Времената октомври 1996 (оставката на Жан Виденов) – февруари 1997 (връщането на мандата от страна на БСП) бяха твърде бурно наситени със събития. Налага се преди да продължа с управлението на Иван Костов – когато СДС вече е ПАРТИЯ, а не ДВИЖЕНИЕ, да вмъкна този „излишен” постинг за събитията около 4 февруари 1997. Защото вътре е фрашкано с име на „сини” – не само политически лица, а и на публични личности - културни дейци, журналисти, социолози, спортисти и други такива. Прочетете този постинг. Заслужава си. Ако, разбира се, не забравяте съдържанието му!
Явлението „4 февруари”
В следобеда на 28 януари 1997 Петър Стоянов връчи мандата на БСП. Пое го издигнатия от нея кандидат за следващ премиер Николай Добрев. Който СЕГА каза: “Подавам ръка на всички талантливи българи, на всички политически сили и настоявам заедно да изготвим антикризисна програма.”
Как си го представя този това единение след побоя на 10 и 11 януари около Парламента? А и доларът стигна до 1300 лева за бройка.
Президентът Стоянов: “Обстановката в страната е взривоопасна. Аз все пак се надявам в едно, че мандатът на левицата по начина, по който беше широко оповестен – мандат на коалиционна и високоекспертна основа, ако не се осъществи, а той вероятно няма да се осъществи в този си вид точно поради обществените настроения, ще бъде върнат.” (Завъртяно казано. Прочетете пак (цитатът е точен) и кажете, според вас, каква е позицията на президента. Той одобрява ли или не одобрява връщане на мандата? Кажи го ясно, бе, Петре. Президент си вече.)
На 29 януари профсъюзите на Тренчев и Христов започнаха генерална стачка. Миньори от Бобов дол тръгнаха към София, железничари спряха влаковете по централни направления, столичните таксиметрови шофьори надуха клаксони и тръгнаха с виолетови знамена да агитират по улиците. Там около 5000 академици от БАН (така пише “Труд”) ги приветстваха. Лекари от “Пирогов” отказаха операциите, изхвърлиха на ръце шефа си от кабинета му и преградиха няколко възлови кръстовища; насилствено затворени с тежки машини бяха КПП-тата в Русе и Петрич. Дойде редът да “въстане Дупница”– с месец закъснение, но пък бойко. Кметът Панчо Панайотов изнесъл бюрото си на барикадата чак. “Нефтохим” Бургас се включи също. Госпожа Такева Янка призова своите членове от СБУ да не пишат оценки на учениците за първия срок. Пенсионери от Смолян се остригали нула номер в знак на протест. Продавачите от Женския пазар в столицата обърнали кантарите с дъната нагоре. Надпис “Стачка” бил провесен и на обществената тоалетна на пазара, съобщава малкият часови вестник. Доларът удари 2000 лева в сарафските бюра.
Буратино (Жорж Ганчев) покани Симеон II за шеф на още неродения валутен борд в България и предложи генерала Пешлеевски за премиер на програмен кабинет. Волен Сидеров, в.”Пари”: “Оставам с впечатление,че опозицията не е наясно как да действа, при положение, че Добрев състави правителство, макар това да е вече почти факт.” По “Дарик” радио професорът Тодор Вълчев съобщи, че от ДСК за два дни били изтеглени близо 2 милиарда лева. На 30.01 в.“Труд” публикува интервю на Валерия Велева с Николай Добрев. Ето две извадки от там:
- “Ако сега в нас не надделее българското, националното, родолюбието, ако не забравим политическите си различия, ако не се откажем от партизанщината, ако не тръгнем заедно да си сътрудничим и не намерим съгласие – после историята няма да ни прости.”
- “В нощта на 10-11 януари имах възможности и законови прерогативи да използвам сили и помощни средства, които биха разпилели онази част от протестиращите, които системно нарушаваха законите в тази нощ. Не го направих.”
Пак там един друг известен – Мир Богоев – рекламира нова атракция в столицата. На 4-ти километър, при колелото на стария път за аерогарата, израснала грамада от камъни срещу комунизма. “Само за осем минути петима протестиращи хвърлиха камък на вече двуметровата грамада. Пръв към грамадата приближи господин, който слезе от маздата си с камък в ръка. След човека с маздата от тролея слязоха момиче и момче с барабан. Следващите две жени край столичната грамада бяха две туркини.” Каква красива постановка! Представители на бизнеса, на младежта и на етноса! А иначе няма грамада. Оттам минавам за работа с тролея всеки ден. Гледах, но не видях никаква купчина камъни. Камо ли грамада.
