Започвам с последните думи от вчерашния постинг за развитието на преврата в Москва от август 1991 година – Въодушевени от решителните стъпки на Елцин за забрана на КПСС, по-радикално настроените части от опозицията се престрашиха за първи път да поискат забрана на нашата БСП.

Ето реакциите на засегналите се:

- Стефан Продев в "Дума" от 4 септември 1991 публикува статия "Дори и на колене ще бъдем по-високи".  Явно има се предвид душевния ръст на социалистите. Но лъжата и агресивният цинизъм не правят човека "по-висок" душевно. Напротив! Избирам само един пасаж:   "Дори и на колене, ние ще стоим по-високо от тях. Не защото сме нещо изключително, а просто защото сме по-почтени. Социалистическата партия не иска насилие над никого. Тя не призовава към забрани. Единственото й желание е да се съревновава законно с всички и да спечели честно народния вот. Останалото животът и историята ще пресеят."

- Диана Дамянова, зам.председател на КНСБ, не може да си позволи като Стефан Продев явно несъгласие с исканията за забрана на БСП, затова е избрала интересен начин за протестиране. В статията си "Кресливите демократи – пред изборни агитатори на червените" (в."Труд", 27 август 1991) тя пише: "На кресливите и  истеричните в СДС е дадена отново възможност да консолидират "левите". Наместо да анализират трезво и спокойно процесите в СССР и да извадят поуки за България, те започват в строен марш: БСП - извън закона! Национализация! Възмездие! Затова искам категорично да кажа: с отношението си към събитията в СССР лявата социалистическа партия загуби изборите. Но с антикомунистическото си кресчендо вие можете само да й върнете загубеното, господа демократи." (Значи да не настояваме за справедлива присъда над крадеца, обрал дома ни, защото щял да се разсърди и да се „консолидира”, т.е. отново да ни обере.)

 - Петко Симеонов пък, лидер на Федерацията на клубовете за демокрация, направи през тази седмица друго "откритие": "Очаквам в близко бъдеще БСП да се разпадне и постепенно да се стопи в историческото небитие. Стигат й сто години." (Преиграва милият суворовец. Напълно излишно.)

Азърбайджан обяви независимостта си. Молдова също, но с протестни демонстрации с искания за присъединяване към "велика Румъния". Само 5 републики останаха в СССР: Казахстан, Таджикистан, Тюркменистан, Армения и Русия. След по-малко от месец Таджикистан ще отпадне от тази група. И Армения ще гласува с 93% от населението си на референдум за независимост, но работата там ще се закучи.

Центърът на съпротивата срещу желанието на света за мир се прехвърли стабилно в Югославия и ще остане там задълго. ЮНА (Югославската народна армия) превръща тази седмица в последната от живота на хърватския град Вуковар. Въпреки поредните споразумения между страните в конфликта и решенията на СССЕ боевете в Югославия не спират!

Колко още пъти, на колко още места, колко години още трябва комунистите да бъдат побеждавани от света, за да се прекратят тези безсмислени жертви сред хората? Сред хората, виновни само с това, че не искат комунисти в собствения си живот!

(Тези мои разсъждения някои блогъри наричат „злоба”. И питат как живея с тази злоба, защо я разпространявам и докога така. Иска им се да е злоба! Това е просто човешко желание за свобода. Всеобщо ЧОВЕШКО желание за свобода. Няма нищо лошо в него. Виж, че е опасно за съществуването и размножаването на комунистите  – вярно е, така е.)

ДВЕ  “ИСТОРИИ  В  СЯНКА”

От седмицата след преврата в Москва през август 1991г. ще започне да се разправя една паралелна на официалните съобщения “история в сянка”. Става дума за това, че в дните на преврата посланик съветският посланик у нас Шарапов се е опитвал да окаже натиск върху българското правителство да подкрепи превратаджиите.

