Да се пише за хуните не е трудно, но е сложно, предвид предубежденията и противоречията, които като патина са се наслоили над този интересен исторически феномен.

         Проучванията за съдбата на хунските народи и техните приемници след 469 г., е обаче благодатна тема, понеже експлицира допълнителни контури към една все още тъмна картина за събитията в Европа през ІV в. и през V в., без която не можем да си изясним напълно епохата на VІ в. и VІІ в., включително и миналото на прабългарите на Аспарух, които през 680 г. създават държава в Мизия и Добруджа.

         Повечето изследвания за хуните са европоцентрични, което несъмнено стеснява обхвата на тяхната военна политика, чиято цел още през ІV в. не е само в географията на европейските земи, но и в региона на юг от Кавказ и в Междуречието на реките Тигър и Ефрат, където тяхната история е свързана с военни действия срещу Персия, чиято територия след 387 г. е била до Кавказ. Слабо проучени са и техните атаки на източната граница на Византия, където хунския съюз атакува предимно сирийските византийски центрове, като Едеса, Амид, Антиохия и др...

         Непознаването на хунската геостратегия на юг от Кавказ, нито откога датира тя, е изиграло лоша услуга на онези автори, които изключват хуно-персийските конфликти. В техните изследвания въпросът за хуните започва с тяхната западна инвазия през Дон около 375 г. и свършва със смъртта на вторият син на Атила Денгиз през 469 г. в региона на р. Дунав.

         Един такъв поглед върху хунската история, е несъмнено европоцентричен и ако той е бил нещо естествено за късно-античните и ранно-средновековните летописци, е разбираемо. Но за съжаление, този средновековен модел за възприемане на хуните, е пренесен безкритично и в модерната научна литература, в която хунската военна политика в Европа, т.е. на запад от Дон до Орлеан, е приравнена до миграция, преселение на народите.

         Критичните отзиви за издадените до 1973 г. проучвания за хуните, са много повече от положителните.

         Изобщо хунологията може да се раздели на три етапа.

         Първият е в късно-античните и средновековните летописи, те са и първоизточниците, които дават данни за хуните.

         Вторият етап е просвещенско-модерен и той обхваща мнения, хипотези и изследвания от ХVІІІ в. до 1973 г., когато в Калифорнийският университет бе издадена посмъртно монографията на американския професор Ото Мeнхен-Хелфън „Светът на хуните”.                     Последната е несъмнено ново и задълбочено проучване, което пространно изследва първоизточниците и демонстрира слабостите на просвещенско-модерният етап на хунологията. http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

         Определено може да се посочи, че монографията от 1973 г. на Ото Менхен-Хелфън превърна хунологията в сериозна научна дисциплина и затова не е пресилено, ако се каже, че след нея вече не може да се пише за хуните в духа на просвещенско-модерните изследвания.

         В какво се изразяват слабостите на просвещенско-модерният етап на хунологията ?

         На този въпрос трябва да отделим повече място, но тук засега само ще посочим, че демоничният и отрицателен образ на хуните в късно-античните летописи, е безкритично пренесен и в науката. За хуните след ХVІІІ в. се пише в духа на нарицанията, а не аналитично.

         Първо се появява едно мнение от ХVІІІ в., което не се основава на никакъв първоизвор, че хуните дошли чак от Ордос и Жълтата река в Средна Азия, което е и в пълно противоречие с твърдението на Прокопий Кесарийски от VІ в., че те са пост-кимерийци.

         След ХVІІІ в. хунологията, на основата на това хрумване, се разглежда като доктрина, в която постоянно се води спор около тази хипотеза, възродена в Русия през 1900 г. от  Иностранцев.

          През ХІХ в. немските професори подменят историческият феномен на хуно-римския военен конфликт в Европа през ІV в. и V в., с концепсията за „гото-римски синтез”. Немската историческа наука успешно създава един образ на случването на Европа през ІV в. и през V в., в който хуните отсъстват.

         За целта се вменява, че те не са военна държавна сила, а орди, племена и пълчища, без единен център на власт. Това се твърди, независимо, че още готския историк Йордан към 551 г. пише, че дори в периода около 375 г. хуните са под ръководството на един владетел Баламер (Баламбер).

         Емблематично за този „демоничен етап” на хунологията, както го определя Хелфън, е изследването от 1948 г. на Томпсън: те били неграмотни, не знаели как да правят оръжия, нямали никакъв принос в Европа, Атила не водел дипломация, а пращал посолства за да проси дарове, други народи им правили тарканите и костенурките, изобщо всичко негативно, което може да се сети един човек, би могло да се препише и на хуните, ако се следва склонността на Томпсън...

         Липсата на задълбочено и отговорно проучване на хуните и тяхната роля в Европа, което бе направено едва през 1973 г. от американския историк Ото Менхен-Хелфън в книгата му „Светът на хуните” (той всъщност още от 1945 г. атакува хипотезата на Иностранцев и доказва, че произхода им не е от Средна Азия; Вж. O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), най-осезателно рефлектира във византологията, която е изцяло под знака на „гото-римският синтез” и в която най-слабите звена са свързани с липсата на една обективна наука за хуните, основният враг на Византия още от ок. 375 г. (Евнапий, Йордан)...