Вестник “Дума” от същия 30 януари 1997 съобщава бодро с големи букви на 1-ва страница “Двойно се увеличават пенсиите и заплатите”. Там чета: “Компенсирането на доходите на населението трябва да бъде обезпечено с гласуването на закон за авансово изпълнение на бюджета за 1997г.” Спокойно! “Апокалипсис не може да има, защото комисията по цените има отдели по цените във всички градове”, казал Димитър Гривеков, бос на националната комисия по цените.
А Доган взе следното отношение: “Ако президентът предложи гостоприемството си, ще се отзовем, но това трябва да стане след като бъде обсъдено от Политическия съвет на ОДС. По покана само на Първанов на консултации няма да отида.”
Руска парламентарна делегация пристигна у нас, водена от председателят на руската Държавна дума Сергей Бабурин. “Съдбата на България сега се определя в голяма степен от външни фактори и руската визита затваря кръга от посещения на представители на европейските сили, които изразяват позиции по преодоляването на българската криза.”, е казал БСП-депутатът Иван Генов, според в.”Демокрация” от 3.02.97.
Къде Иван Генов е виждал през последния месец други “представители на европейските сили”, в.“Демокрация” не пита. За нея най-важното е (на цели 4 страници), че “Дупница стана барикадата на демокрацията”. От “въстанала Дупница” говори ново лице - Стойчо Кацаров.
До 14,15 часа на 4 февруари по “Дарик радио” пускаха непрекъснато песента “Тайсън кючек” – “Седем, осем и ще си паднала”. В тази минута някой заплашил радиото с поставена бомба. Музикалният редактор веднага смени Трифоновата песен с песента на Камен Воденичаров “Аз съм тук, не съм избягал”. В 15 ч. президентът Стоянов насрочва заседание на Консултативния съвет за национална сигурност. След четири часа, чак в 7 вечерта, държавните медии разпространиха съобщението, че всички политически сили се отказват от своя мандат за съставяне на правителство и се отива на избори през втората половина на април. Тази действителност ще бъде представена малко по-другояче още на следващия ден. БСП ще припише като собствена заслуга, че се е отказала от мандата, макар да е ясно, че е била принудена. ОДС ще забравят, че са отстъпили от своя 10-то януарски ултиматум да завземат властта. Така и ще бъде записано в “народната памет”. Какво да направя – в България никой не си признава, че е отстъпил под натиска на обстоятелства. Все трябва да бъде записан като “победител”!
Ще цитирам накрая едни думи, чути по “червеничкавата” Нова TV на 4 февруари (предаването беше “Откъде-накъде”): “Хвърлен камък се забравя, но отказан мандат – никога”. И аз не забравям това, че патриарх Максим би камбаните на “Ал.Невски” по обед на 5 февруари и отслужи молебен. В чест на победата. И думите на Великия Жорж: “Трагедия за България е, че тръгваме към пропаст. С оттеглянето на БСП, БББ става втора политическа сила и главен опонент на СДС.” Тарикати всякакви. Някои дори не можеш да различиш от лудите.
Намирам в “24 часа” от 11.01.1997 две позиции на двама известни, от “най-известните “български творци”! Никога не съм се съмнявал как си представят точно ТЕ нова демократична България! Съмняващите се, и в двете ми твърдения, могат да се замислят докъде ще стигнем, щом такива са ни духовните водачи!
- Жената на Йордан Радичков “го изолирала от събитията в страната, за да не се притеснява”. Защо бе,жено? Нали “ние пак сме тук”? Винаги! Във труд, и в бой.
- Станислав Стратиев: “Не мога да кажа нищо в момента, още нищо не е станало. По-късно, като видим как ще завърши всичко, тогава може да коментираме.” Обаче на този писател не му трябваше време за ориентиране, когато ние, българите, мислехме дали да вървим към Европа или да стоим в сферата на СССР, пардон – Русия. Веднага отсече: “Не сме за Европа!”. Нищо не е забравено, другарю! И никой не е забравен!
