НОВИТЕ УЧЕНИЦИ НА ТЕАТЪР

Също така българска приказка

23 ноември 1995г., четвъртък вечерта. В театър "София" ученици от 118-то училище и от Испанската гимназия гледат постановката "Лято и дим" от Тенеси Уйлямс. Посещението им е организирано и артистите играят само за тях. Преразказвам ви историята така, както е описана във в."Демокрация" оттогава:

"Учениците надават викове при всяка целувка или докосване на ръцете между главните герои в иначе съвсем сдържаното представление. Режисьорът Рангел Вълчанов не издържа и лично изхвърля един от "зрителите". Малко преди края на първо действие момиче, вероятно от IX клас на 118-то училище, си качва краката върху облегалката на предния стол. Един от сценичните работници - Христо Пиперов й казва да си ги свали оттам. Тя му отвръща оскърбително и той, според свидетели, й удря шамар. В антракта ученичката се обажда по мобилния си телефон и веднага пристига баща й, Според същите очевидци той връща шамара на сценичния работник с думите: "Нали знаеш, че си мъртвец!" Добре, че Христо избягал от местопроизшествието, защото след малко пристигат още трима приятели на таткото. Те носели отличителни знаци на застрахователната компания на бивши барети "Аполо Болкан". "Къде го скрихте, ще ви подпалим театърчето!", се разкрещели "застрахователите". Зрители повикали на помощ двама полицаи от V-то РПУ. Те не могли нищо да помогнат и си отишли.

На следващия ден в 10 часа сутринта разгневените защитници на девойката пристигат със сребристобял "Мерцедес" с номер С66-33.. (очевидците не са запомнили последните две букви) за среща с директора на театъра Иван Кондов. Г-н Кондов им казва, че въпроса е приключен, сценичният работник е уволнен дисциплинарно. На което те му отвръщат: "Това няма никакво значение, щото той така или иначе никога повече няма да може да работи. Ние ще го открием,  дори и в Кърджали да избяга." Пак според хора от театъра, когато директорът се опитал да защити бившия си подчинен с думите: "Но това е един шамар все пак", бащата го срязва с думите: "А ако някой бие твоята дъщеря!". От тук нататък Иван Кондов вдига ръце от случая. Може би ще бъде поискано дисциплинарно наказание за двамата полицаи, оставили инцидента без внимание. Софийската община и лично заместник-кметът по културата Ангел Ахрянов се ангажираха с историята. Страх ни е за цялото семейство Пиперови, защото дори отмъщението сега да се отложи, те могат и след година да приключат с беззащитните хора, казват техни колеги от театъра."

Защо разказвам подробно тази стара вече 15-годишна история?

Ами, тя не е стара. Виждали ли сте по-новите от „новите ученици” как се държат днес в театрална зала? А знаете ли, че техните татковци са същите онези, чиято застрахователна компания не се казва вече „Аполо-Болкан”, а „Лев-Инс” да кажем, и какво от това? Те продължават да харесват 3-ките в автомобилните си номера, но вече имат самочувствието, че управляват цялата държава. Това е отвратително!

Отвратително е и това, че във вестникарския репортаж именно на вестник „Демокрация” се споменават с истинските им имена само потърпевшите, а нахалниците да остават анонимни:

- Къде са имената на таткото и неговите приятели бабаитите-застрахователи от „Аполо-Болкан”? Страх ви е, скъпи, да не дойдат с бухалките и да разсипят редакцията ви ли? Все по-често се улавям в еретични мисли, че щом ТЕ плашат с кръв, тогава трябва и НИЕ да прежалим малко кръв, за да ги изгоним. Иначе няма да си идат!

- Къде е името на милата дъщеря, на която ударили шамар? Или пък името на директорката на „вероятно 118-то СОУ”? Страх ли ви е? Ами, тогава защо питате всеки ден защо децата ни станаха безотговорни и нагли, тъпи за наука, но „отворени” за далавери и мръсотии, защо много стават наркомани, проститутки, жигула, престъпници, убийци...Ами, а сетете се, де!

