В училище всички сме учили за кръговрата на водата в природата. Извира вода от извор, събира се в рекички, езера, тича към морето, оттам се изпарява в небето и се връща на земята като дъжд. Попива някъде, за да излезе след време като изворна вода от някой извор. И така докато свят светува. Сигурно защото сме били малки, в училище не уточняваха за кой свят става дума. Е, ако след време сме разбрали, че този свят далеко не е само нашият – личният, човешкият, че водата е необходима за живота преди появата на човека и след неговата всеобща гибел, че трябва за живота на растенията, на камъните дори, значи добре сме се учили.
Тя, водата, разтваря практически всичко. Някъде много бавно може да ни се струва, но за какво й е на една Вечност да бърза. Около 75% от нашето тяло приживе е вода. Може би това е причината за нашата смърт. Поддържайки живота ни, за няколко десетки години водата в нас разтваря тялото ни и ние умираме. Молекулата на водата е двуполюсна. Това не би ли било логично обяснение защо у всеки човек съжителствуват винаги и неотделимо два полюса, най-общо наричани „добро” и „лошо”?
Много странно Нещо е водата. Загадъчно. Тя отмива всяка мръсотия. Обаче когато се изпарява и се качва горе на небето, тя вече е пречистена. Оставила е мръсотията долу на земята, по стените на съда от който се е изпарила. Освен, че без нея живот няма, може да не се съмнявате – тя има и памет. Вечна, ако я мерим с нашите времеви представи. И със сигурност много по-голяма от нашата. Някой да знае за какво й е?
Толкова малко неща знаем ние, човеците…
Четох някъде нещо, което със сигурност е вярно, само дето беше обяснено донякъде глупаво. Според мен. Японски учени наблюдавали под микроскоп изменението на кристалната структура на водата под влиянието на думите. Добри думи като „любов” и „нежност” например, подреждали кристалите й в стройни и красиви структури, а груби като „омраза” , „злоба”, „убийство” превръщали всичко това в хаос. О, да! Само ако може някой да ми отговори защо цялата вода на света е такава – реагира на добри и зли думи, въпреки че на японски език думата „любов” определено се различава от българската й посестрима „любов”. Значи не фонетичният състав на думите е важен, а интонацията, настроението или бог знае какво, носи вечния смисъл.
И още много неща може водата. Само че моят разказ не е за нея. Разказвам за водата само, за да направя прехода към човешката душа. Онази енергия ли, материя ли, носител или приемник на Божия замисъл, глупава измислица, красива приказка или най-истинската истина за нас, хората…
Следва МОЯТ РАЗКАЗ за човешката душа.
Твърдя, че няма жив човек без душа! Когато казвам това, то не означава, че фиксирам формата и естеството на душата или местоположението й в тялото. Но Такова съдържание има! Някъде! Изглеждащо по някакъв начин! Колкото и парадоксално да ви звучи, човек не трябва да знае къде е и как изглежда неговата душа. Най-малкото, че ако научи, няма да издържи на изкушението да я моделира по негов си начин.
Мисля, че душите на хората също като водата имат своя кръговрат в природата. Те, душите, съществуват някакси – “блуждаят” из пространството, “падат” от някъде, чакат “на склад” … Но ако ги няма душите, няма живот. Секс, любов, здраве, пари, мечти, реалност, мъка, радост… - всякакви такива категории са второстепенни, вторични, временни, помощни.
Душата на всеки новороден човек е “празна”, “чиста”. Човекът расте, “тече” към своя край, и душата му постепенно поема от добрината и злината на реалния свят в който той живее. Като водата, която отнася частички от пластовете през които преминава. Когато човек умира, неговата душа напуска земното му тяло и излита на някъде. Изпарява се като водата. И също като водата се пречиства от всичко, което се е натрупало в нея през годините. Добро, лошо – всичко остава на земята в хората, с които е общувал вече умрелия. Така неговото земно поведение остава на мястото, което е обитавал, остава за неговите наследници. А чистата пак човешка душа чака двама души да се съберат и създадат ново нейно убежище. Когато това се случи, процесът на “напълване” на душата със съдържание започва отново.
Както, ако водата е паднала на чисто място, тя ще се запази чиста, така и ако душите на предците са оставили добрини след себе си, новата душа ще започне да се “пълни” с добро. А какво става, ако водата или душата падне върху мръсно място? Трябва да мислим върху това!
Не е невъзможно дъждът да падне върху онова парченце земя, откъдето водата се е изпарила преди малко. Но вероятно много рядко се случва. И душата на умрелия дядо може да стане душа на внука му. Само че какво от това! Цялото съдържание на дядовата душа, трупано през годините живот, е останало на мястото, където сега се ражда внука му. Няма значение откъде идва “дъждът”. Важното е, че идва! А още по-важно е върху колко чиста “земя” ще падне!
Убеден съм, че и душата, като водата, има своя памет, където тя трупа всички спомени за човеците, които е обитавала. Сигурен съм, че тези “спомени” не променят началната, чистата структура на новата човешка душа. Те, мисля си, са й необходими, за да “знае” кое е добро и кое е зло. Защото и душата, и водата, по замисъл са “длъжни” да бъдат чисти, добри във всяко повтарящо се Начало.
Защо? Единственият логичен отговор е свързан с признанието, че те имат заложени съпротивителни сили срещу мръсните пластове покрай които преминават през текущия си “живот”. Нито мога да кажа Кой го е заложил, нито да давам някакви обяснения за механизма на въздействие на този съпротивителен механизъм върху “ползвателите”.
Затова спирам дотук.
Но мога, длъжен съм - и вие, хора, сте длъжни - да живеем така, че когато нашите души отидат на небето, тук след тях на земята да остане колкото е възможно по-малко зло и мръсотия. И това трябва да го правим не толкова за собственото си щастие приживе, дори не толкова и за потомците си или за народа си, колкото за целия човешки род. Не бива такава сложна машина, каквато е човекът, да живее безотговорно и ограничено. След като му е дадено правото да възпроизвежда себеподобни.
Защото земният живот на всеки от нас е заем от Бога. Ако си го изплащал с делата и мислите си, добре. Ако си пренебрегвал връщането му, няма да има пощада.
Следват няколко житейски истории. Съвсем обикновени, обичайни, подобни на милиони други в нашето време. Героите в тях са действителни, макар всеки отделен образ да е сбор, някаква мешавица от постъпките на повече хора. Правя това, защото искам всеки от нас да познае себе си в някаква част, в добро или лошо. Аз също се асоциирам с някого, в нещо. Историите не са „хубави”. Но пък са истински. Можете да ми вярвате!
Умишлено няма да спестя на вас и на себе си нищо от действителността, тя е такава. Не добра. Не хубава. Не такава, каквато ни се иска да е била, да е, да бъде. И именно защото не ми харесва такава, се опитвам, вече! – все пак това е третата книга на ТЕ - да я представя в пълната й грубост (така да я наречем), за да ви засегна, читателю, да ви обидя дори, та дано се замислим колко отговорност носим със себе си, колко много зависи от нас самите за вечността на този Свят, в който телата ни гостуват обидно малко.
