Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.11.2018 11:07 - Ангелите на квартала - Йоан
Автор: dobronameren Категория: История   
Прочетен: 423 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

До свършека на съботата оставаха няколко минути.

- Аз съм. Прибрах се – каза Ангел, докато заключваше входната врата.

Никой не му отговори естествено. В апартамента му нямаше друг одушевен предмет, освен него. Откак умря жена му, той живееше самичък. Не потърси друга. Вместо това си изработи този навик, да си говори сам все едно че някой го слушаше и му отговаряше. Помагаше му.

- И момичето на Йоан порасна. Взехме я от блока, заведохме я в училищния двор и я пуснахме да лети. Истинска красавица! Правилно гонят осемнайсетгодишните от училище. Не са вече за там. Разсейват и дразнят личния му състав. Така пречат на учебния процес. Най-малкото.

- А, аз ли? Малко позакъснях. След изпращането на абитуриентите се отбихме в кръчмата на Наско. Нямаше как. Пътят ни минаваше оттам, повод имаше. И то какъв повод!

Навън пролетта бушуваше...

 

***

Йоан беше с десет години по-голям от нея. Когато Тя стана на 10 години, той се влюби в нея. Кварталът не беше много голям – около 150 семейства, но те всички обитаваха един 8-етажен жилищен блок. Входовете му – 10 на брой, излизаха един до друг на една и съща улица през 10 метра. Така че по неволя всички се познаваха. Поне по лице. Пък Йоан беше и красавец. Добре сложен, атлетичен, с впечатляващи мускули, имаше бронзов тен, кестенява чуплива коса и топли очи. Поне няколко десетици девойки от блока бяха на възрастта му. В тази възраст всички са хубави. А Той да вземе да се влюби в някакво момиченце.

Тя не беше нищо забележително. На десет години – какво? Едно малко сладко дете, което предизвиква желание да го погалиш по русата коса и да му простиш нещо за което на другите деца би се скарал. Или поне направил забележка. Но любовта не пита нищо, тя повелява. Толкова.

Първите няколко години това развитие на нещата не се забелязваше. Никой не го тълкуваше по този начин. Дори и Тя. Той беше като един батко, който закриля сестра си. Нищо повече. Ако нямаше млади жени покрай него, страничните наблюдатели отдаваха на неговата младост - двадесет и няколко годишен, още рано му беше за сериозна връзка. Обаче, когато тя влезе в тинейджърска възраст и тялото й започна да излъчва младост и сексапил, го „разкриха”. Тя последна, но за това пък фатално последна. В осми клас му стана приятелка. Или отвърна на чувствата му, ако между тези две неща има разлика.

Времената не бяха станали още „свободолюбиви”. Обществото живееше по правилата на „Моралния кодекс на строителя на комунизма” и на такива случки не се гледаше опрощаващо. Из целия блок започна да се шушука. Майките на пренебрегнатите негови връстнички бяха най-злобни. Откъде накъде тази пикла ще слага ръка на такава партия. Следваха младите все още бащи. Те просто му завиждаха. Възможните кандидат-булки се опитаха в началото да се конкурират с младото, но защото и те бяха подвластни на същата Любов, разбираха силата й, уважаваха я, и се примириха сравнително бързо. В крайна сметка всеки можеше да бъде уникално привлекателен, но не беше единствен, нали. Оставиха ги на мира.

Собствената му майка беше най-загрижена. Той растеше, а тази ученичка, ако изобщо му носеше някаква перспектива, тя щеше да се случи най-малко след 3-4 години. Това бяха „златните години” на нейното момче, а той си позволяваше да ги похабява. Баща му не се интересуваше от тези „проблеми”.

Той и Тя се гледаха в очите и нищо извън тях не ги вълнуваше. Всяка свободна секунда, която притежаваха и която съществуващите обществени нрави им позволяваха да използват, те я използваха да са заедно. Когато Тя беше сутрин на училище, Той я чакаше в „Запорожец”-а си на площада отпред пред блока, за да я закара до училищния двор. Ако беше зима, излизаше петнайсетина минути преди нея, за да запали колата и пусне парното. Да пропъди студения въздух вътре, доколкото е възможно. На обед нямаше възможност да я чака след училище. Ходеше на работа все пак. Когато Тя беше следобедна смяна, беше обратното. Запорожецът я чакаше пред училище след края на седмия час. Но пък всичките късни следобеди и всичките вечери, бяха техни. Включително съботните и неделните. Разделяха се само половин час преди всеки да легне в леглото си. Какво правеха ли, дали им беше интересно само двамата? – Най-добре е да питате Запорожеца, но понеже той не може да говори, питайте тях. Ако не знаете или сте забравили отговора.

