Или МОЯТ ОТГОВОР защо няма все още българин, носител на Нобелова награда.

(С уточнението, че става въпрос не за всички нобелови награди, а само за Нобеловата награда за мир. Защото за нас, българите, най-мислимата и достижима от всичките, е само тази за мир. А ако продължавате да се учудвате на моето твърдение в последното изречение и да питате защо мисля така, това е друга, не по-малко обширна тема от темата на този постинг. Ще й отговарям на друго място по друг повод.)

Нобеловите награди са учредени през 1895 г. съгласно завещанието на шведския индустриалец и изобретател (на динамита!) Алфред Нобел. Те са пет - за физика, химия, медицина, литература и мир. Към тях в 1968 година е добавена шеста - Нобелова награда по икономика. Първите Нобелови награди са връчени през 1901г. на 10 декември, деня на смъртта на Нобел 5 години по-рано. Оттогава те се връчват ежегодно. Техни лауреати могат да бъдат не само физически лица (с единствено ограничение да бъдат живи към датата на връчване на наградата), но и организации.

За какво се връчва Нобеловата награда за мир, ще стане ясно от изброяването на някои от лауреатите й:

-           Първата награда за мир 1901г. е за основателя на Червения Кръст швейцарецът Жан Анри Дюнан. После още 3 пъти (1917, 1944, 1963) наградата е давана на Международния Червен Кръст като организация със „значим принос към мира“. (Обърнете внимание, че „значимият принос“ не е за спечелена война или наложен мир, а заради усилия за спасяване и намаляване на жертвите сред участвалите в „борбата за мир“. Независимо на коя страна!)

-           На Постоянното Международно Бюро за Мир (МБМ) като организация и на негови членове Нобел за мир е връчван общо 7 пъти. (МБМ е най-старата международна организация, посветена на мирното решаване на конфликти. Ето друга страна на „значим принос към мира“ – предотвратяването на война!)

-           Отделно преброих 12 индивидуални награди за мир, дадени за същото – предотвратяване или примиряване на враждуващите в един конфликт. В тази група са президентите на САЩ Теодор Рузвелт (1906), Джими Картър (2002) и Барак Обама (2009). Има го дори палестинеца Ясер Арафат, заедно с евреите Шимон Перес и Ицхак Рабин (1994), но само един руски президент Михаил Горбачов в 1990 година. (Защо ги няма Чърчил, Ататюрк, Сталин ... Брежнев, Кастро, Елцин, Путин ... отговаряйте си сами. И моля ви, не забравяйте изводите си, когато избирате собственото си поведение.)

-           Поне 20 нобелови награди за мир са давани на хора, свързани с, цитирам, „ненасилствена борба за демокрация и човешки права“. В този списък са Майка Тереза (1979), Далай Лама (1989), вторият досега, за 120 години награди, руснак Андрей Сахаров (1975) и единственият поляк Лех Валенса (1983).

-           Отделно са почетени хора със заслуги към проблемите на бежанците в световен мащаб . Поне 5 пъти. Но в списъка няма да намерите мигранти и лидери от техните страни. Всичките лауреати са от страните, които приемат мигрантите.

-           На Организацията ООН и нейния предшественик Общество на Народите колективно и индивидуално са присъдени, както ги преброих, 13 награди. Тук има още един американски президент Удроу Уилсън (1919). Руснаци няма. За разлика от цяла върволица африкански и азиатски лидери. (Защо ли, отговаряйте си сами. И моля ви, не забравяйте изводите си, когато избирате собственото си поведение. За да има световна и българска полза от замисъла на Алфред Нобел.)

-           Първата награда за мир, свързана с Европейския Съюз, е за германеца Вили Бранд (1971). През 2012 година Нобеловата награда за мир получава цялата организация Европейски Съюз, цитирам: „за продължаващия над шест десетилетия принос за напредъка на мира и съгласието, демокрацията и човешките права в Европа“. (Щях да зачета една българска награда за мир, тъй като по това време България е член на ЕС от 5 години, ако не беше вмъкването „продължаващия над шест десетилетия принос“. И ако в досегашното вече 11-годишно българско членство българските комунисти, които също се водят българи, не пречеха неистово полудели на „напредъка на мира и съгласието, демокрацията и човешките права в Европа“.)   

Заради тях и заради техните слуги в народа ни – без значение по какви подбуди: жертви на времето, усилия, вяра, убеденост в комунистическите идеали, кръвна или сватбарска връзка с комунисти, страх, низост, нерешителност, тарикатщина, пасивност, мързел, безотговорност... – нямаме НИТО ЕДИН българин, който да е лауреат на Нобелова награда за мир. Няма и да имаме! Докато „съветската България“ не напусне физическите предели на страната ни и душевното ни пространство на българи. Невероятно ли ви се струва? Но е факт.

А би могло да бъде другояче.

Би могло... Благодарение на непоколебимата позиция на Цар Борис III и на Димитър Пешев били спасени близо 50 000 български евреи от насилствено изпращане в концентрационните лагери на Хитлеристка Германия. Било е 1943-та. Докато се задейства процедурата за обсъждане и присъждане на нобеловата награда и хоп – дошъл 9-ти септември. Цар Борис вече е бил мъртъв, а на Димитър Пешев му предстояло да го съди „народният съд“ на комунистическа България. За същото! Как си представяте в този случай Нобеловият комитет да присъди наградата на НРБ? Прилича на това, когато преди 2-3 години българските комунисти ни омайваха с „реалната надежда Ирина Бокова да оглави ООН“ и само Бойко Борисов наакал работата. Боже, ненаиграли се! Имам предвид българските комунисти.

Пак тях имам предвид и в случая от миналата 2017 година, когато за същото – спасяването на българските евреи, се предлагаше Българската Православна Църква за колективен носител на Нобеловата награда за мир. Да оставим настрана, че от наградното събитие са изминали цели 75 години. Мислите ли, че в Нобеловия комитет не знаят, че и в момента – 2018-та година, от всичките 11 митрополита, 7 са (били) агенти на комунистическата ДС. Включително и патриарха Неофит! Боже, на какво се надяват тези глупаци българските комунисти?!

Би могло в 1993 година първият ни президент, избран на избори, Желю Желев да стане Българинът, носител на Нобел. И това беше съвсем реално да се случи. Защото на него половин народ беше възложил надеждите си за нова демократична България. Но глупакът избра съглашението с българските комунисти. Бих могъл да бъда малко по-милостиво снизходителен към него – глупакът избра да послуша жена си, а не Отечеството си! Нека Господ му прощава, аз не мога! И не искам!

Би могло... И още не се е разминало Бойко Борисов да получи Нобелова награда за мир. Да посветиш всичко, което имаш „и себе дори“, на идеята всички народи на Балканския полуостров да загърбят националните си интереси и да застанат единни за „напредъка на мира и съгласието, демокрацията и човешките права в Европа“, е предостатъчно за такова решение на Нобеловия комитет. Убеден съм в това, което казвам. Но имам и една мечта в повече. „Мечта“ в смисъла на търсена надежда. Те, тримата премиери, Борисов, Зоран Заев (премиер на Македония) и Еди Рама (премиер на Албания) да си разделят Нобеловата награда за мир – регламентът на нобеловите награди допуска до трима души да получат една награда. Това ще означава, че е станало факт Обединението на народите на тези три държави в ЕДИН НАРОД. Което не се е случвало от тракийско време насам.