Димитър Луджев ще твърди, че за 2-та дни на преврата Шарапов е направил повече срещи в Министерския съвет, отколкото за 2-та месеца преди това. Александър Томов (Лупи – от ЦСКА) “ще натопи” Димитър Попов за две срещи - на 19 и на 21 август. Ще се окаже, че самият Ал.Томов е трябвало да замине за Москва, представете си - “за редовно съвещание на смесената комисия” (При извънредното положение в Москва – редовно заседание?! Тези комунисти нямат срам!), но... “заради събитията се отказал във вторник на 20-ти, въпреки, че го “викали”. Томов ще отиде в Москва все пак - в средата на септември. За да не си помислим нещо, посещението му ще бъде обявено като "частно делово". Чак след близо година, и то след обществен натиск чрез в.“Демокрация”, президентът Желев ще подпише указа за освобождаване на Шарапов като посланик на ОНД у нас. В “меката есен” на 1992-ра, когато комунисти, комсомолци, вестникари, президент, дружно сваляха правителството на СДС, Шарапов пак ще дойде у нас, но вече по “бизнес-дела”.

Не по-малко интересна, а сигурно значително по-важна, е историята за връзките между победилия Елцин и позналия Желев.

Тя започна за нас, обикновените зрители на спектакъла, на 20 август 1991 със сутрешните вестници. Те съобщават за телефонния разговор, проведен предния ден, първият от преврата, между Желев и Елцин, в който нашият президент казал нещо от рода на “Боря, дръж така!”. През август 1991 информацията беше толкова. Продължението й чух по съветската телевизия на 24 юни 1992-ра вечерта. За зрителите си телевизионното студио “Останкино” представи “Портрет на фона: Желю Желев” - филм, посветен на последните събития в България с пространно интервю на Желю Желев.

Ще ви припомня, читателю, че през юни 1992 година  се извършваше първия “ремонт” на правителството на Филип Димитров и президентът за първи път заговори за “национално помирение и консенсус”. Впрочем “портретът на фона” бе много тенденциозен - показани бяха улични демонстрации, разгонвани с димки (кадрите не само, че не бяха от юни, ами въобще не бяха от България); Нора Ананиева заяви, че 95 (деветдесет и пет, няма грешка) процента от народа ни  живее на границата на социалния минимум и т.н.

Но онова, заради което разказвам за този “портрет”, е друго. Там, между другото, Желев спомена, че на 19 август 1991 е говорил с Елцин по телефона благодарение на Венцел Райчев, който му осигурил връзката. След около две седмици този съветски филм за Желев бе показан по българската телевизия. Поразително: репликата за Венцел Райчев липсваше. Сега вече става задължително да помислим кой е този В. Райчев? Иначе, честна дума, бих отминал тази личност с подобаващото й се незачитане.

     Пишейки за времето около 10 ноември 1989, написах, че тогава първият опит за портрет на събитието “10 ноември”, предназначен за масовия български читател, бе направен във вестника на Евгений Станчев - “Поглед” към края на януари 1990. Този вестник препечата, при това със съкращения, статия от съветския вестник “Московские новости” на кореспондента на София-прес в Москва Венцел Райчев: “Така си отиват диктаторите”. Отделно са въпросите защо едно толкова важно събитие за страната се “осветява” толкова късно - след 2 месеца. Сега питам откъде един кореспондент на София-прес, значи журналист, а не политик, ще знае най-добре от всички и пръв за събития, станали в София, а не в Москва, където е кореспондент? Кой му ги е казал? Защо именно на него? Кой е разрешил разгласяването им в печата?  И същият този “кореспондент” ще свърже по телефона нашия президент с Борис Елцин, при това в деня 19 август, когато Елцин още не се е качил на танка да зове народа, а превратаджиите го търсят усилено за арест? Въпросите се сипят и са така навеждащи на отговор, че няма нужда да им се отговаря.

     Аз обаче имам един последен въпрос към президента на България г-н Желю Желев. Задавам го не защото не знам отговора, а защото искам всеки един от вас, сънародници, да проумее, че този въпрос трябва да бъде зададен на президента, ако искаме „да ги стигнем американците, че и задминем дори” - От кого, г-н Президент, знаехте, че Венцел Райчев е лицето, което можеше да ви осигури телефонна връзка с Елцин в първия ден на преврата?

“Факти, само факти”, както пише “Демокрация”, 27 май 1992 година:

·          Фирмата “Планета 999” има двама съсобственици: Промишлено-
      търговска компания “Росийский дом” с 51 % от дяловете и Агенция София-прес с 49 %. От българска страна управляващи са Венцел Йорданов Райчев и Валентин Димитров Пейков.