Майка й и баща й се бяха примирили с тази ситуация. Първо тях никой не ги питаше, а и Тя беше в една възраст, в която всякаква намеса в живота й трябваше да бъде много премерена. Освен това Той не й влияеше лошо. Напротив. По-късно се оказа, че било негово условие да бъде отличничката на класа. А и какво по-хубаво от това за едни родители във всеки един момент да са спокойни за чедото си, защото големият сериозен батко е поел грижата за това.

В това нямаше никакво съмнение.

Тази... ситуация я наречете, ако бягате от думата Любов, продължи, докато Тя навърши 18 години. Два месеца преди абитуриентския й бал. На самия бал той, разбира се, я изпрати от дома й, през училищния двор, до сами вратите на ресторанта. Бяха се разбрали да й звънне по телефона някъде към обед на другия ден, за да се уговорят кога ще се видят вечерта. Но съдбата беше решила друго.

Ето кой как подготви Бъдещето си в тази... ситуация я наречете, ако разбирате думата Отговорност краткосрочно.

Както беше обещал, Той звънна по телефона около обед. Обади се майка й и каза, че Тя в момента спи и не й се иска да я буди. Разбира се! Благодари, каза, че ще се обади привечер и затвори.слушалката. На следващото позвъняване отговори самата Тя, каза че е много уморена и наистина гласът й звучеше така. Разбраха се да се чуят на следващия ден. На другия ден никой не отговаряше на телефонния звън. Притеснен, Той се облече набързо и излезе навън с намерението да отиде до тях лично. Видя я веднага. Тъкмо завиваше зад ъгъла на блока. Беше прегърнала с ръката си едно момче през кръста. Крачките им бяха съгласувани, общи, щастливи. По-ясно от това не можеше да стане. Ако не позна момчето – един нейн съученик, сигурно щеше да я настигне, да я дръпне, да попита най-малкото. Сега беше съвсем безсмислено.

Какви часове преживя, той си знаеше. Видяха се само още веднъж. За да му бъде съобщено, че в абитуриентската нощ тя открила любовта на живота си. Това било „като светкавица”, край ли, начало ли в живота й, така и не разбра. Беше ясно обаче, че тя е видяла светкавицата на мълнията, която изпепели Неговия живот. Завинаги!

Разбира се, че Съдбата щеше да възмезди всекиму заслуженото, но това щеше да стане след години, след много време. Тогава всички, които са били винаги по-скромни, по-малко самоуверени, по-малко уверени, че именно те и никой друг, нищо друго извън тях, не управлява случващото им се в живота, щяха да разберат защо тя, Съдбата, ги наказва или защо ги поощрява.

Другите? Че какво ни интересуват другите!

На съжалителността, явната насмешка или откровеното злорадство в погледите на съкварталците си не обръщаше никакво внимание. Не от това му пукаше. Най-тежкото за него бяха случайните срещи с нея. Принудени срещи в блоковото пространство, единственото общо, което продължаваше да ги свързва. Не можеше да издържи на такава болка. И напусна бащиния си дом. Започващата глобализация на обществото много улесни това негово решение.

На следващата година беше един от първите българи, емигрирали в Канада под предлог, че искали да разгледат Ниагарския водопад. В Торонто издържа три години. Без нито за миг да я забрави. В края на третата година майка му го помоли да се върне в България, за да има възможността да поживее с баща си три месеца. Не беше толкова виновен за неговата смърт. Той си влачеше болестта от много години. Но беше виновен, много виновен, безнадеждно виновен за съсипията на майка си. Разбра това ясно именно след смъртта на баща си. Двамата му родители се крепяха един друг и без неговата помощ. Вярно, много по-трудно без неговата подкрепа в годините, но се имаха един друг все пак. Това, че майка му остана сама, го „спаси” от великата Единствена любов. Колкото и лошо да звучи за нечии уши. Той беше вече отговорник за друга жена, за Майка си. Колкото и лошо да звучи това за нечии уши.

