Наближава 19 август. На тази дата преди 21 години започна последният засега опит на съветските комунисти да възстановят властта си и сложат край на перестройката. Започната 6 години по-рано пак от тях. На това те му викат „диалектика”.
В три последователни постинга ще разкажа конкретиката за преврата в Москва от август 1991 година. И понеже повече ме интересуват нещата в нашата страна – тогава и сега - половината от изложението ми ще бъдат становищата на нашите български лидери в моментите на събитията. Така ще отпаднат глупавите въпроси - БСП носител на демокрацията ли е? Или Кое е автентичното демократично СДС? Или Демократичен ли е изобщо сегашният национализъм в България? Или Коя партия може да управлява страната ни, която вече е член на ЕС? ...
За младите, които си мислят, че нашият нещастен, несполучлив път към демократична Европа досега, е започнал от Тройната коалиция, или в най-далечният момент – от управлението на Костов 1997-2001, ще започна разказа си много по-отдалече. Подчертавам, че ТОВА не е моя работа, а е било работа на техните родители, на техните учители, на техните възпитатели, кумири и наставници. Онези от младите хора, които за първи път ще научат „някои” неща от моя разказ, следва да се замислят сериозно, че проблемите им са генни.
Социализмът като последен предхождащ стадий на всемирния комунизъм, последен обществен строй в еволюцията на човека, както твърдят неговите апологети, беше „посаден” върху половината земно кълбо. За целия 20 век той не даде плодове никъде. Ама никъде! А толкова пропиляни години, толкова поколения животи бяха положени в неговите основи...
Щеше да идва окончателно във великия СССР през 1980 година, твърдеше Никита Хрушчов. Кой ли го помни още този генсек на КПСС? Освен с разполагането на ядрени ракети в 1962-ра, насочени срещу САЩ на „педя” от територията им върху „Острова на свободата” - Куба на Фидел Кастро. И прибрани само след по-малко от месец. Щото то не е само да имаш желание, трябва да имаш и дупе за него.
Вече никой не помни и онзи, който свали простоватия Хрушчов от власт – Леонид Брежнев. Официално 20-те и кусур години негово управление, беше наречено от наследниците му „времето на застоя”. И ето, че дойдохме до следващия генсек Михаил Горбачов, който обяви „перестройката” през 1985 година. Само след 4 години това обновление, този „социализъм с човешко лице”, се срути за една десетдневка! От това по-ярко доказателство, че плодовете на комунизма са мираж, има ли?
От това срутване на комунистическата империя за десет дни – през 1989 година - започвам своя разказ.
На 6 октомври 1989 година тържествено се чества 40-тата годишнина от създаването на ГДР (съветската една четвърт от територията на Хитлерова Германия). Михаил Горбачов е официален гост на Ерих Хонекер. Докато навън се провеждат масови антиправителствени демонстрации с призиви "Горби, помогни ни!", самият Горбачов, вътре на тържествената вечеря, заявява: "Ние сме на правилен път. Това, което сме замислили, е продължение на онова, което сме извършили, поставяйки началото през Октомври 1917 година".
Всичко все още изглежда вечно, нали!
Само 12 дни по-късно - на 18 октомври 1989г., Ерих Хонекер подава оставка. За председател на Държавния Съвет и генерален секретар на ГЕСП и за председател на Националния Съвет на отбраната е избран Егон Кренц. След още 12 дни - на 31 октомври 1989г., Егон Кренц е на официално посещение в Москва.
След 10 дни - на 9 ноември 1989г. Берлинската стена, разделяща социалистическия лагер от останалия демократичен свят, беше „пробита”. Улица "Фридрихщрасе" стана обща за целия Берлин. Предстоеше булевардите "Курфюрстендам" и "Унтер ден Линден" да се слеят под Бранденбургската врата (22 декември 1989). И всеки желаещ да отнесе у дома си парче бетон от Стената като сувенир. Над половин милион души от двата Берлина посрещнаха новата 1990 година на Бранденбургската врата.