Ако някой от по-паметливите читатели попита защо до Радичков и Стратиев в редицата на Творците Тръбящи Така липсва Валери Петров, отговарям веднага. Не липсва. Тук е! В интервю по БНР на 1 февруари в предаването “Браво на вас” (и в радиото е пълно с ТТТ) Той каза: “Напоследък нравите ни загрубяха.” Протестирам! Два пъти протестирам! Първо, защото баш Този няма право да говори за груби нрави. Четящите не сме забравили за Неговите нрави покрай “славния 9-ти”.Е-хе… И второ: нека не натрапва нам мръсните си разбирания – няма никакво право да употребява частичката “ни”! Що ли се ядосвам. Комунистите винаги са такива – мажат със собствените си екскременти Другите - да миришат всички еднакво лошо, за да не различават тях по лошата им миризма.
Стана дума за българското национално радио. Още за него от следващия ден – 2 февруари 1997г. Един ТТТ – Величко Конакчиев водеше “Неделя 150”. От тези 150 минути първите 65 говори само един: Никола Койчев. Какво говори е ясно “както че ще съмне”. В оставащия час и половина господин Конакчиев (който, не съм забравил!, някой ни препоръчваше като убеден привърженик на СДС) беше натъпкал Асен Агов, Александър Томов, Тодор Вълчев, великия Жорж, Христо Генчев, Копринка Червенкова, Димитър Паунов, Георги Цанков и цяла редица английско говорящи певци. Но защо липсваше Йосиф Кобзон бе, миличък. Ако бяха други времената, онези с нежните Петрови нрави, да са ти резнали главата до кръста.
На 5 февруари 1997г. в сутрешното радиопредаване “Преди всички” един друг ТТТ – Любомир Розенщайн. (Не съм забравил, че той беше един от протестиращите срещу партийния диктат на Красимир Райдовски само преди два месеца!) бавно и с много миньорен тон каза следното: “Ако това днес е свобода, то тя е най-мъчителната в историята ни. И ще трябва да минат десетилетия, за да можем да имаме онова, което имахме преди 15-ина години. Преди още да се появят новите управници, тук вече пълзят техните лакеи. При тази цена на захарта, животът ни нагарча. И аз се питам – има ли надежда.”
В понеделника на 3 февруари късно през нощта на Орлов мост в столицата неизвестни пребили жестоко актьорът Явор Милушев. Припадам от умиление от обяснението му във вестник “Труд”: “Съпругата ми Цветана Манева (ортодоксална комунистка като Стефан Данаилов, заб.моя) бе направила чай за студентите на барикадата около Орлов мост и аз отидох да им го занеса. Всичко трая секунди. “Завой надясно ще ми правиш, твойта мамица”, казаха ми биячите, качиха се на мерцедеса и заминаха.”. Версията в “Дума” е друга: “Милушев бил на барикадите при Орлов мост и Ректората със съпругата си Цветана Манева. Там разговаряли със студентите и гражданите, които им носели чай и храна.”
На служителите в спортен клуб “Левски” София било препоръчано да работят допълнително в застрахователно д-во “Спартак” като застрахователи. Така те щели да си докарват още доходи, каквито ръководството не можело да им осигури заради тежкото финансово състояние на клуба. Вестник “Труд”, откъдето е тази информация, цитира думите на председателя на дружеството Стоян Хранов: “С дявола ортак ще стана, но ще осигуря финансова възможност за работа на дружеството.” На първо време г-н Хранов договорил заем от 50 000 долара от “Динамо” Москва. Г-н Чорни и неговите нечисти милиони чакат “отбора на народа” в бъдещето.
На 8 януари 1997г. щяло да се проведе годишното отчетно събрание на Българската федерация по волейбол. Щяло да бъде “кърваво” заседание – за смяна на досегашния президент Валентин Заяков. В тази връзка има официално предупреждение до делегатите (пише в ”Демокрация”), че “събранието ще бъде охранявано от полиция и е най-добре да оставят оръжието си вкъщи поне този ден”. Мафиоти ли се събират или волейболисти?
Швейцарски банкер откупил картина на художника Иван Яхнаджиев на която била изографисана неговата интимна приятелка (на швейцареца) Теодора Церовска. Тази “българска сексбомба”, както пише в.”24 часа” от 7 февруари 1997г. засега е в Швейцария, после ще я харесат някакви американци. Ще се прекръсти на Теди Церовска и ще има по-благосклонна съдба от една друга подобна българска "сексбомба" – Цеци Красимирова. Дори ще стане актриса ли, певица ли – все тая – в нова демократична България от бъдещето.