- Къде са имената на двамата полицаи от V-то РПУ? Що не питате началника им кой е притежателят на сребристобелия „Мерцедес” с тройките в номера? Стига сте писали общо, принципно срещу институциите на властта! Какво от това, че е вярно! Иначе, не зная за всички други, но аз оставам с впечатлението, че целта ви не е създаване на нова демократична България, а да свалите едните от власт, за да качите себе си или приятелите си там.

Забележете, читателю, че не задавам подобни въпроси на „Дума”, „Труд”, „Часовете”, „Стандарт”, „Сега”... Какво да питам като знам! Как ще пишат лошо за тези с дебелите порфейли, а ще защитават бедните сценични работници... Какво ще направи Христо Пиперов днес? – най-много да си купи един „Труд” за 80 стотинки. А таткото утре ще наброи 80 хилядарки, за да рекламира „бизнеса” си. А, и вечерта ще даде купон за главния редактор, заместника му, секретарките им – все чучулиги батьови, както се изразява Сопола.

Чуйте сега от позицията на бъдещето в което вече се намирате, продължението на тази „стара” история.

На 5 февруари 1996-та срещнах в ”Труд” интервю с Иван Кондов, директора на театър „София”, наречено “Аз бях дотук”. В него той обяснява, че е уморен, че е стар вече да възприема идеите на новите авангардисти в театъра и напуска сцената. Съвсем човешко е. Но понеже не мога да забравя какво бяха казали колегите на Иван Кондов след онази случка, а и знам, че е така в сегашното време – “страх ни е, защото дори отмъщението сега да се отложи, те могат и след година да приключат с беззащитните хора” – видях изреченото от актьора със съвсем други очи:

“Хората от моето поколение се борят, но аз нямам сили. Нямам желание. Мирно, кротко и тихо ще прекратя творческия си път. Каквото направих, направих. Дотук. Доста от колегите ми вече не са между живите. Често си мисля – ако бяха сред нас, как щяха да реагират, да се борят. Потънахме в самота, а най-страшния миг – когато ще останем насаме със себе си – тепърва предстои.”

Отдолу под интервюто на Иван Кондов, онзи зам.кмет на културата, дето “се беше ангажирал с историята”, с името Ангел Ахрянов, обяснява на читателите, че няма да поднови договора на директора на общинския театър Кондов, защото “сградата на театъра не се използва пълноценно”. Споменаваните имена на кандидати за нов директор на театър “София” са Николай Поляков и Здравко Митков. Все чучулиги батьови.

В тази история има една много важна, най-важна поука.

Докога, батковци, си мислите, че ще бъде така? Не мускули, пари и наглост трябват, а ум и морал! И малко природно време! Което за вас, живеещите от далавера до далавера, ви се струва безкрайно... Не е така! След години, татковци, ще завършите живота си в кварталната кръчма, прецакани от собствените си дъщери и синове. Те са ваше семе. И съдба. Моят проблем е друг. Спасилите се в чужбина ваши „дечица” ще се влеят в тамошните мафии и ако още споменават, че са българи, мръсната им помия ще се лисне върху другите, върху всичките Българи! Защото не искам това да е така, затова пиша за тези неща. Не ме интересуват мненията на онези, които им се дразнят. Надявам се другите, които са мислили и мислят така, и ще градят българското бъдеще, да са повече!

Тези въпроси са изключително важни! Разбирането, че това е така, се възпитава! С години! Дори и в най-дребните всекидневни случки! При това - от всички! Само че колко ли години още трябва да минат, колко човешки живота още ще изгорят напразно...Не съм оптимист за своя народ, който:

·                 Припява такава песен „Светът не вярва в нова богородица, светът си знае като две и две какво е безизходица”

·                 Почита такъв артист, който каза „Може ли аз, младеж на 20 години, да откажа да играя във филма „Димитровградци”, защото след 30 години щял да дойде 10 ноември?”

·                 Гласува за политик, римувал Бог с бизнесблок.