Само 20 часа след „падането на Стената”, нашият вечен първи партиен и държавен ръководител Тодор Живков, също падна от власт след 35 годишно еднолично тоталитарно управление. Датата е известната 10 ноември 1989. След 6 дни беше съобщено за провелия се нов пленум на ЦК на БКП, на който благодарността към Тодор Живков е снета и длъжността "председател на Държавния Съвет" закрита. От 30 януари до 2 февруари 1990г. партията БКП, управлявала цели 45 години без нито един извънреден конгрес, проведе своя първи извънреден такъв. Политическият доклад прочете Петър Младенов. Докладът му вероятно се отличава от онзи на Тодор Живков, защото в новия доклад се казва: "БКП осъжда тоталитаризма и порочните методи на управление на Тодор Живков и неговото обкръжение. Партията започна преустройство вътре в себе си и оттам на цялото общество". Ще се окаже, но по-късно, че самият Тодор Живков е арестуван вече (още на 13 януари 1990).
„Лавината” на демокрацията се беше откъснала от сияйния връх на комунизма и летеше към нашите и чуждите комунисти, които стояха в улея на нейното движение, чешейки се по главите още, разсъждавайки над своя избор – да бягат или не!
Чакаха! Какво? Ами, нищо. Те нямаха избор – толкова много злини бяха сътворили на своите народи, че нямаше да ги допуснат до спасителната сушина в „хижата”. Оставаше им да се надяват на чудо, което можеше да смени „времето в планината”.
Какво дочакаха?
ПРОВЕРКАТА ЛИТВА:
В края на февруари 1990г. Движението за независимост в Литва победи на парламентарните избори. Литовският парламент провъзгласи независима литовска република на 11 март и избра лидера на движението "Саюдис" Витаулис Ландсбергис за президент. "Литва не е част от СССР и затова не може да признае съветската конституция" са едни от първите му думи. В началото на април СССР реши да изолира Литва от останалия свят, защото тя поиска независимостта си, и струпа войски на полско-литовската граница. Горбачов благослови начинанието с изявлението си, че "литовският парламент трябва незабавно да анулира своите незаконни действия". В Свердловск той е казал буквално следното: "Ние се сблъскахме с ръководство (на Литва-бел.моя), което проявява авантюризъм и спекулира с демокрацията. Депутатите (на литовския парламент, който впрочем е избран на избори) се събрали през нощта, вдигнали ръце и решили. Това е извън всякакви граници на демокрацията.". Двете камари на съветския парламент приеха закон, който предвижда засилване на отговорността, която ще се търси от "обединения и организации за насилствено нарушаване единството на територията на СССР". Този закон въвежда понятия като "забрана по съдебен ред" и "конфискация на имуществото".
(Отбелязвам в скоби, че и сега – след повече от 20 години – Путин въвежда същите по смисъла си закони, което ще го доведе до същата горбачова съдба.)
Какво "видя" през своя телескоп нашата власт в тези събития:
(Моля ви, много ви моля – запомнете тези думи и хората, които ги изричат!)
В."Дума",18 април 1990, Валери Найденов - зам. главен редактор на вестника: „Нашият най-стар и всъщност единствен другар (СССР) днес преживявя много тежки дни. Той стои пред бездна от противоречия. В неговия дом всеки момент може да пламне пожар. И в този пожар ние ще се окажем най-малките винтчета. Колкото и да не е симпатична Москва на част от нашата студентска младеж ние не можем без нея. Ние не можем без дружбата й, без културата й, без суровините й, без сигурността, която тя ни дава в Европа и на полуострова. А балканските страсти отново се разгарят. Искрено или не, руският народ е единственият, когото наричаме братски. Нека не го обиждаме в бедата, за да не дойде време да си спомним поговорката - горко му, който си го няма..."
Ето и мнението на Драгомир Драганов, радикалът от БСП и непредпочетен от комунистите за лидер на СДС: „Преподавателят по музика Ландсбергис, издигнал се до председател на Върховния съвет на Литва, избра най-трудния път към самостоятелността на страната. Което едва ли ще се отрази здравословно на литовците... В политиката прекият път не винаги е най-бързия. Или, както казва нашият народ, не всичко, което хвърчи... И понеже стана дума за хвърчене, преди месец бяхме писали, че Литва литва, но къде ще се приземи?"