На 23 февруари, по средата на ТАЗИ Виденова зима, н.а. Невена Коканова ожени дъщеря си Теодора. Нататък преписвам от страницата “Светска суматоха” на в.”Труд” (24.02.1997): “Церемонията премина под знака на финия вкус и изискаността на родители и гости на бракосъчетанието. Кумове бяха родният милионер Августин Пейчинов и театралната звезда Стоянка Мутафова. Църковният обред бе отслужен от митрополит Геласий и игумена на Рилския манастир Йоан. На обяда в ресторант “София” масата на младоженците сияеше от тежки сребърни прибори, отлежали френски вина, коняци и ликьори. Лакеи в ливреи обслужваха гостите.”
Съжалявам! Нищо лошо да задомиш чедо по ТОЗИ начин. Но не и в тази премръзнала, ограбена, бедна България, не и в ресторанта пред който само преди 45 дена “полицаи” биха зверски много по-достойни граждани от вас, госпожи и господа. Като имате толкова пари, що не направихте сватбата в Париж, в Ню Йорк, на Мачу Пикчу в царевичака?!
Отбелязвам точно тук, че ден по-късно от парвенюшката сватба, след продължително боледуване почина на 73 години българският оператор Димо Коларов. Сам, в апартамента си.
Заявявам официално, че когато г-жа Коканова умре, ще отмина това с мълчание. И няма да започна да съчувствам, когато другата н.а. Стоянка Мутафова заплаче, че й е малка демократичната пенсия. Да говорят тези, които се интересуват само от талант, без да обръщат внимание в чии крака е положен – на Сънародниците си или на Далаверата.
Пейчинов не ме интересува. Може обществото да ги признава, но аз гейове не харесвам. Такива докараха българите дотам, да се срамуват от народа и родината си.
“Труд”, 16.02.1997: “С пищен карнавал във варненската дискотека “Дракула” бе празнуван Свети Валентин. Откупеното от заможни бизнесмени и интелектуалци заведение бе само за специални гости. Мъже и жени бяха натруфени в пищни дрехи от кадифе, брокат, кожи, коприна и дантела по модата, лансирана от двора на крал Луи XIV, известен с леките си нрави. В буйните танци се впуснаха дори известен варненски политик и бизнесмен, надянал червено кардиналско расо. Жени, изкипрени в мъжки тоалети и мъже с перуки танцуваха кадрили и валсове и пресушаваха чаши с английска ракия напук на кризата.”
Такива педерасти рекламират по вестниците: “Платеният секс в нощните клубове поскъпна, най-много се харчи за травестит. В същото време цените на уличните проститутки остават непроменени. Задължително при такива контакти обаче е използването на презерватив.” – 8-ма страница на “Дневен Труд” от 16.02.1997 година, наречена “Разноски”. Впрочем пак от “Разноски” научавам, че с парите за елитна проститутка от “България ала Луи XIV”, българин от обикновена България може да си купи 4 зимни палта втора употреба.
Пресгрупата Му раздаде поредните “златни пъпеши”. Сред наградените пъпеши отбелязвам режисьора Теди Москов. В тези решаващи за страната му дни, той се прибрал за малко в България. Не! Не, за да носи чай и храна на студентите, а за да постави нещо си в театър някакъв. Интервюто му в “Демокрация” с Мирослава Кортенска е наречено “Мъча се да създавам престиж на България”. Бре! Веднага се сетих за Ренета Инджова, която е в САЩ за дълго, и също дълбае тунела на спасението българско откъм обратната страна. Лесната. Привидната.
А тия какви са? – В.”Стандарт“ от 20 февруари 1997: “В зала 3 на НДК се проведе конкурса за модна къща на годината. Най-лъскавите имена в публиката бяха Емил Димитров, Ирина Флорин, Анна Сендова, Иван Яхнаджиев, Къци Капанов, Цветелина Узунова. Комплименти заслужава и водещият церемонията Николай Кънчев, който твори на страниците на вестник “Дума” и в ефира на Дарик радио. Дипломати и бизнесмени почти нямаше. Внучката на Тодор Живков спечели голямата награда “Златна игла”, присъдена на нейната модна къща “Жени стил”. Церемонията в зала 3 на НДК мина под знака на минимализма. След връчването на наградите липсваше дори традиционната чаша вино.”
