Мястото на вчерашния митинг в София - „триъгълника на властта“ – и преди 6 години без 4 месеца беше пълно с толкова много образовани и толкова много свободни хора, с такава позитивна гражданска енергия, с такава решителност за промяна. На датата от заглавието – 11 октомври 2007 година, се проведе общонационалния протестен митинг по времето на учителската стачка.     

По зла за ретроградите ирония съществуват много едни и същи обстоятелства между тази учителска стачка и събитията от последните три дни. И тогава, и сега управлява социалистическо правителство на БСП, начело със Сергей Станишев, подкрепяно от етническата партия ДПС (Доган-Местан) и вид националисти, тогава НДСВ, сега АТАКА. И тогава, и сега се иска оставката на един и същи човек – Орешарски. Разликата е само в длъжността му – тогава финансов министър, днес премиер. И тогава, и сега просветният министър НЕ беше от квотата на БСП. Тогава гафът, прелял чашата, беше забравен включен микрофон в залата за преговори, който добросъвестно констатира наглостта на „загрижените“ управници. Вчера наглостта беше демонстрирана директно пред камерите и микрофоните в самия парламент.

Няма да натрапвам мои мисли в главите ви. Няма да асоциирам безапелационно правотата на едни българи над/срещу други българи. Твърдя, продължавам да твърдя, че изходът от такива ситуации е само един – всеки да мисли с органа предназначен за това - главата си, а не с органи, предназначени за други работи – стомах, член или крака. Твърдя и ще го твърдя, че именно тази мисъл отличава хората от животните.

Не е лесно да си човек – мисленето изисква усилия, ПОСТОЯННИ усилия, за създаване на нови и затвърждаване на създадени вече асоциативни връзки между разпръснатите, но в наличност у всеки човек!, отделни мозъчни клетки. Съществуването на историята като фактор в обществото е само един от улесняващите този процес начини. Тя е отминалост, която е фиксирана на някакъв носител и ако човек я търси за съвет или пример при днешните си дилеми, това ще му спести хиляди предвидими неприятности. Което означава в крайна сметка спечелено собствено, роднинско и отечествено време!

Тъкмо воден от такива мисли, с такава цел, представям днес на вниманието ви моят спомен от учителската стачка преди 6 години. Следващите редове са такива, каквито са написани тогава – през октомври 2007-ма година.  

„11 октомври 2007г., 5,30 сутринта

Край на съня. Не че това преди него можеше да мине за сън. До към два и половина слуша спора на махленските кучета с  двата булдога на оня наглец Кристиян, който пак ги беше пуснал на улицата за през цялата нощ. Да му пазели имота. Какво да очакваш от една мутра? Освен и кучетата му да са като него. Само дъртият отечествено-фронтовец дядо му можеше да го оправи, ама умря.  

Светът все пак не беше съвсем лош. Едва започваше да се зазорява, но от утрото си личеше, че предстои един чудесен есенен ден. Това обаче не отменяше нуждата от пускане на електрическата печка. Беше хладно. Може да е „златна”, но си оставаше есен.

След печката следваше радиото и кафето. Готово! Сега оставаше да чака. Десет минути да тръгне кафявия наркотик и двадесетина минути, докато нощният блок на радиото отстъпи мястото на „Хоризонт преди всички”. Другият наркотик.

6,00 сутринта

Основните теми на деня според националното радио щяха да бъдат националният протестен митинг на учителите пред Министерския съвет, предизборните новини за местните избори след половин месец и някаква предстояща среща ЕС-Путин. Точно така го казаха! Значи един Путин срещу целия ЕС! Сети се за един стар виц отпреди няколко години. Попитали Путин ще влезе ли Русия в Европейския съюз. Той отговорил: „Ако трябва до Брюксел ще влезе!”

Уау! Тома Томов бил на гости в Русия на някакъв газов шеф, руски генерал от запаса, който бил депресиран от натиска на Европа над руските газови проекти. Нашичкият ерудит бил учуден – „Защо се поддавате на техния натиск? Спирате им кранчето и готово!” „Ех, Фома Фомич” – тъжно отговорил генерала – „Не е толкова просто! Газът наш, но тръбите английско производство, а кранчетата – японски...”  Тук Тома Томов припаднал.

