Било във много стари времена...
Вечер една на небето,
където почиват очите след трудния ден,
изведнъж потъмнели звездите.
С черен плащ се завила Земята.
Дори Луната, слънце на нощта,
на Слънцето по-малката сестра,
изтъняла и изчезнала съвсем.
Излезли от колибите навън
хора и деца да търсят своята Луна,
изчезнала внезапно сред нощта
потапяйки Света им във пълна тъмнина.
С ръцете си те правили поклон,
и викали: „Ела!”, когато изведнъж
Звезда избухнала на небосвода
по-ярка, по-красива и блестяща от Деня.
Това било като знамение.
Като Съдба изпратена от Бога.
Уплашени тогавашните хора
отпуснали ръцете си в беда.
Настъпил ден и после пак нощта.
Новата звезда горяла на небето,
заляла с фантастична светлина
дърветата, тревата, къщите, света...
Тогава някакъв човек в тълпата
предложил да попитат за Звездата
тримата най-стари на света
оттатък езерото – на брега.
Седели мъдреците на земята
четяли стара книга за света,
когато спрели пред вратата
дошлите хора за съвет.
А в книгата било записано така:
„Ще се роди звезда най-светла на небето
и цар ще се роди владеещ на Земята
всичко що върви, пълзи, хвърчи и плува.”
И ето тъй предрекли мъдреците:
„Нов цар се е родил сега. Звездата съобщава,
че Нему ще принадлежи Земята
и че Светът ни ще лежи на Него във краката.
О, бойте се мъже, деца, жени,
затова, че в кръв ще потопи цветущите ни градове
роденият под знака на Звездата.
Защото да владееш над Земята,
над хората свободни в своя ден,
това значи да убиваш непокорните,
а покорените да вземаш в плен.”
Но името на страшния владетел
и мъдреците с белите бради
не можели да назоват дори,
защото Книгата мълчала.
Без нейното съдействие, уви
съвсем безсилни те били.
Повдигали безпомощно ръце и клатели глави
пред хората седящи до техните врати.
Все пак единият от мъдреците
бил слушал като бил дете,
че зад пустинята и планините
отшелник някакъв живеел.
И тласкани от любопитство
уверени че той е жив,
най-смелите от хората решили
да тръгнат, за да разберат.
И тръгнали. За да научат Името.
Пътят бил началото горещ.
Умирали в пустинята, но вярата
че ще успеят, ги движела напред.
Планините започнали да прииждат.
Въздухът ставал все по-студен.
Сега вървели всред смъртта от лед
пленени от снега по върховете.
Преминали и планините.
Пътят продължавал през едно поле,
без дървета с птички, без цветя
само кичури тук-там трева.
И точно тук сред пустото поле
видели го - бил мъничък като дете.
Той идвал срещу тях да ги посрещне
и знаел за какво го търсят те.
„Хора! Името на вашия владетел
е Любов! Негова ще е Земята!
Вървете си със Него във сърцата
и разправете на децата,
че може да се покори Земята
без меч, без огън и злина,
защото Любовта изтрива злото
и умножава всякакво добро!”
Звезда такава вече не виждаме в небето.
Обаче и до днес
с любов започва всичко и Всичко е любов.
И любовта е всичко, защото е Любов.