“Дума” съобщава: “Семейството на страстна поклонничка на сините митинги в Стара Загора е пред разпадане, тъй като жената открила, че съпругът й запълва времето на нейните отсъствия от къщи с развлечения при съседката. М.К. досега не била изпуснала митинг на опозицията, но наблюдателни комшийки социалистки й прошепнали, че докато тя крещи по площадите “Долу БСП!”, половинката й се забавлява на горния етаж при самотна съседка. Фенката на синята идея жертвала поредния митинг под липите и успяла да хване прелюбодейците в разгара на изневярата. Запознати твърдят, че неверният съпруг може да бъде опростен само при условие, че приеме да отиде на митинг с половинката си.” Ах, тези наблюдателни съседки социалистки. Винаги са били гадни! Ама и хак й е на тази, дето крещи по площадите “Долу БСП!”.
В “Дума” от 30 януари 1997 намирам едно голямо интервю на Ваньо Стоилов с Господин Георгиев, кмет на Димитровград. Нямам нищо против града, който носи името на Георги Димитров. В края на краищата този град никога не се е казвал другояче. Още през 50-те години, когато е изграден на голо поле, е наречен така. Не ми харесва привкуса на интервюто. От зората на демокрацията, та чак до днес, Димитровград беше, и още е, забравен град за нашите медии. И защо баш на 30.01.97г. “Дума” се сеща за него? За да напише, че “Димитровград е модел за европейско поведение” – за разлика от Дупница, която няма европейско поведение. Репортаж, писан от злобни за глупави хора – вместо да се хвалят за действителни, случили се, важни неща, те си хабят енергията за безсмислици.
Впрочем Дупница действително не е еталон за европейско поведение. Но това е истина, а не изсмукани от пръстите злобни подмятания. В близко бъдеще, при синята власт, точно от Дупница ще излязат/влязат нови попълнения мафиоти: Злати Златев-Златистия, братя Галеви, да не захващам техните мутреси. Пък уж беше “градът на Демокрацията”.
От Димитровград не излязоха тълпи мафиоти, както от Дупница, Кюстендил, Петрич, Сандански, Кърджали, Хасково, Свиленград… Но какво пък даде/дава градът на Димитров? Например, само месец и половина след интервюто си в “Дума”, научавам още нещо за димитровградския кмет и неговия град. В.”Демокрация”, 14 март 1997: “Със заповед на кмета Господин Георгиев в общината хляб се продава само срещу личен паспорт. Никой не може да купи повече от три самуна. Причината е все още ниската цена на насъщния – 232лв. за тип “Добруджа” и 246 лв. за белия “Стара Загора”.”
Е, и градовете като хората се възпитават, докато са млади. Димитровград е възпитан в комунизъм! Срещу мафиотска Дупница може да се излезе с “техника”, докато Димитровград ще го “оправи” само Времето. Не зная кое е за предпочитане.
Размисли за февруарската революция
Тук събирам внушенията, които правят известни лидери и интелектуалци към общественото съзнание. Не че не е ясна посоката на техните размисли. Но пак елате ги вижте!
Ще си позволя и аз да направя едно внушение. Преди убийството на Луканов една бъдеща февруарска революция се разглежда в твърде теоретичен аспект. Следващите стотина дни анализи липсват (говоря за медиите). А в промеждутъка от 10 януари до 4 февруари 1997 направо гъмжи от мнения. Че кой не се изказа…
Ще започна с Иван Костов в интервю на Цветанка Ризова от 17.07.1996 казва: “Медиите напоследък непрекъснато подхвърлят, че СДС трябва да излезе на улицата. Това е много рисковано и няма да облекчи положението на хората. Но ще даде възможност да се въведе извънредно положение. Защото БСП се нуждае от провокация в момента. За тях спасителната идея е да ограничат свободите на хората.”
След две седмици във в.”Демокрация” Татяна Ваксберг пише: “ Съвсем доскоро самата опозиция гледаше на себе си като на хора в перманентна почивка. Това беше липса на организирана политика, беше поведение, от което не ставаше ясно какво точно иска опозицията и в името на какво е избрана. За това, разбира се,си има обяснение. Опозицията отново тръгваше от нула. Повече от година време й струваше пътят към обединението. Два пъти повече време отиде, а и още не е свършило, да оправи самото СДС задния си двор.”
