ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА
Разпиляна държава сме, раздвоена.
Имаме няколко датирани освобождения: от турско робство (3 март 1878) и Съединението на 6 септември 1885 година, обявяване на Независимостта на Българското царство на 22 септември 1908 и свалянето на царския режим (9 септември 1944), както и свалянето на комунизма (10 ноември 1989).
Само датите на тези събития са безспорни. Тълкуването им е много различно, независимо, че все българи са го правили и всеки настоява, че той е правият.
Според едното историческо разбиране, ако освобождението идва от „Изток”, то наистина е освобождение, а ако идва от „Запад” , то е поробване. Кавичките подсказват, че „Изтокът” и „Западът” биха си сменили местата, ако „полюсите” се обърнат. Затова си мисля, че тълкуването на историческите събития трябва да отчита посоката на човешката еволюция. Слънцето винаги изгрява от географския изток, защото това зависи от посоката на въртене на Земята. С други две думи: Историята не бива да е инструмент за правене на Политика.
А използвайки Историята, да правиш родителите и техните деца луди, разногледи, само и само да удържиш напора на световните събития още година, две, три, е направо тъпа политика. Ей затова казвам, че сме разпиляна държава. И ако останем такава, ще бъдем без перспективи в бъдещия свят. Но кой съм аз, че да казвам на избрания президент откъде изгрява Слънцето.
От 1944-та до 1990 година нашият национален празник беше 9 септември. Денят в който бяхме „освободени” от армия окупатор, влязла в държавата ни след обявяване война на тогавашна официална България. Естествено, че бяхме приобщени към империята, изпратила тази армия. Щатните комунистически историци не ни разправяха така Историята. И какво се получи? След неосъщественото обещание - в 1980 година да се възцари всеобщия комунизъм, спряхме и започнахме да обръщаме посоката към другия полюс. Барабар с империята-освободителка, естествено. Само че какво успокоение може да бъде този факт, когато България беше вървяла вече 50 години в грешна посока. 50 години! Това са три поколения българи!
Национална катастрофа не, ами оттатъка. И това обяснява паническото светкавично отказване, захвърляне е по-точна дума, на идеята, нейните символи, и което е най-лошото: идеалите на честните хора, които са приели Комунизма за свое верую, повярвали са му.
Хубаво, сбъркали – сбъркали. Случва се и ще се случва още много пъти в бъдещето. Не само с нашия народ. Но българските комунисти са особена порода. „Комунисти” в кавички, което ще рече обикновени тарикати. Като това е меко определение. Твърдя го и заради следните факти, около нашия Национален празник.
По-малко от половин година след 10 ноември 1989-та вече имахме нова дата за национален празник - 3 март. Я, колко са бързи комунистите като бягат. Но бягство ли е това? На тази дата, 3 март, бяхме „освободени” за първи път от армията на същата империя, която ни „освободи” за втори път на 9 септември 1944. Все едно, като да е умряла жена ти, малката дъщеря, и да се ожениш втори път. За каката. Защото много обичаш тъщата. А всъщност лъжеш и двете, за да ти припишат къщата. Господ наказва такива тарикати. Просто умират малко преди или малко след като се нанесат във взетата с измама чужда къща.
Ако това наричате фантазии, ето малко истинска история за 3 март. Това е денят, в който руският император Александър се качва на трона. И неговите военачалници се натегнали да му направят подарък за деня на интронацията. Какъв Сан-Стефански мирен договор, какви освободители?! Обикновени слагачи. Можели са да влязат в Цариград, селцето Сан-Стефано е само на 12 километра от там. Представяте ли какви биха били условията в мирен договор, подписван в столицата на победената държава. Няколкото милиона жертви са заслужавали Такава победа. Само че нямало да бъде 3 март, а например 8 март. Това погледнато от руска страна. Сега да видим българската полза.
Ако не сте го учили така в часовете по история в българското училище, нищо чудно!
Сан-Стефанският договор и последвалият го Берлински договор от 13 юни на същата тази 1878 година, определя САМО половин България, северната й част, за Княжество, при това ВАСАЛНО на османската империя. Другата половина на България е наречена Източна Румелия и си остава султанска провинция. Е, за какво загинаха нашите герои от българското Възраждане, Априлското въстание и от Руско-турската война?
След първото българско чудо за вековете от 13-ти до 19-ти, както аз наричам Съединението от септември 1885 година, и инспирираната от Русия сръбско-българска война от ноември с.г., българите не стават „по-щастливи”. Наложените им „мирни споразумения” задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите пред Великите сили, най-вече в лицето на Русия, и пред Османската империя. Това затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите ѝ в международните отношения. Ясно е защо новият княз на княжество България – Фердинанд Кобургготски и целият български политически елит покрай него, искат България да получи своята истинска независимост.
Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат. Правителството на Александър Малинов и князът използват момента и на 22 септември 1908 в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимост на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на българите.