Междувременно неговата първа и единствена любов беше сварила да се омъжи. Не за Светкавицата, а за един друг от блоковете оттатък булеварда, и да му роди син. И той успя да свърши нещо. Беше последният влак за една позната на неговата възраст, която бързаше да роди, преди да е станало невъзможно. „Хвана” го, „последния влак”, и слезе от него доволна с момиченце в ръце. Нищо друго не поиска, освен полагащата се издръжка, но това беше справедливо. В навечерието на 40-тата му годишнина умря майка му и той остана съвсем сам. С душа в ремисия и без никакви илюзии и надежди в оставащия му живот.

Това, което човек иска, господ му го дава. Той искаше да бъде сам и никаква нова жена не се завъртя покрай него. За три години до началото на новия век видя дъщеря си 4-5 пъти. В следващите десетина години стените на апартамента на родителите му, в който той остана да живее, се пропиха със самота. Така разправяше жената на единствения колега от службата с когото се виждаха чат пат. Склонен беше да й повярва. За два или три поредни негови рождени дни тя му подарявашв едно и също. Цветя в саксии. Всякакво цвете отказваше да вирее в хола или кухнята. На балкона – да, но в стаите вътре – не. Може би, защото балкона му не гледаше към булеварда и сградите на отсрещната страна.

Най-често животът е устроен така, че когато мъж остане сам, той посяга към чашката. Тази съдба не отмина и него. Постепенно кварталната кръчма стана неговото постоянно вечерно пристанище. Обикновено засядаше там към 7 часа и с още трима-четирима приятели по чашка затваряше кръчмата в 11. Разбира се, че отдавна не беше вече красавец, но допълнително и бавно алкохолът го съсипваше. Поддържаше само три екипа за обличане – зимен, летен и преходен. Разреди всекидневното бръснене, отслабна и започна да се прегърбва. Но пък срещу това получаваше всекидневна доза внимание. И заспиваше по-леко.

Новите му приятели го щадяха. Нали всеки от тях имаше своята мъка. Тя и компанията им не беше шумна, защото беше алкохолна, не пиянска. Коментираха много малко неща. Една вечер от тях научи, че Тя се била развела. Мъжът й я сиктирдисал. Нещо започнала „да шава”. Нея вечер не плати нищо, приятелите му го почерпиха по този случай. На 50-я си рожден ден той пък плати цялата сметка. Ей-така се изнизваха дните му. Един съсипан живот - или два, или три, пет, или седем – от една голяма любов. Обикновена история.

Една... Една? Любов!

27 години след началото на онази Любов, Тя – единствената му дъщеря – се влюби в един. Тя на 15 години, Той на 20. Все пак по-добра възрастова разлика. Майка й не намираше нищо смущаващо в тази ранна любов. Времената бяха станали съвсем различни от онези предишните. Първи полов акт дори на 13 години не беше нещо необичайно. Той не мислеше така, беше „парен”, затова. А и този, Новият свят, не беше неговият.

Но историята се повтаряше, досущ като предишната. Той и Тя бяха неразделни. Срещаха се веднага след училището й, за да се разделят около или след полунощ. Е, имаше и разлики. Тя влоши твърде много успеха си. Едва завърши девети клас. Записа десети, само защото новото училище не държеше никак на знанията. Важни бяха само „парите, които следват ученика”. Причина или следствие от този факт ли беше пълното безхаберие на младите към тяхното собствено бъдеще? Или всичко това бяха следствия на една съща причина?

И още една, по-съществена, разлика имаше. Великата Единствена Любов завърши след три години. Това беше пак следствие от забързания свят. Кой ще те чака да се заплесваш по цвета на очите или по топлината на ръцете, или по мириса на косата... Музиката дъни по всички твои шевове, екстазито се разлива във вените ти, видеото те провокира отвсякъде, че ти си следващия в редицата... Много яко!