Отивам чак на 29.01.1997. Филип Димитров в интервю за Севда Диновска от в.”Труд”: “Интересно е да гледам как тези същите, които тогава ме наричаха екстремист (става въпрос за призива му опозицията да излезе на улицата при избирането на Виденовото правителство в началото на 1995), сега гледат да се вредят в първата редица. За себе си нямам още решение дали бих участвал в бъдещо правителство на СДС. Глупости са твърденията, че дишам във врата на Иван Костов. В момента отново съм в ролята на човек, който може на лично основание да отстоява тезите си и да се опитва да ги лансира като някакъв скромен коректив в общото усилие. Това е толкова приятна роля, която просто не е за сменяне.”
Александър Лилов в интервю за Ива Николова (в.”Новинар”, 12.02.1997): “Най-много ме безпокои, че политиците, включително и от БСП, не намират национален език, на който да говорят за политиката, нужна сега на България. Няма и държавни мъже с куража да излязат – при нас – от компекса на обсадното, а при нашия опонент – от комплекса на барикадното мислене. И двата типа не са особено различни, ако съдим по последиците. Аз ще остана с тази част от генерацията, без да се превръщам в неприятел за другите, които решиха, че пътят им е друг. На тях им пожелавам успех, но моята главна грижа е да се натисне педалът на промяната в БСП, защото смятам, че нейното бъдеще не е в разпускането й, а в модернизацията й.”
Думата на един редови комунист от преди Десети – поетът Недялко Йорданов в “Труд”-а от 5 февруари 1997г:.: Живях немалко години, преживях много масови еуфории – и тази на 9 септември 1944, и тази след разправата с враговете на партията, и тази след перестройката. За да стигна до 10 ноември 1989г. Оттук почват моите въпроси. Аз бях член на Българската комунистическа партия и сърцето ми се свива, когато виждам, че думата “комунист” от символ на нравствена чистота и идеализъм се превърна в символ на тирания и мародерство. И защо комунизмът – от надежда на човечеството през миналия век – се превърна в световното зло на нашия век – еднакво по размери с фашизма? Страшен и драматичен за милиони хора въпрос. А въпросите, които ме измъчват, продължават. Каква е тази разрушителна стихия, омраза и злоба, които са ни обхванали?”
Не мога да се сдържа да не напиша, че сложните наглед въпроси на многоуважавания поет имат съвсем прости отговори. Които впрочем се виждат и в токущо цитираните му слова, ако приеме истината: Лъжат и винаги са лъгали комунистите бе, бате! И ти с тях, защото си такъв! Няма как да проповядвате диктатура на пролетариата без шмайзер в ръката. И няма как когато ви принудят да изпуснете шмайзера, да не ви питат защо сте убивали? Хайде, остави другите хора, Съдът ще ви пита, защото как се оставят без последствие предумишлените убийства на милиони хора и цели народи?
И само честен човек да беше, дори и без образование и капчица талант, щях да ти сваля шапка. Защото нямаше да си седял в комунистическата партия 30 години, а щеше да си я напуснал с омерзение още в първите 30 дни след Девети! Камо ли през годините на “разправата с враговете на партията” и т.н. На такива хора вярвам. Ти не си сред тях.
Не е сред тях и следващия “поет”:
“България възкръсва,че бурно величав площадите разтърсва свещен народен гняв
Безхлебен, безработен, измамен, изигран, безпътен, безпилотен,ограбен и обран
подвластният се вдигна, и в паметната нощ като вулкан изригна с хилядогласна мощ.
А бе нощта зловеща, но пълна с красота, че кипна кръв гореща в човечните сърца.
Съдбата ни повика с неукротим протестда браним в бран велика достойнство,име,чест
С гръмовното си слово “За нов честит живот!” се раждаме отново и ставаме НАРОД!”
Подписал Йосиф Петров, в.”Демокрация”, 3.02.1997
Демагог и тарикат. От наглите и вредните. Без кавички и без извинение!
Тагове:
"ТРИСТАХИЛЯДНА АРМИЯ НА ТРУДА"
ДОРИ НА 85 МОГАТ ДА ТИ ОТНЕМАТ ДЕВСТВЕНО...