Това беше фейлетон някакъв от българин, публикуван във вестник „Демокрация” преди години. Беше го запомнил, защото и завършекът му беше добър: „В този миг влезе в стаята премръзналият Димитри Иванов и се слиса. Баронът генерал с досада обясни: „Не е свикнал да пие втечнен газ. Дано не се случи най-лошото!”.

Така в „спомени и закачки” дочака първите новини и краткия преглед на печата в 6,30. Петнадесет минути по-късно кухнята започна да се пълни. Най-напред жената, после и синът. Денят четвъртък започваше.

8,00 сутринта

Това беше времето, когато започваше редовния първи час в училище. Но тази учебна година още не беше стартирала. Вече почти месец след 15 септември продължаваше националната стачка на учителите в цялата страна. Сутринта по радиото казаха, че 89% от училищата в страната са затворени. Такова признание на социалистически настроените всякакви медии беше направо поразяващо. Най-вероятно никое училище не работеше, за да признават толкова висок процент. И пак старите търговски номера – не 90, а 89 процента! Мамещо умилително! Почти 20 дни вече имаше всекидневни следобедни учителски митинги пред Министерския съвет. Все едно муха бръмнала в ухото на управляващите. Днес беше насрочен национален целодневен митинг, който започваше в 11 сутринта и нямаше час на закриване.

Поради тази причина колегите нямаше да се събират в училище сутринта, докато чакат поредния митинг следобед, а имаха уговорка да се срещнат направо пред кварталната поща в 10 часа и оттам вкупом с учителите от другите училища в квартала да образуват един от лъчите, които щяха да се слеят на площада под прозорците на президент, премиер и просветен министър.

Така че можеше да излезе чак към 9 и половина. Не бързаше.

8,20 сутринта

Това пък беше времето, когато жена му тръгваше за работа. Реши да излезе с нея, макар и по-рано. Иначе оставаше сам в къщи. А така щяха да си приказват по пътя. После можеше да мине през училището, за да пропилее излишния час.

8,45 сутринта

И тук го чакаше много неприятна изненада. Не че не беше информиран за „бедствието”. Дори беше изчислявал предварително неговия „размер”. Но толкова грубо доказателство не очакваше да види.

Поради заниманията си с точни науки и вродената си любознателност (може би трябваше да се каже обратно) той беше направил списък на всичките си колеги в училището и срещу имената на онези за които смяташе, че „снасят” информация пред директорката, беше поставил отметка. Преброил беше отметките: 38 от всичко възможни 55.

Когато започна стачката преди месец, той не беше нейн особен поддръжник. Имаше, разбира се, конкретни, точни и принципни несъгласия с държавната политика към образованието, но тъй като беше чел Инструкцията, разбираше истинската причина. ТАКЪВ комунистически ПОДХОД не се оборва със стачка, а с „въстание”. Най-напред в съзнанието на хората. Да се свежда ТОВА до искане за пари, означаваше подмяна на базата! На 15 септември обаче, въпреки общото синдикално решение за присъединяване на училището към националната стачка, заповедта на директорката към всички учители да присъстват на официалното откриване на учебната година в двора бе приета и изпълнена от всички, от всички учители, безпрекословно. При това директорката беше издала тази заповед УСТНО. Разбира се, как иначе! Тя също беше член на синдикалния колектив, подписал решението за НЕЗАПОЧВАНЕ на учебната година! Но бяха й спуснали отгоре, че учениците от „повереното й училище” трябва да чуят Обръщението на социалистическия министър и неговият партиен директор! Фукльовци!

Е, това му дойде много! Именно затова той, ЕДИНСТВЕН сред колегите си, остана в учителската стая и не се появи радостно усмихнат пред родителите и своите ученици. Това беше една събота. В следващия понеделник НИТО ЕДИН от учителите, присъствали на откриващия се парад, нямаше да влезе в клас, както бяха обещали на децата и техните родители в предната събота.

Как се нарича ТАКОВА поведение? Той обаче беше чист пред Съвестта си. Беше си платил честно поредната „вноска”. Не му се занимаваше с тарикати.