Всяко зло за добро. В единадесети клас майка й го потърси един ден. Не беше се обаждала поне от година. Оказа се важно. Общата им дъщеря се беше „увлякла” по наркотиците. Тя молеше за неговата помощ като баща. Съгласи се веднага, че трябва да се намеси, защото се ядоса истински – любов, Любов, ама „до ъгъла, до светофара”.. Докато наркотиците водеха еднозначно в гробищата. После, когато вечерта остана сам, се размисли. Какво право имаше той да поучава, пък дори и собствената си дъщеря, че увлечението й по наркотиците е пагубно, като самият той беше формен пияница! Чий пример да й посочи? Ами ако тя кажеше нещо от рода на „какъвто бащата, такава и дъщерята”?! Щеше да бъде права. И понеже беше честен човек, реши, че ако иска да говори с дъщерята си, трябва да си забрани посещенията в кръчмата. Така животът му се промени още веднъж.

Това стана по-лесно, отколкото се предполагаше. Решаващата помощ дойде от неочаквано или може би от най-резонното място – дъщеря му. Първата изненада го застигна още на следващия ден, когато й се обади по телефона, за да се уговорят кога да се видят. Предложи да му дойде на гости в събота вечерта, на което тя реагира много учудено, възкликна: „Ама ти няма ли да ходиш в кръчмата тогава? Да не ти преча?” Като че ли го удари с чук по главата. Престана да съществува. Тя почувства това и каза съвсем простичко: „Татко, аз съм дъщеря ти и знам за тебе много повече неща, отколкото можеш да си представиш.”

На другия ден разговорът им продължи часове и беше втората изненада. Изобщо не разговаряха за наркотиците. Не му даде думата. Говореше само тя. Беше като откъснала се лавина, като бушуваща вода, разкъсала стягащата я язовирна стена, като изгряващо слънце над пустинята, като божия Справедливост... :

„Едно от първите неща, които майка ми каза още когато бях съвсем малка, беше, че съм се появила на този свят благодарение на нейната настойчивост. Искала е да има дете. И го е „получила” от тебе. За което ти е била и още е много благодарна. Можеш да ми вярваш, макар да съм съвсем млада - аз съм жена и имам женската интуиция точно за тези неща. Това без любов не става! И съм те приела за мой баща именно затова. Няма никакво значение, че се виждаме по веднъж годишно. Освен това зная твоята история преди да срещнеш майка. И напълно разбирам, напълно оправдавам, дори се възхищавам на любовта, която си изпитал. Никой не може да заповядва на, да контролира дори, Любовта. Тя прави с нас хората, каквото си поиска. Теб те е погубила. И онази жена също, но тя не го е разбрала. И досега. Зная какво говоря.

Любовта си поигра и с мен. В осми клас една съученичка ме въведе в компанията на своя приятел. Всички бяха весели, свободолюбиви. И по-големи. Няма нужда да обяснявам повече. Един младеж ме привлече. Може да съм, хайде да го наречем непредпазлива, но в никакъв случай не съм безумна. Всичко щеше да свърши нормално, ако един ден той не ме заведе в дома си да ме представи на майка си. Тя се била развела с баща му наскоро, може би запознанството с мен би й било помогнало. Разумно. И сега се дръж за масата да не паднеш. Казах ли ти, че винаги съм те обичала? А когато една жена обича един мъж, тя знае за него неща, за които той и не подозира. Майка знаеше всичко за твоята Любов с голяма буква. И ми го беше разказала. Да го зная и аз. Дори веднъж ми я показа на улицата как изглежда. Представи си! Майка му на моя, се оказа твоята голяма любов!

Едно от най-разумните неща, които съм правила, е, че не се издадох тогава. Дори на майка не казах. Тя и досега не знае. Но аз нося твоите гени. Това вероятно ще обясни защо се „вързах” за моя. Любопитство и фатално влечение. Което след втората година премина – той носеше гените на вятърничавата си майка и щях да попадна в същия капан в който беше попаднал ти на времето си. Тогава реших, че е страведливо да го „изпреваря”. Да го накажа, така както неговата майка е наказала тебе. Да разбере какво е любовна мъка. Не съм го „боледувала”. Ние младите не сме като вас. Други сме. И няма смисъл да се сърдим едни на други.