Тъй като Берлинският договор от юни 1878 г. е двойно нарушен, и от София и от Виена, а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки проблеми. В началото на следващата 1909 година са подписани Руско-турски протокол, Българо-турски протокол и Руско-български протокол. Според тях - сега обърнете внимание! - Русия опрощава на Турция военните ѝ задължения, останали още от войната от 1877–1878 г., Турция се отказва от всякакви финансови претенции към България, а България се задължава да изплати на Русия в срок от 75 години 82 млн. франка. Значи врагът ни Турция не ще нищо, а освободилата ни Русия до 1981 година чак, ще получава от нас по 1 милион франка годишно. Защо? Заради непослушанието ни да обявяваме независимост ли, когато от нас СССР (1917-та идва след 8 години) иска да й станем 16-та република? Царство България няма начин да не е плащало тези репарации. А БКП привеждала ли си е редовно годишните вноски от по 1 милион франка? Ако да, откъде? Естествено, че не от членски внос или от доброволни отчисления от УБО, а от държавния бюджет. И не са ни казвали, също нещо много типично за татковците на днешните социалисти. Питате за конкретен пример? - Сергей Станишев, чийто баща Димитър Станишев си е вдигнал ръката да предложи на Брежнев като подарък цялата Държава България, разпъва на кръст финасовия министър Дянков в правителството на Бойко Борисов да пита в коя точно банка били милион и двеста хиляди лева за незнам к’во си. Гьонсуратлии!
Извинявам се за отклонението.
Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България през месец април 1909 година. България става царство и пълноправен участник на международната сцена. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония. Които и до днес не са освободени.
Цар Фердинанд също ще си плати за непослушанието пред Русия. 10 години след Акта на обявяване на независимостта, през 1918 година, ще бъде принуден да абдикира. Пак добре. Неговите братовчеди в Русия – Романови - болшевиките на Ленин ги убиха. С изстрел в тила, от Царя и жена му до най-малкия син, седем годишен. Няма съд, няма оповестяване, няма нищо друго, освен комунистическа правда. Не питайте защо империята им не успя да надживее дори младотурската република.
За разлика от половината година, необходима на отказалите се на 10 ноември комунисти да обявят 3 март за национален празник, на същите да се сетят за датата 22 септември 1908 година им трябваха 9 години. След 54 години на пълно отричане, с решение на 38-то Народно събрание от 10 септември 1998г., 22 септември беше обявен за официален празник. При това не тяхно или доминирано от тях правителство беше на власт, а правителството на Иван Костов.
За мен и досега е загадка защо точно 22 септември. 6-ти септември, откъдето и да го погледнеш, е по-подходящ. Дори и от техните комунистически позиции. На следващия ден – 7 септември е роден Тодор Живков, а след още два дни е 9-ти септември. Заформят се направо великденски празници. Всеки щеше да празнува каквото му е на душата. Може би някаква стара инерция е сработила: 9-ти септември „ден на Свободата”.- свободата, свободата... Независимостта... Не зная.
Знам друго. Ще ви разправя един истински случай. Очевидец съм му.
Неделя, 22 септември на 1991 година. В деня на 83-тата годишнина на независимостта на България, стотици хиляди хора се стекоха на пл. “Батемберг” в столицата с мисълта, че лично цар Симеон ще присъствува на тържеството. Така двусмислено се изрази сутринта по радиото Христо Куртев, лидерът на конфедерация "Царство България", но се оказа, че Царят е изпратил само магнитофонен запис с поздравителна реч към българския народ.
Журналистката Катя Янева коментира във в.“Дума” на следващия ден: “Гражданинът Симеон Борисов си поиска короната отново.” Омраза! Слава Богу, вече безсилна – е моят коментар.
Сега да добавя личните си впечатления от това събитие без аналог в последните близо 50 години. Присъствал съм на много от митингите на СДС в тези първи години след Промяната, включително и на незабравимия за мен от 7 юни 1990-та на Орлов мост в столицата. На всички тях, къде по-малко, къде впечатляващо много, витае усещането за свобода. Гордо чувство, вдъхващо увереност в индивидуалните сили на човека и в този смисъл малко анархистично, предизвикателно, небрежно.
Този следобед на 22 септември 1991 г. беше определено друг. Горе-долу същите хора, но всички празнично облечени. Някак по-тихи, заслушани в нещо бог знае какво. Бях на ниските стъпала отстрани на Мавзолея (той тогава все още беше здрав и на почит, макар Георги Димитров вече почти година да почиваше в софийските гробища до майка си). Когато от високоговорителите зазвуча „Шуми Марица”, възрастните хора, седнали на стъпалата пред мен, започнаха да се изправят с мъка. Всички около мен и аз протегнахме ръце за помощ. Един старец в средата успя да стане сам, докато неговата съседка все още събираше сили да постави ръце на бастуна, за да го използва като опора. Този безкрайно възрастен мъж пренебрегна собствената си умора от ставането и започна да й помага. Нито той, нито тя, успяха да се изправят, докато млади ръце не достигнаха до тях.
Аз не съм израснал с тази песен, младежите покрай мен пък още по-малко. Но те изслушаха непознатата за тях песен безмълвно. Усещах просто физически, че са впечатлени от тази сцена на взаимопомощ. Никога не съм плакал на митинг на СДС. Сега се разплаках, както една година по-рано плаках, когато слушах Силвия Вартан да пее „Я, кажи ми, облаче ле бяло”.
Майната им на комунистите!
Не ми пука за тях. Но ми се плаче от яд и мъка, че Вие, Царю на Българите, ни предадохте. От април 2001 година, когато имахте всичко, през 2009-та вече нямахте нищо. Нищо в България няма да бъде наречено на ваше име, Царю! А какво доверие, възможности и перспективи имахте...