      (Граждани, ако покрай някое частно радио или покрай нечии апетити за приватизиране на телевизионен канал, срещнете няколко 9-ки, съветвам ви да се замислите. Не постъпвайте като Йосиф Петров на 12 юли 1991, който си остана с едното шампанско на аванта.)

·          Гражданинът Венцел Райчев има два сина. По-големият - Владимир Райчев, е първи зам.главен на вестник “24 часа”. По-малкият - Андрей Райчев към този момент е директор на Центъра за проучване на общественото мнение НЦИОМ (Всесоюзньiй центр исследования общественого мнения, ВЦИОМ, е руският прототип). Подчинени на Андрей Райчев са бъдещият директор на BBSS “Галъп Интернешънъл” Кънчо Стойчев и Юрий Асланов. Ако питате кой е последният, гледайте “Панорама”, слушайте “Неделя 150”, четете “Труд”. Ако не знаете нищо за първия, след няколко години ще научите, че той е един от най-богатите хора в България.

·          Радиожурналистката Визa Недялкова, водеща популярното неделно предаване “Постфактум” (съветският прототип има същото име), е жена на по-малкия Венцелов син Андрей. Иначе е генералска щерка (ген.Недялков), а майка й се казва Стела Авишай (колежка на Нора Ананиева от АОНСУ).

·          В броя си от 26 май 1992 година вестникът "24 часа" публикува една защита на Венцел Райчев от въпросите на в.""Демокрация", които задавам и аз. Вместо отговор, ето какво пише един наглец, който не се е подписал (макар че зурлата Блъскова мирише, та се не трае): "Ще напомним на читателя, че неподражаемата пресгрупа ("168 часа") досега бе обвинявана във връзки с червените, Държавна сигурност, "Подкрепа", КГБ, президенството, последното правителство, ЦРУ и американското посолство. Само човек ударен с паве по главата, може да вземе сериозно подобни словесни мастурбации. На по-наивните трябва да е ясно, че официозът ("Демокрация") пак жвака цървула на президента, при когото г-н Венцел Райчев гастролира като съветник. Този потресающ факт ще излезе наяве, когато обществото бъде доведено до състояние на клинична венцело-хондрия. Очевидно е, че този вестник ("Демокрация") фабрикува кьорфишеци, за да прикрива собствената си нечетивноплътност."

Опозиционният печат злорадства за „издънването на модерната БСП”, опиянен от факта, че „нашият Желю” не се поколеба на 4-я час от събитието да го нарече „преврат” и да го осъди „категорично”. На страниците му се тълпят Елцин, Горбачов и московските трудещи се. Мисълта, че „това” може да е замесено от тестото за „нашия 10 ноември” и за „румънската Коледа-89”, ще дойде догодина.” Но фалшив или не, осмислен или не, фактът, че комунистите бяха бити за 4 дни, беше онзи чудесен акумулатор, заредил милиони от нас с вяра, надежда и сили за нанагорнището на предстоящите избори.

Писах и ще напиша пак: Злото не може да имитира Добро, безнаказано за същността си!

И  НАКРАЯ

РАЗМИШЛЕНИЯ  ВЪРХУ  НОВИЯ  ИЗБИРАТЕЛЕН  ЗАКОН

В началото на август 1991-ва Народното Събрание започна да обсъжда избирателния закон за новите избори. Сравнително лесно политическите сили се договориха за 4%-тна бариера като долна граница за влизане в Парламента. Това предопредели съдбата на независимите кандидати, онези, които представляват само своите възгледи, а не партии и коалиции. Най-известният от независимите кандидати - Гиньо Ганев - изглежда повярва на социологическите анкети, които му гарантираха 80% одобрение от целия народ и реши да рискува с независимото депутатстване. Не успя. Най-независимо зависимият депутат Велко Вълканов поплака малко върху предопределената си съдба и за по-сигурно се записа в червената листа. Той успя.

Междувременно пак той (В.В.) беше готов да износи една гениална “мисъл”:  гласовете на неуспелите да прескочат 4 %-та бариера независими депутати, да се прехвърлят след изборите на успели партии, съгласно предварително политическо споразумение. Този начин за продаване на гласове се стори прекалено нагъл дори за социалистите и те се съгласиха с настояванията на опозицията да не бъде използван.