Колкото до наркотиците и те са част от нашия свят. Ти не си ли пушил на времето. Пушил си, ама не си пил. Сега е обратното, нали? Прощавай за откровеността ми, татко. Това също е част от нас, младите. Аз не станах, как казвате вие – уличница, няма да стана и наркоманка. Аз съм разумна като майка. Нося и от нейните гени, нали.

Дотук беше история. Сега да ти кажа за бъдещето. Зная точно какво искам от него. Престани да пиеш. Искам да имам баща, по дяволите! Направи го заради мен.”

После добави съвсем тихо: „И заради мама.”

 

***

След много години една зимна привечер Тя стоеше права до иначе големите прозорци за малкия си апартамент и гледаше навън как се сили да завали нормален сняг. Тогава се обади видеотелефонът и на екрана му се появи дъщеря й.

- Мамо, ние искаме да излезем тази вечер. Ще можеш ли да поемеш грижата за дребния?

Зад гърба на дъщеря й надничаше въпросният „дребен” – нейния внук.

- Бабо, нали ще поемеш грижата за мен!

О, та тя чакаше именно това предложение. Нямаше да бъде сама и тъжна поне тази нощ. Откак умря Той, беше много самотна. Физически самотна, защото виртуално не се оплакваше. Но нима можеше да почерпиш с баница образа от екрана. Той даже и мириса й не можеше да почувства. Макар и напреднала, техниката още беше доникъде. Един прост мирис не можеше да телепортира дори.

Внукът пристигна лично след половин час. Сигурно баща му и майка му още затваряха вратата на асансьора, когато той вече нареждаше:

- Бабо, запали камината!

- Ама изобщо не е студено бе, миличък. Централното отопление е включено. Пък и мойто не е камина. Имитация някаква, Знаеш...

- Да бе, бабо! Имитация някаква. Нашта камина е имитация. Холограма. Можеш да си пъхнеш ръката в огъня и нищо няма да усетиш. Твоята камина пари.

Ех, онеправдано поколение... Дори не бяха виждали как гори истински огън в камина. Радват се на топлината на обикновени реотани, пъхнати в бутафорни цепеници и заобиколени от мигащи лампички, имитиращи огнени езици. Това беше нейната „истинска камина”. Сигурно имаше 30 години. Отдавна не произвеждаха вече такива камини. Беше я запазила като спомен от нейното време.

Докато „палеше камината” от контакта, нашият вече ровеше в хладилника.

- Ама, пиленце, ако търсиш баницата, тя не е в хладилника. Кой държи топла баница на студено. Чай да направя ли?

- Да, бабо, ама от липата.

- Казва се липов чай.

- Добре, добре. Бабо, знаеш ли, аз намерих съкровище.

- Съкровище? Бре! И къде го намери? Във фризера?

- О, не бе, бабо, истинско съкровище! Даже го нося. – и внукът й извади от джоба си някаква стара снимка.

Позна я веднага. Спомняше си точно и момента, когато беше правена. Преди повече от двадесет години, на абитуриентския бал на дъщеря й, пред блока, някъде следобед, минути преди тя да тръгне към училището, където се събираха съучениците й. Някакъв комшия я направи. На снимката бяха тримата – Той, тя и дъщеря им. Сърцето й подскочи нерегламентирано.

- Къде я намери? Майка ти знае ли?

- А, не, не знае. Беше скрита в една книга. Нали ти казах, че е съкровище. Иначе що ще го крие! Я, ми кажи кой е този до тебе и мама.

Това беше много дълга история. И много хубава.

- Дай да седнем пред камината. Вземи си малкото столче. И чая. Ще ти разкажа. Слушай.

Навън валеше сняг. Стаята се осветяваше само от играта на електрическите огнени езици. Баба разказваше на внука си за неговия дядо, който не беше доживял рождението му. Целият свят я слушаше.

Защото Той беше най-добрият човек, когото Тя познаваше.

 

***

С любов започва всичко и Всичко е любов.

И любовта е всичко, защото е Любов.

Лека и спокойна нощ, ангели.




Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dobronameren
Категория: История
Прочетен: 1872487
Постинги: 669
Коментари: 2593
Гласове: 1611
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031