Е, добре де, Драганов, но в началото на май 1990, след Литва, и Латвия обяви своята независимост. Следващата седмица Върховният Съвет на Естонската ССР ще провъзгласи Република Естония... А в самата Москва се създаде социалдемократическа партия на Руската федерация, която се обяви за приемник на демократичните традиции на руската социалдемокрация. Борис Елцин започна своето настъпление. Той „литна”. А къде се приземи ти, Драганов?
Понеже Литва продължи да не слуша СССР, в нощта на 12-ти срещу 13-ти януари 1991 съветските танкове (на Горбачов!) вилняха - това е точната дума за видяното пряко по телевизията - сред невъоръжени литовци в центъра на Вилнюс и 13 свободни граждани загинаха под техните вериги, ранените бяха 140.
Три месеца преди кръвта във Вилнюс съветският министър на отбраната Дмитрий Язов (“добър приятел на България” отпреди 10 ноември и известен пучист от август 1991 г.) каза във връзка с новия съюзен договор между “суверенните държави” в състава на СССР: “...при нападение или насилие срещу военни обекти ще бъде употребено оръжие”. Е, в тази нощ оръжието беше употребено. Комунистите изпълняват тези си обещания.
Какво каза “демократът” Горбачов: “За използването на военна сила в Литва научих чак в неделя, на 13 януари рано сутринта, след като във Вилнюс е била пролята кръв.” След което Дмитрий Язов остана негов военен министър.
По повод протести на привърженици на СДС пред съветското посолство в София, българското правителство на Димитър Попов не взе отношение. Което също е отношение.
Изказа се президентът Желю Желев, но чрез своя говорител: “...силно безпокойство от употребата на военна сила срещу литовските държавни институции. Това е извънредно опасна форма на репресии и предизвиква възмущение у много български граждани и организации.” Тези президентски думи са от януари 1991-ва и трябва да бъдат запомнени. Може да се наложи да му ги припомним, ако реши да ги забрави някоя неделя, сутрин рано.
ВНС гласува декларация, неподкрепена от депутатите социалисти, с която то се обявява за “правото да се гарантират нормални условия за дейността на законно избраните власти в Литва”.
Проверката КУВЕЙТ
На 2 август 1990г. Ирак нападна без предизвестие Кувейт. В средата на август България се присъедини към всички санкции, наложени на Ирак с резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Нямаше как, иначе щеше да застане само с Либия и Куба срещу целия свят.
Последва “червен плач”. Тонът се дава от “Дума” естествено.
Примери много, избирам един - “Лекомислена игра с интересите на България” от Никола Захариев, датата е 28 август 1990 - “След благополучното завръщане на повече от 300 наши съотечественици от Кувейт, ето че сега десетки от останалите, които трябва да се върнат през Багдад и Турция са спрени. Не може да има и съмнение, че промяната в иракското поведение се дължи на необузданата реакция на някои многоуважавани депутати от десницата на СДС по време на дебатите по външната политика във ВНС. Г-н от дясната страна на парламента реши да учуди България и света, като с един замах отмени многостранни и едностранни договори, под които стои подписа на нашата държава, и върху които още се крепи до голяма степен и националната ни сигурност и зависи 80 на сто от икономиката ни. Рискуваме не само да не си върнем съотечествениците, но и милиардите, които Ирак ни дължи. Кризите идват и отминават. Страните остават.”
Ще си позволя да коментирам: Да се защитава Саддам е, меко казано, глупаво. Нямат значение никакви мотиви за такова поведение, защото светът го е обявил за убиец и осъдил по своите закони. Чуйте само, сънародници: „кризите минават, страните остават”! Другарят ни убеждава, че „правото дело на Саддам ще победи”, че това е „ само криза”. Ако не е глупак, е луд за връзване, защото може да запали целия свят. Както впрочем неведнъж неговата партия БКП го е правила, без нито веднъж да направи изключение от това правило.