Половин ден се водиха старите спорове от миналите избори за мастилото и палеца. Мнозинството в Парламента реши, както и по-рано, че е по-добре аз например, да бъда излъган за крайните резултати от изборите, но да се запази достойнството ми на българин,  рушащо се невъзвратимо от белязания ми палец с неизтриваемо за 24 часа мастило.

Сега идваме до най-спорния въпрос в пренията по новия избирателен закон - този за правото на българите по света да гласуват извън страната.

Социалистите настояха и наложиха твърдо позицията си: който иска да гласува, да се върне в България. Не помогна и отлагателното вето, което президентът Ж.Желев наложи върху този прословут член 11-ти от закона. Което социалистите с  мнозинството си пак отхвърлиха. Българските граждани по света не участваха в изборите.

Искам да поразсъждаваме малко, мислещи читателю.

Отнемането на правото на глас е явно нарушаване на общоприетия по света, а отскоро и у нас, ангажимент за спазване на човешките права. Отстояването на такава явна срещу световния ред позиция, е безразсъдство за изграждащата „новия си имидж” модерна лява партия. Трябва да има някаква изключително важна причина за такова поведение. Това от една страна.

От друга страна гласовете на живеещите извън България българи съвсем не са „определено сини”. В 1990г., когато емигрантите имаха право на глас в изборите (наложено впрочем с гласовете на същите социалисти в Събранието), резултатът беше 57% за БСП. Лесно обяснимо: урните разположени в „червените” ни посолства, преброители са шофьори и машинописки от „нашите служби”, протоколите пристигат по дипломатическите канали тъкмо във външното министерство на Любен Гоцев или Виктор Вълков, например.

А тази година има още едно обстоятелство, което би увеличило броя на червените емигрантски бюлетини. Подавляващото мнозинство от емигриралите през последната година са просто хитреци. Такива, които не желаят да помогнат на страната си да излезе от този батак като останат при своите близки, давайки си взаимно кураж и надежда, а предпочитат да преживяват от социалните помощи на Запад. Сещате се нали защо – социалните помощи там са 10 пъти повече от моята или вашата заплата тук. И още нещо трябва да се сещате. Ако в България дойде на власт демократично правителство според западните понятия, настават тежки дни за нашите „политически емигранти” там.  Стратезите на комунистите знаят отлично това. С очите си видях предизборна листовка на БСП: „Мамо, татко, гласувайте за БСП, ако искате да остана в Канада.”. Друга голяма част от емигрантите са синове и дъщери на нашите номенклатурници. Те каква бюлетина ще пуснат?

Е, питам се, защо БСП поиска да загуби гласовете на толкова много нейни хора, забранявайки им да гласуват извън България?

Ето моят отговор, един от възможните отговори.

Президентът насрочи новите избори с указ от 18 юли 1991.  Но това е акт без значение. Народното събрание трябва да изработи избирателен закон, трябва да се назначи след това Централна избирателна комисия, за да стане възможно практическото провеждане на изборите. Ако няма Избирателен закон, независимо по какви причини и на каква цена, а междувременно в СССР се извърши реставрационен комунистически преврат, избори няма да има до следващия демократичен преврат в обратната посока. Нашият президент „си е свършил работата”, но обстоятелствата, „ах, тези обстоятелства провалиха всичко”. Ех, мили ми сини наивнико!

Избирателният закон влезе в пленарна зала на 6 август. На 9 август Желев прие съветския посланик Шарапов по негова молба (пише във вестниците). На 15-ти Народното събрание прие избирателния закон. Буквално 15 минути след това президентът наложи своето вето върху закона поради член 11 (единственото сериозно основание, което не можеше да не „хване дикиш”). На 19-ти посрещнахме преврата в Москва без Избирателен закон в сила. Ако този преврат бе осъществил намеренията си, президентският указ от 18 юли за насрочване на изборите щеше да става само за избърсване на неговата съвест. На 21 август стана ясно, че превратът не минава. На 22-ри Горбачов се върна в Кремъл. На 23-ти ВНС одобри повторно избирателния закон. На 24 август осъмнахме с нова дата за изборите – 13 октомври.

Вярвайте в щастливата звезда на нова демократична България, сънародници!

Пиша пак: никоя хитроумна конструкция не може да прегради пътя на НАШЕТО ВРЕМЕ! Безкрайно се радвам, че това е така, г-н президент!