А тарикатите продължаваха да тарикатстват! Ето днес, два часа преди започването на всеобщия учителски митинг, те бяха се събрали в директорския кабинет да обсъждат... не защитата на синдикалните искания на колегите си! Иначе не биха го правили ТАЙНО, биха говорили за това на вчерашното синдикално общо събрание. Което „простолюдието” си мислеше, че е истинско!

За зъл късмет на тарикатите обаче съдбата беше решила да го докара до училището тъкмо във времето, когато ТЕЗИ се изнизваха от директорския кабинет. Че бързаха за срещата „с колегите” пред пощата. Преброи ги – бяха 6, без шефката. По-лошия факт беше съставът им: синдикалната председателка, останалите двама членове на сформирания стачен комитет в училището, двете заместник-директорки и учителката по история! (Преподавателят по история е много важен елемент от партийната политика на комунистите. Не само в училището! Текуща справка като пример – сегашните президент и министър-председател. Да не забравяме и много големият партиен историк – Андрей Пантев. По-голям от Божидар Димитров дори.)

9,50 сутринта

Пред пощата в квартала нямаше кой знае колко много учители. За 8 училища с 6000 ученици 100-150 учителя не бяха никак много. Можеше после да станат повече. Дано!

Обаче неприятна изненада го чакаше и тук. Без да иска чуваше разговора в групата колеги от съседното училище оттатък реката. А може би те нарочно говореха високо, за да ги чуват. Коментираха неистовата медийна кампания срещу учителите. Но намесваха и името на училището му. От думите им излизаше, че той и колегите му стачкували само на думи. Иначе в училището му се провеждал нормален учебен процес. 

Това беше истинска лъжа и то от ония гадните лъжи. Вече двадесет и пет дни училището не работеше. Вратите му бяха затворени за учениците. Някои от тези, дето днес видя да се изнизват гузно от кабинета на директорката, беше дал или разпространил „устно”, подобно „сведение”. Някои от тях, защото само те бяха официално оторизираните да дават справка за стачкуващите! Съществуваше възможност гадната лъжа да беше фабрикувана на нечие бюро в Районния инспекторат по образование. От някой, който формираше онези 89% по радиото! Не беше по-успокоително – всички тези „убийци на надеждата” работеха срещу колегите си - но поне беше по-малко гнусно.

Часът беше вече 11 без пет. До началото на обявения общонационален митинг на учителите пред Министерския съвет оставаха само 5 минути. Началото на колоната на учителите от целия район София-юг стоеше блокирана на площад „Македония” от тумби глупави милиционери. Не можеше да свикне да ги нарича полицаи. Полицаите защитаваха правата и свободите на гражданите, а милиционерите – на партията. Тези, и началниците им, не бяха станали още полицаи. Стояха си на ниво милиционери. Мислеха си вероятно, че така изнервят протестиращите, обезверяват ги и те ще се приберат по домовете си. Онова, което реално се случваше, бе, че учителите ставаха все повече и повече. Стоейки на едно място, всеки един от тях имаше време да се оглежда и наблюдава продължително време Страха на Властта. На българската социалистическа власт изобщо и конкретния страх на официалния й защитник – МВР-то на Румен Петков.

Той броеше, горе-долу. Беше сигурен, че и всеки от другите учители го прави. От Руски паметник до пл.”Македония” от двете страни на трамвайната линия  бяха паркирани по 28 автобуса отляво и отдясно. Значи 56 автобуса! По 40 милиционери в един автобус това правеше повече от 2000 милиционери! Само тук! Две хиляди тъпанари, които щяха да се приберат довечера с по една учителска заплата в джоба като количество пари. Това ги зомбираше. Очите им бяха празни и безизразни. Те не бяха Хора, а слуги, платени слуги. Зад тяхната редица се разхождаха напред-назад едни цивилни „граждани” – ротните им отговорници. Които щяха да приберат по няколко дневни техни заработки. За преживения страх от невъоръжените хора. Нямаше по-ненаситна ламя от комунистическата партия. И най-лошото беше, че тя, комунистическата ламя, ядеше не само пари, а предимно души. Душите на честните хора.

Ако някой започнеше да доказва, че управляващата сегашна социалистическа власт няма нищо общо с предишната комунистическа, щеше да се ядоса истински. Вярно, че курвите в бардака бяха сменени. Нямаше как – никой не харесва стари курви! Но новите бяха дъщерите и синовете на предишните курви, които сега седяха на счетоводителския стол на същия този бардак и казваха: на учителите им стигат 300 лева, а на нашите даваме по 1000.