         Не по-малко неизяснено в науката е и отношението на хуните със западната част на римска империя преди 395 г., а и след тази година, в която Теодосий І (379-395) разделя единната римска земя между синовете си Аркадий и Хонорий...

         Не е бил предмет на анализ и още един въпрос.

         След 379 г. Теодосий І започва един процес, известен като „варваризиране на армията”, хуните не участват в него, независимо, че подпомагат военно Теодосий срещу узурпатора Максим Магнус, а по-късно са военни съюзници на Стилихон и на Аеций и Литорий.

         За хунската държавна машина обаче е характерно нещо друго: приемането на образовани римляни като съветници и даването им на важни властови постове. Този процес, е особено видим при Атила, който е обграден с голям брой от тях като Константиол, Онегесий и брат му Скот, Орест, Констанций (Приск Панийски), тоест при хуните има процес, който можем да наречем „овластяване на римляни”.

         Аеций например, който е роден в Доростол (дн. гр. Силистра в България), дължи на хунските войски на Руа изобщо възможността си да направи кариера като западно-римски пълководец, доверено лице на Валентиниан ІІІ и майка му Гала Плацидия.

         Към 394/395 години източният префект Руфин, попечител на Аркадий (395-408), е разчитал на хуните (охраната му е била от тях) за да запази поста си и да не бъде убит от готските генерали в римската армия. Обезпокоен от преврат Руфин пуска хунските войски да минат безпрепятствено през източната граница на Византия и се разпорежда пограничния генерал Адаи да не ги възпира (Едеската хроника; Йешу Стилит; Сирийското житие за Евтимия и гота), явно се е надявал те да стигнат до Константинопол и да извършат погром над готските военни и техните подразделения. Хунската конница стига до р. Халис, т.е. близо до дн. Анкара в Турция, но не продължава, защото Руфин е убит по време на бунт на готите в армията през ноември 395 г. Според „Едеската хроника” хуните навлезли във византийските земи през юли 395 г.

         През 400 г. край дунавския град Нове (дн. Свищов в България) хунския генерал Улдин убива готския претендент за градоначалник на Константинопол Гайна и изпраща демонстративно главата му в столицата. Така не допуска войската му на север от Дунав, с което дава началото на процеса на деварваризиране на византийската армия от готите и на прегрупирването на визиготите около Аларих и Атаулф. По това време остроготите са хунски народ и са такъв със сигурност от 395 г. (Тавстос Бузанд) до 454/455 години, когато гепидите убиват първородния наследник на Атила Елак край р. Недао в Панония.

         Йордан също пише, че хуни и остроготи живяли към 50 години заедно в Панония, а към 469 г. панонските хуни мигрирали около р. Днепър...

         Имат ли роля хуните в Европа и каква е тя?

         Това са все въпроси, които очакват отговор.

         Значението на хуните е било толкова глобално през V в., че Приск Панийски в края на живота си, бидейки свидетел на отстъплението на хуните от западна и централна Европа на изток, е смятал, че дори източните врагове на Персия към 468 г., т.е. кидарите, са хуни...

         Разбира се, определени модерните учени имат друга интерпретация. Според тях хуните изчезват почти мигновенно през 469 г. (няма значение, че през 452 г. те са на върха на славата си в северна Италия), и всички упоменавания от късно-античните и ранно-средновековните автори за „хуни” след 469 г., било метафорично, все едно имената „хуни” и „варвари” били синоними...

         Това твърдение е безпочвено...Йордан и Прокопий дават сведения за пост-атиловите хуни, които след ок. 465 г., когато вече загубват Панония и горна Дакия в централна Европа, се оттеглят на изток между р. Днепър до р. Дон (хуните-кутригури), а българите (= утигурите) се върнали на изток от Дон, гр. Боспор в Приазовието бил „хунски град” (Прокопий). През 467 г. тези хуни (това са българи, понеже през 528 г. Юстиниан І иска да сложи начело на тях свое протеже, утигурът Грод, именно в гр. Боспор) били вече при Дарялския проход на Кавказ, както пише в житието „Мъченичеството на Шушаник” грузинския свещеник Яков Цуртавели, което ще рече, че в периода 465 г. – 467 г. българите (= утиг, утигури) заедно със своя владетел, както пише Прокопий, са явно господари на земята от Боспор до Кавказ.

         Всъщност, територията на „древна Велика България” (Теофан), която е от извора на р. Кубан до Керченския провлак, е описана в края на VІІ в. от неизвестен автор, от който черпят сведения през VІІІ и ІХ векове Йоан Никиуски, Теофан и Никифор.

         Въпросът за пост-атиловите хуни (кутригури и българи) по незнайни причини не се включва от изследователите в монографиите им за хуните, което говори за липсата на концепсия за времевите граници на хунската история. По някаква традиция хунската история се вмества само в периода ок.375  до ок. 469 години.

          Тоест, в нея се пропуска не само времето на Грумбат и Хонагур около 360 г. в Персия, но и времето след 469 г., което трябва да  определим като епоха на пост-атиловите хуни и да съберем сведенията за тях отговорно, понеже в персийско-византийския мирен договор от 562 г. едва ли името хуни е записано метафорично, когато се визира в юридически документ (текста е при Менандър) задължението на Персия да не пропуска през Кавказ във византийските земи тези врагове... „Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата... (Дербенд – бел.ред.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. Санкт Петербург, 1860).