен естествено, се напи и към 12 през нощта вече ставаше неуправляем. Понеже си имах приказката с него, предприех една самоинициатива. Викам му: „Виж, к,во. И двамата сме пийнали, хайде да излезем навън на лов. Идвал съм и друг път на това място. Знам, че през нощта от гората слизат сърнички. И нищо да не хванем, ще се поизветрим малко.” Навън беше чудесен сняг, вътре алкохолът беше прибран, излязохме. Търкаляхме се в снега, то е заразително, ако не знаете, крещяхме в нощта навръх Балкана, сърни не видяхме и се уморихме. Прибрахме се в хотела към два часа през нощта. Чак тогава погледнах случката откъм другата страна. Тримата ми колеги седяха пребледнели в холчето пред загасналата камина и ни чакаха. „Час, час и половина, докато прибирахме другите по стаите, беше лесно, имахме работа. Ама последния половин час, питай ни какво ни беше.”
Но не заради тази моя щуротия разказвам историята. На другата сутрин Пламен ми вика: „Господине, знам защо снощи не хванахме никаква сърничка. Много викахме и ги уплашихме.” Беше съвсем искрен. Както само едно дете може да бъде! Той, баш Пламен, ми беше повярвал. Та той бил по-сантиментален и чувствителен, отколкото съм аз, бе! Затова разказвам историята. Бога ми – истинска е! Моля се някое добро и търпеливо момиче да открие в Пламен, онова което е под повърхността му.
И той наистина се казва Пламен, непознато момиче.
Почти всяка сутрин, когато отивам на училище, срещам Виктор. Трябва да има пет-шест години, откак е завършил. Беше калпазанин. Всичко друго, но не и ученик. Сега изглежда като всички много други отрудени хора, които са от сутрин до вечер на работа. Кураж, Викторе! Животът е труден, но си заслужава човек да го живее. Особено това става видно, когато трябва да отговаряш не само за себе си.
Срещам и Кристина. Цял ден след това ми е тъжно.