Но другаде ги „стяга чепикът” нашите комунисти. Саддам е член на тяхната дружинка. Днес той е пред световния съд и ако не го защитят, утре идва техният ред.
Вижте сега как някои “надпартийни” вестници и организации “почервеняват” пред събитията:
27 август 1990, в.“Поглед”, главният редактор Евгений Станчев: “По време на консултациите в Съвета за сигурност един от участниците съвсем отговорно заявил, че остава с отлични впечатления от твърдата позиция на България във връзка с конфликта в Персийския залив. “Браво” - подкрепили го и други. “Юнаци! Дръжте все така!”. Много горд от тази оценка ще бьда през зимата, когато гладен ще си отивам пеш към тъмния панел.”
1 октомври 1990 год., митинг на БНРП (д-р Иван Георгиев) и ОКЗНИ (Минчо Минчев) с протести срещу предложението на Желев за изпращане на български контингент войски в залива: “Г-н Президент, арабската пустиня не е България.”
5.10.1990 год., шествие на 20 извънпарламентарни партии и коалиции (неназовани): “Българският контингент няма да послужи на мира, а ще бъде пушечно месо в поредния петролен конфликт.”
Общонародното движение за граждански мир, единство и законност: “Ангажиментът на Желев е непростима политическа грешка.” (Но не се излъгаха да му поискат оставката, например. Да помислим защо. И защо през 1992-1993г. вече му бяха простили „непростимото”.)
Такива бяха реакциите на нашите “мили хора” през 1990 година, когато Саддам анексира Кувейт. Ето какви са те през януари 1991, когато многонационалните сили освобождават Кувейт.
В.“Дума” на 4-я ден от началото на войната (21 януари 1990): “Войната едва ли ще е кратка.” – Факт: Тя, войната, трая 42 дни, сухопътната офанзива - само 100 часа.
В.“Дума” на 8-я ден от войната (25 януари), Пламен Георгиев: „Но докато доблестни хора в Париж и Токио, Берлин и Вашингтон изразяват своя решителен протест и несъгласие с ескалацията на насилието в Близкия изток (така близък до нашите земи), мнозина доморасли демократи побързаха да се наредят на страната на... по-силния. Рекламният оптимизъм, с който мнозина коментатори се опитват да ни превърнат в бездушни наблюдатели на едно опасно безумие, не може и не бива да ни приобщи към злото и насилието. Макар и насочено сега към фанатизираните кохорти на Саддам Хюсеин, които може би за последен път виждат слънцето. Машината за смърт трябва да бъде спряна. Защото, ако нейно гориво днес е петролът, утре може да бъде и нашата кръв.”
Моят коментар: Нагла демагогия с особено висока степен на обществена опасност.
(Продължавам да наблюдавам същата нагла демагогия с особено висока степен на обществена опасност и днес, когато Басад върви уверено по стъпките на Хюсеин. Тя е проявена от СЪЩИТЕ български политически сили. В много случаи дори лицата са същите физически.)
А във в.“Дума” от 20 февруари Христо Мишев пише:
“Не мога да приема хвалебствените псалми за “най-великата страна на свободата”, защото тази страна е обявила своите икономически интереси за общопланетни. Защото тази страна подпомогна смазването на законната власт на Алиенде (Ех, Мишев, да сложим ли от другата страна на кантара Афганистан 1978? Въпросът е мой.), прегази законното правителство на Гренада (Не, Мишев! Прекъсна дейността на международния трафикант на наркотици ген.Нориега. И лиши Партията, която защитавате, от още един източник на пари.), бомбардира суверенна Панама, проля невинна кръв на стотици хиляди виетнамци (Не забравяте ли кръвта на 3-те милиона жертви на другаря Пол Пот, другарю Мишев?), погази законните и свещени права на палестинския народ и благослови яростната агресия на Израел (Ха сега, де! Ами Германия-1953, Унгария–1956, Чехословакия–1968, Полша-1980, „прясна” Литва? Да продължавам ли?). Защото посланикът на тази страна се намеси във вътрешните работи на победена (??? – бел. моя) България като участвува в предизборни митинги на политически сили...”