Така ли се гради консенсусна държава? Само че да задаваш смислени въпроси на Партиен член, е най-безполезно нещо.

11,15 – наближаваше обед.

Още стояха на едно място. Групата на училището се беше придвижила сто метра напред. Вследствие на уплътняване на колоната. Сега бяха малко след сградата на КНСБ. Броят на ротните зад милиционерския кордон се беше увеличил. Бяха станали по-нервни и зли. Дърпаха цигарите със истинска злоба. Ако бяха на 2500 километра по на североизток или 25 години назад във времето, щеше да им е по-лесно. Ако зависеше от него би ги изпратил в епохата на динозаврите. Те да им берат гайлето!

Малко преди да завият покрай църквата „Св.Неделя”, за да излязат на „Мария Луиза”, погледна GSM-а си – 11,40. Цели 40 минути закъснение. Разбираемо! Трябваше да се даде достатъчно време на държавната телевизия да направи репортажа си от площада пред Министерския съвет. Да се види колко малко хора са против властта. Новите, обслужващи стария бардак, споделяха убеждението на старите, че ако за едно явление не се говори, то не се е случило!

Когато колоната от София-юг завиваше пред самия площад, за да влезе в него, видя лъча на София-север. Бяха го спряли долу в ниското, пред Халите. О, каква вдъхновяваща гледка! Всичко, докъдето погледа му стигаше, чак след Лъвов мост, беше почерняло от народ. И повече от 89% от тези хора бяха с висше образование! Учители, драги! Не продажни бакшиши или прости цигани! Как я мислеха тая ония, които стояха скрити зад прозорците на партийните си кабинети? Те нямаха никакво бъдеще! Човешката лавина се беше вече откъснала от сияйния връх на комунизма и след няколко вселенски мига щеше да ги помете.

20,30 часа

Беше изгледал всички вечерни новини по всички телевизии - bTV, BBT, MСAT, НоваТВ, Канал 1... Показаното на техните „сини” екрани беше грубо „червено”. Рехави колони, които вяло размахват някакви плакати. Група „даскали”, качени върху една кашпа с цветя пред Министерството. Озлобени лица, които крещят „оставка” и размахват метли. Интервюта с продавачки от ЦУМ, които разказват как учителки от провинцията изкупили всички стоки от магазина им, че зер я били дошли пак в столицата, я не! Възмутена родителка обясняваше как била си взела отпуска да гледа детето, защото учителите му отказвали конституционното право на обучение. Имаше и снимки на тинейджъри как пият бира направо от бутилките, насядали върху градинските пейки. Накрая в предаване на живо се появи и един зам.председател на тренчевия профсъюз „Подкрепа”, която заяви, че бил разочарован от днешния ден. Очаквал повече от учителите!

Синът му надникна в стаята и с някаква странна смесица от презрение и досада му каза:

- Що ги гледаш тия глупости по телевизията! Това не е вярно. Те се крият от истината. От нея ги боли.

Вярно! И точно казано. Обаче - младост! Изхвърля всичко старо без никаква жал, купува ново. Лесно й е, защото започва начисто. А старостта се мъчи да поправя. Как се изхвърля нещо в направата на което си вложил живота си? Как да изхвърлиш самия себе си?

Нямаше да може да спи и тази нощ.“

П.П. Сега искам да уточня името на онзи зам.председател на тренчевия профсъюз „Подкрепа”, която тогава беше заявил, че бил разочарован от днешния ден, тъй като очаквал повече от учителите. Това е Димитър Манолов. Този същият, който миналата седмица създаваше масовката в предаването „Референдум“ на БНТ, „опонирайки“ на „работодателите“ в лицето на Божидар Данев и Васил Велев, че „правителството на Орешарски е онова от което България днес се нуждае като спирачка на хаоса в който ни вкарва опозицията“.

Опозицията?!

Вчера синът ми, който в 2007-ма ме съветваше да не си го слагам на сърцето заради глупостите, предавани по телевизията, ми каза: Татко, аз отивам на площада. Ако искаш да тръгнем заедно.