Неточен сте, Мишев. Г-н Хил, посланикът на САЩ в София, беше на митинга на една само политическа сила – СДС на Орлов мост на 7.06.1990. На митинга на Вашата партия същия ден той не дойде. Той няма да дойде и на митинга на Партията ви за следващите избори на 11.10.1991, но пък там ще говори Вашият председател на партията Александър Лилов, който токущо се връща от Москва и ще каже, че само преди няколко часа Горбачов му казал, че СССР и комунистите в него са твърдо на ваша страна.
Междувременно цяла България - тук демагогствам много по-малко от тебе, Мишев - ще пее с Развигор Попов за партията ти така:
„... денят на правдата голяма, когато ще ти кажа аз:
благодаря ти, че те няма, че вече ти не си на власт!”
ПРОВЕРКАТА ИРАК
След като СССР не участвува във военните действия срещу Ирак, през февруари 1991-ва Горбачов реши да се намеси с дипломати. Специалният му пратеник Евгений Примаков се срещна лично с Хюсеин в Багдад, а външният министър на Ирак Тарик Азис отиде на крака в Москва при Горбачов. По същото време цяла върволица високопоставени български политици се проточи през българо-гръцката граница. По реда им във времето: Виктор Вълков външен министър, Димитър Попов - министър-председател, Александър Томов - вицепремиер и зам.председател на ВС на БСП.
Трябва да е много важна причината, довела до такова нашествие. Гърция няма отношение към Литва, но виж към Ирак – да. Съветската „искричка” в гръцките очи се забелязва открито. Погледнете сега географската карта – ако се случи американците да подгонят отдолу Саддам, той накъде ще бяга? Вляво е Саудитска Арабия, вдясно Иран, отгоре Сирия и едно малко коридорче с Турция, широко около 150 километра. Много стратегическо място за изход! А защо не и за вход?! Открити преговори СССР-Турция в този политически момент не е много „педагогично” да се водят. Като гледам имената на нашите политици, изредени по-горе, все си мисля, че те са идеалните посредници за такава мисия.
Накрая – тук - имам един въпрос:
Българи, не смятате ли поведението на управляващите, т.е. на Република България, в кувейтската война за двулично и че такова поведение защитава ОБЕКТИВНО Саддам Хюсеин и е насочено ПРОТИВ многонационалните сили на останалия свят? Мислите ли, че победителите трябва да отделят част от своите дивиденти, за да покриват нашите загуби от участието ни в ембаргото срещу Ирак?
И какво излезе – Партията защитаваше своите приятели, а платихме пак ние!
Същата е историята, която Партията ще разиграва през 1993 година с воплите към ООН – „дайте ни пари, че много губим от ембаргото срещу Сърбия”, а в същото време ... Захари Захариев (БСП) и Иван Палчев (ДПС) – на Изток...
Последният от 751 петролни кладенци в Кувейт, запалени от Саддам Хюсеин, когато е разбрал през февруари, че губи войната, беше загасен чак 9 месеца по-късно - на 6 ноември 1991 година. Огромните финансови загуби от този акт на Саддам са за пренебрегване пред екологичните последици, които промениха климата на Земята. Последиците от запалените петролни кладенци ще се чувстват от милиарди хора по Земята, включително и от нас, българите, още години напред.
А правителството на Куба, през същия този ноември на 1991 година, оповести, че поради липсата на гориво от началото на 1992 в Хавана ще бъде преустановено движението на по-голямата част от градския транспорт! Комунистите били интернационалисти? – Трънки! Що не помогнаха на братята?
И така допрях до март-май 1991. Предстои ми да разкажа как зреещата буря в комунистическия СССР разклаща върховете на властта у нас и ни поставя в ролята на опитни свинчета, тръпнещи кое от тях ще бъде избрано за следващия експеримент. Но за това утре във втория постинг „Големият пуч – развитието”.
Bank of England poised to cut rates
Половин милион българи отказват да плаща...
